Бели орхидеи

Последното, което се чу, бе оглушителен трясък. Женски писък раздра тишината, а ярката светлина изведнъж угасна. Секунди... частица от секундата се оказа фатално непоправима и достатъчна, за да ги отведе в мрака и всепоглъщащата тишина…

Докато колата пушеше и се открояваше сред празното равно пространство, вниманието на няколко шофьора беше привлечено от отблъскващата гледка на смачканата купчина желязо, забита в издигащото се встрани от пътя дърво. Това, което видяха, на спрелите хора ги потресе. Номерът на “Бърза помощ” веднага беше набран, а околните се молеха двойката вътре да издържи до идването на линейката.

Близо час и половина продължи изваждането на пострадалите. Спасителите заслужаваха сериозна похвала за почти невъзможно свършената работа. Двете тела веднага бяха откарани в болница и двамата с тежки контузии и опасност за живота.

Колата избухна секунди след тръгването им от мястото на инцидента. Какъв късмет! Най-трудното обаче тепърва предстоеше - борбата за живот.

Джак Никълсън се събуди едва на трета сутрин, след като беше излязъл от тежка операция. Главата го болеше, виеше му се свят. Опита се да се повдигне, но тялото му сякаш си имаше собствено мнение и не му го позволи. Опита се да си спомни нещо, но съзнанието му беше празно. Затвори очите си и това, което първо видя беше усмивката на съпругата си. Несъзнателно и той се усмихна, отвръщайки и закачливо. Почувства се щастлив. Може да не чувстваше нищо друго, освен болката от изгарянията по тялото си, но той ги игнорира. Да, в този момент Джак беше щастлив.

- Г-н Никълсън, добре дошли отново сред нас - мислите му бяха нахално прекъснати от дежурния лекар, който правеше обичайната си проверка - как се чувствате?

- Еми - малко се позамисли, защото още не се беше напълно осъзнал и не беше напълно наясно какво се случва, но се опита да обясни - малко съм отпаднал и ме тресе, но иначе май съм си наред - каза със закачлива нотка в гласа си.

- Г-н Никълсън, знаете ли защо сте тук - лекарят беше станал сериозен и Джак започна да разбира, че се е случило нещо - спомняте ли си нещо?

- Последното, което помня, докторе - започна несигурно той - е, че се ожених за най-прекрасната жена, още в съзнанието ми отеква сватбената музика.

В този момент го осени тревожна мисъл.

- Докторе, къде е жена ми?

По погледа на мъжа, който стоеше пред него, определено можеше да се разбере, че нещо страшно се е случило. Лекарят явно търсеше най-подходящите думи, за да опише ситуацията.

- Г-н Никълсън, преди четири вечери, заедно със съпругата си, сте се прибирали, както разбрах, от сватбената ви вечер. Употребихте ли алкохол?

Сякаш гръм го удари. Да го беше изритал в оперирания му стомах, нямаше да му причини такава болка. Джак изведнъж си спомни. Всичко му се проясни и за секунди му мина пред очите. Жена му, най-красивата булка. Дори в мечтите си не можеше да си я представи по подобен начин. Халките, клетвите, бялата рокля, шампанското, проклетото шампанско. Беше изпил доста. И двамата бяха пили, но какво от това? Джак и Сидни не мислеха за това, което може да се случи, ако седнат зад волана. Това, което искаха, беше да отидат на така желания и дългоочакван меден месец, който бяха планирали от седмици.

Споменът го удари като шамар през лицето. Щастието му си бе отишло сякаш безвъзвратно и Джак усещаше как силите и вярата започнаха да го напускат.

Следващите седмици бяха тежки. Най-тежките за мъжа, който непрестанно стоеше до леглото на жена си и се молеше (за първи път в живота си) господ да се смили над него и да му върне любовта. С времето обаче Джак започна да се отчайва и да се отдава на депресията, която стана най-добрата му приятелка. След множеството часове, прекарани до тялото на неговата любима, той си беше спомнил целия им съвместен живот. Всички прекрасни моменти от него… караниците и скандалите също. Ах, какво ли не би дал в момента Сидни да му се развика за това, че е забравил да купи хляб или че не е измил чиниите. Но той вече нямаше да чуе гласа ù, нямаше да чуе смеха ù. Нямаше да види прекрасните ù кафяви очи, отворени и гледащи го с нежност и любов. А това го убиваше. Не споменът от онази нещастна нощ, не раните и изгарянията му, а вината. Вината за това, че жена му, неговата съпруга лежи прикована и безжизнена на болничното легло, а той не можеше да ù каже колко съжалява. Не можеше да ù каже, че ако можеше да върне времето назад, никога нямаше да се качи в колата. Но беше късно. Лекарите не възлагаха надежди. След тримесечна кома вече “те отписват” така да се каже. Останал без любимата си и без надежда, на Джак не му оставаше нищо друго, освен да сподели съдбата на съпругата си, която обичаше твърде много и без която не можеше да продължи живота си.

На другата сутрин дежурната сестра обяви часа на смъртта. Джак Никълсън бе издъхнал до жена си, хванал ръката ù и положил глава на рамото ù. Макар и адски тъжна, в тази картина имаше и нещо красиво, нещо невинно и неопетнено. Двете хванати ръце с халките на току-що венчалите се влюбени, обърнати лице в лице, а на леглото лежаха самолетните билети за брачното им пътуване. Явно все пак ще отидат или поне така си мислеха тези, които бяха станали свидетели на тази гледка.

На следващата сутрин слънцето изгря рано. Вятърът повя и разлюля листата по дърветата. Някъде в далечината се чуваше смях на дете. Най-красивото сбогуване с този свят. Вероятно усетила забавянето на пулса и спирането на сърцето, вече нямаше причина, която да задържи Сидни на това легло на границата между живота и смъртта. Тя беше готова за голямото пътуване и явно знаеше, че няма да е сама.

Това, което остана като спомен от Джак и Сидни Никълсън, беше букет с цветя, който стоеше до прозореца - бели орхидеи. Джак ù ги беше подарил на първата им среща, на сватбата им и нарочно беше сложил и в стаята ù.

Ароматът им се разнесе из болничния коридор и остави сладък спомен от двамата влюбени, понесли се заедно към дълбините на неизвестността.