Дъждът се оказа сърдит и студен, забиваше се в малкото й треперещо телце, като изстреляни на дартс стрелички. Бела се притисна още по-силно към ствола на голямата липа. Листата, макар и вече жълтеещи, още не бяха окапали и могъщата корона на дървото предлагаше благосклонен подслон. Макар че беше съвсем млада и крехка, Бела беше виждала много дъждове – лятото се случи богато на такива. Никой от тях обаче не беше толкова злостен. А – Бога й – тя беше преживяла много и можеше да даде безчет примери за злост.

Бела беше различна. Бяла. От самото начало осъзна, че е различна. А в света, където се появи, различността не се толерираше твърде. Веднага долови неприязънта на еднаквите. Първоначално по храната – за нея все не достигаше. Родителите й непрекъснато се стараеха да изхранят братята и сестрите й – до един еднакви. За нея все даваха каквото е останало. Наложи се да се научи да краде съвсем невръстна. После, когато поотрасна и започна свободно да излиза от дома, когато стана самостоятелно същество и не зависеше от родителите си, се появи друг проблем - едва успяваше да се уварди. И не от естествените й врагове, които бягаха от нея, като дявол от тамян. Главната заплаха се оказа любопитството на хората, които я преследваха непрекъснато. Щом я забележеха, пощуряваха. Държаха се абсолютно неестествено - тичаха наоколо, опитваха се на всяка цена да я изкарат от скривалището, каквото непременно си намираше в такъв момент, крещяха, какво ли не правеха, за да я хванат, вадеха телефони и фотоапарати, даже камери, щракаха до припадък, докато не загубеха надежда да я уловят поне в обектива. Бела скоро се научи да бъде ловък беглец и рядко някой успяваше да я заснеме. Играта на криеница всъщност й доставяше малко извратена наслада. За всеки случай внасяше разнообразие в дните й, които обикновено преминаваха в търсене на храна и самотни разходки.  

Не, не се оплакваше. Наистина, детството й премина бързолетно, но тя не се чувстваше нещастна. Никак даже. По начало не й оставаше много време да се замисля върху същността на нещата, беше твърде заета да си осигурява прехраната и да бди над безопасността си. Оцеляването й всъщност зависеше почти изцяло от нейното нахалство, находчивост и желанието да оцелее. От враговете проблеми й създаваше единствено едрият съсед на преклонна възраст. Той беше почти сляп и изобщо не се впечатляваше от нейната стряскаща различност. По навик първия път тя не се и опита да се варди от него, беше свикнала с факта, че видът й я пази по-надеждно от всяко бягство, но той така и не я виждаше. Едва не отиде зян! Но вече свикна и се пазеше при срещи с него. Другите – еднаквите - постоянно я пренебрегваха, отбягваха я и дори открито я нападаха. Тя знаеше, че не е с нищо по-лоша от тях, нито пък външият й вид я прави по-различна като същност и не се умори да го повтаря. Докато накрая те някак свикнаха, изглежда им писна непрестанно да се борят с нея. Не участваше в общите дела, никой не я търсеше за това. Семейството просто я търпеше, без да я товари с обичайните ангажименти. Не сви гнездо, не създаде дом, не й беше съдено да отгледа потомство – осъзнаваше го и затова даже не се и опита да се товари с излишни усилия. Животът и преминаваше весело и безгрижно до деня, когато й се стори странно тихо.

Утрото беше необичайно студено. Напоследък всички утра бяха студени, но после слънцето се изкачваше високо в небето и лъчите му стопляха премръзналото й тяло. Но този ден това не се случи. Слънцето се изкачи високо в небето, но не я стопли. Лъчите му светеха, но не топлеха, земята остана студена и Бела потърси с кого да сподели учудването и възмущението си, да попита докога слънцето смята да проявява капризи и да се държи така странно. Но наоколо беше пусто. Местата, където обичайно се събираха близките й, бяха празни. Тя се повъртя известно време, потърси ги навсякъде, където беше свикнала да ги намира, обиколи домовете им – никой. Нямаше и следа от тях. Къщите им бяха изоставени и пусти. Няколко дни дебна, явно и скрито ги причакваше, но така и никой не се появи. Накрая разбра, че я бяха изоставили. Сви се в короната на голямата липа и даде воля на тъгата си. Дори изобилието от храна, която сега се намираше без проблеми, не можа да привлече вниманието й. Бела беше убедена, че въпреки различността си или може би точно поради нея, тя има по рождение своето особено предназначение. Че задължително животът й ще остави ярка диря, че ще донесе щастие някому, че различността й я прави специална част от могъщия замисъл на природата. Дори когато остана сама, мокра, премръзнала и жалка, свита в клоните на липата, тя не се разколеба в тази своя увереност. Нейната майка – Природата - обезателно щеше да намери начин да съхрани уникалността й – обезателно! Но животът бавно се отдръпваше от изтощеното й телце, тя вече беше загубила сили да го брани и да бди над него, а не знаеше какво да направи, за да осъществи гениалния промисъл на създателя си. Дни наред прекара на дървото, загледана без мисъл в капещите листа. И през ум не й мина да се откаже от вярата, че е родена да донесе щастие. Всички усилия да оцелее досега, цялата трагедия на мъничкия й живот, мъката, самотата и постоянното чувство на отхвърленост и обреченост, с което се беше примирила да живее в името на своята уникалност, биха се оказали инфантилни, ако беше загубила вярата, че един ден ще донесе щастие някому.

И през завесата на дъжда, който продължаваше да звъни тъжно и кротко, като траурна песен, Бела съзря единственото същество, което я беше приемало без резерви – големият жълт котарак. Той се беше свил на кълбо пред прага на стопаните си, макар те да го бяха изгонили, когато ослепя от старост. Опитваше се поне да се стопли на калната постелка пред вратата им, навярно се надяваше да им дожалее и да му изнесат нещо за хапване, като в добрите стари времена. Спеше и сънуваше как ловува. Животът бавно се отцеждаше и от неговото тяло. Така, както напускаше и зъзнещата Бела. Тя се откъсна от клона, като падащо есенно листо, прелетя несигурно и кацна съвсем преднамерено точно пред муцуната на умиращия котарак. Хищникът уморено протегна лапа, лястовичката се остави да я хване без никаква съпротива и не след дълго от нея останаха само две бели перца, докато старецът примлясваше сладко с беззъбата си вече паст.

Бела най-сетне беше донесла щастие!