„Наистина лудите са измислили любовта. С поема и тромбон до сърцето ти ще стигна... Ще излезем и ще полетим, любима.”
                   
                              І.  С ГЛАВАТА НАДОЛУ
 „ Не знам какво заглавие да напиша.
 В писмото ти ме попита има ли нещо ново около мен. Нещо - не. Има някой. И цялата новост е изпълнена само и единствено от него.
 Е, може би винаги е било така, но просто не съм го виждал. Може и да съм, ала упорито да съм избягвал да го призная на себе си, на теб. Е, вече е налице  и нямам нищо против да го споделя. Срещнахме се или по-точно се преоткрихме преди няколко месеца. Белеса се беше върнала от Париж за уикенда в родния град и както преди години, седеше на покрива на къщата и четеше книга. Старите навици бяха оцелели по време на изграждането ù като личност. Намирам това за много хубаво. Просто погледнах през прозореца и очите ми се натъкнаха на нея. Беше толкова различна от другите, навиците ù, начина ù на говорене, изразяване на чувства, дори самите чувства. Това също ми харесва, но ме плаши еквивалентно. Скъпи приятелю, ако можеше да ми дадеш съвет, да ми покажеш правилната пътека или по-малко грешната. Уплашен съм до смърт от щастието, с което ме дарява, откакто я заговорих и се разходихме, а после и срещите, и целувките. Накъде ли ще излезе тази работа? Разумността ми е отнета. Когато отворих очите си една сутрин и първото нещо, което те зърнаха,  се оказаха нейните - нещо в мен умря, Оент. Искам само да зная дали за добро или за лошо, искам да узная дали има начин да разбера. Май времето ще покаже. Нещо в мен пламна, много силно. Страх ме е да го назова пряко. Толкова беше опустошително, че май повече поражения ми нанесе, отколкото дивиденти. Едва ли за това неизречимото е подходяща думата дивидент, но ти винаги ме разбираш. И сега едва ли ще е изключение. Ще оставя всичко да се излее в някаква посока и искрено вярвам, че ще ми даде яснота. Колебая се дали е истина. Тя е невероятна - очите ù са изгарящи клечици кибрит на фона на сивота. А устните ù - никога не съм виждал толкова изящни, толкова обичащи. Но трябва да има уловка, винаги има?
 По-добре да прекъсвам с изливането на мисли, че май са прекалено неясни и ще ти дойде в повече. Какво ли ще правя без теб... Ти си ми спасението.
Поздрави!
Томас Сторм. ”