Беля (Целият разказ)

I

      - Слушай, струва ми се ... не, сигурен съм, че кучката ме краде. Усещам го, разбираш ли ме? Като ѝ гледам хитрите очички и ми е ясна. Не е вчерашна, не мога да разбера как го прави, но съм сигурен.

      - Добре де, защо просто не я разкараш? Друга ще намериш – касиерки дал Господ!

     - Виж сега, шапка ти свалям, в секюрити бизнеса си много добър. Всички, на които съм те препоръчал, са много доволни. Но тези работи не ги разбираш. Каква полза да я изгоня? Нищо нямам срещу нея – само ще ме намрази и кой знае какви ще ги наприказва за мен. Ще изляза зъл чорбаджия-душманин. Пък и като взема друга, къде е гаранцията, че няма е същата, че и по-лоша? Така не става. Искам да я хвана в крачка. Да я извикам и да ѝ покажа: виж сега моето момиче, дето ми се правиш на много умна. Да си наведе хубавата главичка. И какво мислиш – ще я изгоня ли тогава? Нее, великодушно ще ѝ простя и ще ми е задължена. След това няма и да си помисли да ми върти номера. Ще работи здраво и повишение на заплатата няма да смее да иска. Пък и хубаво парче е – може и нещо друго да договорим. – Шефът ме плесна по коляното, смеейки се. – Хайде, вече всички са си тръгнали и ще можеш да огледаш спокойно.

     Слязохме от внушителния джип и тръгнахме към офиса. Шефът изкара връзка ключове от чантата си и отключи вратата. Последвах го в широко помещение с множество работни места.

       - Ето там е касата. – Посочи ми той нещо като остъклен кафез в ъгъла.

    Приближих се да огледам – малко копторче с едно бюрце зад изрязания отвор в стъклото, откъдето клиентите подават парите. Влязох вътре и едва успях да се завъртя – освен бюрцето имаше и един въртящ се стол и малка метална каса в ъгъла. Върху бюрото имаше спретнато подредени формуляри, касов апарат и архаичен стационарен телефон. Никакви лични вещи. Долавяше се аромат на хубав женски парфюм. Стоях замислен и се опитвах да си представя обитателката на този аквариум. Съблазнителният парфюм ме тласкаше към интересни асоциации.

       - Е? – Върна ме Шефът към действителността – Какво предлагаш? Не трябва да има нищо подозрително, нали знаеш?

       Задачата беше елементарна, но помълчах известно време за авторитет, преструвайки се, че мисля.

    - Такааа – Започнах. – Тук, в ъгъла ще сложа един датчик за движение. Предлогът ще бъде, че се разширява охранителната система. В датчика ще скрия мини камера с висока резолюция и микрофон. Ще се вижда цялото бюро и ръцете и. Помещението е затворено, така че звукът ще се записва чисто, без външни шумове. Това достатъчно ли ти е?

      - Добре е, но искам и телефона да се подслушва.

      - Това пък за какво? Тя нали може да си говори по мобилния!

      - Ха-ха. Ти помниш ли, че ми продаде един GSM заглушител преди време. Ее, тук съм го сложил, в офиса. В работно време го пускам и им блокирам GSM-те. Тия кифли са тук да бачкат, а не да си цъкат телефоните.

     - Добрее. – Влязох отново да погледна. – Кабелът на телефона отива в окачения таван, там ще го прекъсна и ще монтирам дигитален рекордер. Ще записва само когато се вдигне слушалката.

     - Отлично! Ще я пипна хитрушата! Кога си готов да монтираш?

     - Амии, трябват ми няколко дни да подготвя техниката.

     - ОК. Прати ми офертата и следващата неделя действаме.

II

     Така и стана. Следващата неделя инсталирах техниката, изпробвахме я и обясних на Шефа как да си служи с нея. Той остана много доволен, плати ми щедро и обеща да ме държи в течение на неговото, както го наричаше, разследване. Следващите седмици ми звъня няколко пъти, уж да ме пита за технически подробности, а всъщност да се похвали как добре се справя:

      - Охоо, влязох ѝ в дирите! Още малко ми трябва и ще я закова! А пък какви разговори води птичката, не е истина! Голяма палавница се оказа, ще ти разправям някой път.

      След това изведнъж престана да се обажда и бях позабравил за него, докато не се срещнахме случайно на паркинга на голям магазин. След като се поздравихме и разменихме няколко думи, установих, че обичайната му арогантна самоувереност сякаш се бе изпарила и направо не приличаше на себе си.

      - Какво става с теб, да не си болен?

      - Ааа не ... – Измънка Шефът с наведен поглед. Всичко в него говореше, че се колебае дали да ми сподели нещо. Накрая сякаш се реши.

      - Знаеш ли, с тая твоя техника голяма беля стана.

      - Беля ли? – Стреснах се аз. – Каква беля? Да не би касиерката да е разбрала?

      - Не, не. – Махна той с ръка. – Дай да отидем в колата, че тук не ми се приказва.

Влязохме в джипа. Той сякаш още се колебаеше.

      - Е, казвай.

     - Голяма беля стана. – Повтори той като в транс. – Нали помниш, като ти се обадих, че почти съм я хванал? Такаа, и изведнъж, взе че се разболя и излезе в болничен. Отначало помислих, че се досеща, но излезе, че наистина е хванала грип. Така се случи, че нямаше кой да я замести и извиках жена ми, временно да върши работата. Няма само да се развява и да ми харчи паричките! Дотук добре, но кой дявол ме накара да я прослушам и нея ... И какво се оказа. – Гласът му трепереше. – Тя ... тя си имала любовник! Жена ми! Какви работи чух между тях ... и за мен ... не ми се разправя. И се оказа, че всички са знаели. Всички! Само аз – глупакът, научих последен. Голяма беля, човече. Голяма беля!