Беше седмицата подир Гергьовден. Цяла нощ старият дядо Младен се въртя като чоглав на миндера. Да речеш, че нещо му бе криво или болнаво... Дертове да имаше някакви? Не! Точно наопаки – дядо Младен не мигна от радост.
Внук му Еленко, Ленчо на галено, се оженил. Ей тъй, отмъкнал си бил, хората разправят, едно кипро и мъничко сръбкинче. Една привечер оглавил двама, трима, другаре и го зачакали като гладни вълци на фурната. Момичето било отишло хляб да купи на вуйка си, че като сираче във вуйковата му къща поминувало. Нахвърлили се отгоре му и го завлекли чак в Джагалска махала.
Дъртата Мара, снаха му де, не харесала момичето. Сираче било, бедно било, нищо си нямало...
„Хайде холан! И тебе, мари Маро, моя гламарник Сандо боса те прибра от кривата нива на бай Митьо, баща ти, Бог да го прости. Не стига, че боса ами и проклета беше Маро, а и проклета си остана: - Санде, това направи! Санде, онова що не е готово и Санде, да знаеш вехти старци в къщата си не ща...“
Че беше вехт дядо Младен, така си беше и спор не биваше да става. Преди години му честваха деветдесет годишнината и от тогава спря да си ги брои годинките.
Егълнишките зевзеци на подбив думаха, че отдавна бил прехвърлил стоте, а пък като пишлеме обръщал баирите кога подкарвал стоката на паша.
Цял живот с бравите – козите и овцете, все така се помнеше дядо Младен.
Къде пет часа сутринта старецът не се стърпя вече и скочи на крака. Изпървом отиде да си нагледа стоката. Развърза два хубави фандъка с люцерна и равномерно я разстла върху яслите, така той искаше и живините да разберяха от неговата радост. С прясна вода до горе напълни дървеното корито та да ядат и пият бравите докато той се върне от село. Сетне дядо Младен грижливо се уми и облече по-чистичко. Накрая мушна някакви неща в джобовете си и като грабна дряновата тояжка под мишница удари на пряко през ливадето към Егълница.
Петлите в старата му къща го срещнаха с утринните си трели. Стана му драго на дядо Младен. Заради снаха си Мара той много не обичаше да се застоява в селото ами все гледаше да си поминува на кошарата при овцете, козите и кучищата.
„Сираче било, бедно било! Ще ти дам едно бедно на тебе аз, Маро мари проклетнице!“ - тъй наум дядо Младен навикваше снаха си.
Старецът открехна портичката и влезе в собствения си двор. Сандето добре се грижеше за къщата. Нови леси беше сковал тук-таме да подмени старите навярно. Гледай го ти, не спираше да се радва дядо Младен, и с катран портичката намазал – да не скърца.
От към старата къща идеше някакво дращене, стържене. Младен затупурка с тояжката натам.
Сръбкинчето, две руси плитчици преметнати връз гърдичките и вързани всяка една по отделно с оранжеви панделки, метеше пътеката между старата и новата къща.
- Добро утро, керко! Ти защо толкоз рано си ранила? Да беше си доспала, я се виж каква си мъненка. - Дядо Младен бръкна в единия от джобовете си и с щедра ръка пръсна парици из пътеката. Старецът повтори това няколко пъти. Накрая изтръска джобовете си и ухилен тръгна да си ходи. Спря се чак на дървената портичка и се обърна към слисаното девойче.
-Тебе как те викат, кутре?
-Белодражка! Драга, Драга ми е името, дядо! - момичето захвърли метлата и лопатата, отиде до стария човек, поклони се и му целуна десницата.
-Бела Драго, все такива пътеки да метеш и живот дълъг да избродиш! - Дядо Младен мушна отново тояжката под мишница и се затътри по пътеката нагори към гората, Белодрага пък се върна отново при метлата и лопатата.
Остаря и баба Драга. Остаря. Изживя достоен, дълъг и нелек живот. Преди година се помина дядо Ленчо, та тя осиротя още веднъж. Остана сама в махалата Джагалска. Викаха я дъщерите и да отидела при тях в града, но баба Белодражка не искаше да им бъде в тежест. Сама подаде молба до кметицата да я настанят в някой старчески дом. Хареса си един в Трънско.
От заранта чакаше децата си да я заведат сега в този дом. Наближаваше пладне, а пустите деца все се бавеха. Баба Драга се ядосваше вече и на себе си, че ги товари и с тая грижа. Ама майка нали е, би било хубаво да си ги види, че не се знае...
Старата жена седеше на любимото си разкривено дървено столе на прага на новата къща. За миг тя притвори очи, усмихна се нещо на някого и се отпусна на сената.
Едва привечер дойдоха дъщерите ѝ. Баба Драга още седеше на столето, облегната на стената със застинала усмивка. В ръцете си стискаше вързопче от носна кърпичка. Когато развързаха вързопчето от него се изсипаха няколко дузини жълти парички - все меджидиета.
© Свободей Огражденец Всички права запазени