Бебето ме укоряваше с проницателните си сини очи, все едно знаеше нещо, което криех от останалите. Опитах се да му се усмихна, ала то извърна глава. Срещите ни винаги бяха кратки и сдържани, но поне то не се боеше от изпъкналата на челото ми вена. Тя пулсираше и ме караше да изглеждам като злодей.

            Останалите от класа, най-вече момичетата, го взимаха от ръце на ръце. Всички му се радваха като на някакво малко чудо. Лара беше добро момиче, но животът ù беше ужасен. Поредното доказателство, че на примерните граждани им се случват отвратителни неща. Още преди да навърши седем, родителите ù  загинали при катастрофа. Леля ù я взела при себе си, но след три месеца в апартамента избухнал пожар и само Лара оцеляла. С години се влачела из домове и сменяла често приемните семейства, които, кой знае защо, всякога се оказвали пълни изроди. Кокалестите ù ръце бяха целите в белези. Дори ù се възхищавах донякъде заради смелостта да задържи бебето. Поне последните месеци я биеха по-малко отпреди.

            Всички от класа се редуваха да го гледат в домовете си, за да може Лара да смогва с нощната си смяна, без мен, разбира се. Тя можеше да е развей прах и ревла, но не бе чак до там отчаяна, за да ми го връчи. На мен  никой нищо не доверяваше и изобщо се стараеха да сведат контактите с мен до минимум.

            - Тя пак е друсана!

            Най-отвратителният раздиращ смях, все едно самите фурии от царството на Хадес се виеха над мен и грачеха. Подръпваха краищата на дрехите ми, за да ме подразнят; за да ме накарат да избухна. Винаги бях на самия ръб и когато се опитах да изкрещя, гласът ми заглъхваше и това само ме вбесяваше още повече.

            Госпожата ме изгледа изпитателно и повтори въпроса си. Реакцията ми бе нулева. Дори не можех да кажа, че се задушавам. Клепачите ми се бяха притворили и главата ми бе леко наклонена. Вдигнах умоляващо очи, ала тя надраска нещо в дневника. Разтворих устни и се прегърбих в поредния си опит да направя каквото и да е било.

            - Просто седни и престани да губиш времето на класа.

            Половината от думите, ако не и повече, се губеха. Отлитаха нанякъде. Трудно ми беше да чета, не че ме мързеше. Буквите започваха да се разбъркват, получаваха се нови думи и дори изречения – отражения на мислите ми. Друг път се размазваха до толкова, че не можех да различа никоя. Може би наистина се налагаше да намаля дозата.

            Нещо ми каза да стана и да тръгна. Видях учениците да се изнасят – и аз след тях. Въпреки болката в главата и тежестта в гърдите, поне денят ми минаваше по-бързо. Най-малко шестнадесет пъти по-бързо от този на останалите.

            Инстинктивно потърсих бебето, но не успях да го видя заради скупчилите се около му момичета. Те се кикотеха и го закачаха, а то правеше балончета с уста и по брадичката му се стичаше слюнка. Поне един от двама ни си прекарваше добре.

            Скрих се в тоалетната, за да си взема дозата на спокойствие. Беше ми нужна, за да се прибера у дома, иначе щях да се изгубя по улиците. Чак тогава тръгнах към спирката. Онези ми се подиграваха с право – не можех без наркотици, не и с това отвратително разлагащо се тяло, което заслабваше с всеки изминал ден. Спомням си, че веднъж се бях възползвала от безплатните прегледи. Така или иначе знаех, че нашите ще ме пратят по дяволите и предпочетох веднъж да се погрижа сама за себе си. Лекарят не беше особено учтив. Каза ми, че съм преуморена и ми предписа витамини. Взимах ги със сляпа вяра. Но симптомите си останаха същите – треперене на крайниците, недохранване, лоша ориентация и безмълвните гласове.

            - Безмълвни ли? Сама ли измисли това име? – докторът се смееше така, че чак сълзи се стекоха по мазното му лице.

            Бяха безмълвни, защото шептяха неразбираеми неща. Като призраци от миналото, които ме предупреждаваха. Случайно открих начин как да се справя с гласовете. Едно синьо хапче и те бяха аут за целия ден. Но с времето се появи проблем. Това, което ми помагаше, започна да ме убива. А как разбрах ли? Наскоро се порязах и кръвта ми беше някак… особена. Гъста, почти черна, наситена с желязо. Навярно вените и артериите ми бяха заприщени с тая гадост. Не зная как се бе случило това. Опитвах се да открия ново лекарство, нов наркотик при дилърите, но всичко останало бе с твърде много примеси, от които ми се обрина носа и цялата подпухнах.

            Някой наби спирачки.

            Хората се разкрещяха.

            „Какво толкова?” – мина ми през ума. На това кръстовище вечно се набиваха спирачки. В най-лошия случай надуваха масово клаксоните, а тогава звукът можеше да ме повали на колене. Ушите ми бяха станали изключително чувствителни.

            Нещо мина покрай мен. Съпроводи го силен стържещ звук и фонтан от искри.. Огледах се и видях автобус. Беше преобърнат на една страна и стържеше нататък по асфалта. Чак тогава съзнанието ми се опресни. Почувствах как зениците ми се разшириха и всеки косъм по тялото ми настръхна в очакване.

            Хората започнаха да отстъпват назад и да се вайкат, но аз тръгнах нататък, след автобуса. Заради тежестта си, той най-накрая спря. Чувах как пътниците вътре стенат и се молят. Опитваха се да разбият аварийното стъкло.

            От далеч се запискаха проглушителни сирени. Присвих очи от болка. Полицаите бързо наизлязоха, но не посмяха да доближат автобуса. Явно защото не бях забелязала разгарящият се пламък от другата страна. Искрите бяха подпалили прясната боя и полицията започна трескаво да евакуира района. Крещяха по хората да се разкарат и принуждаваха останалите коли да поемат в обратна посока, с което само направиха задръстването още по-голямо. А мен сякаш дори не ме забелязваха.

            Пуснах раницата си и се изкачих по шасито до мястото на шофьора. Той се мъчеше да измъкне крака си. Останалите пътници се бяха скупчили и се тъпчеха един друг. Някой счупи прозорец и парчета стъкло поразяха незащитените крайници на пътниците. Мразя кръв. Мразя да я гледам как се стича от ноздрите ми, когато болката в главата ми стане непоносима. Но тогава не ми пукаше, дори да започна да кървя от всяка пора на тялото си.

            Ритнах с крак по прозореца, за да направя по-широка пролука, но беше безполезно. Не можеха да се изкачат. Подадох глава вътре и се провикнах:

            - Млъквайте! Сега ще ви измъкна!

            Слязох на земята и им изкрещях да отворят капандурата на тавана. Тя обаче едва се открехваше, колкото да навлезе въздух, но за сметка на това пантите бяха крехки.

            Метален бастун. Превъзходно! Грабнах го моментално от ръката на преминаващия наблизо старец. Той се строполи тежко на земята и дори ми се стори, че чух как ченето му изпука. Откъртих пантите с един напън и заплаших пътниците с бастуна.

            - Един по един! – предупредих ги аз.

            Ако някой започнеше да се бута, удрях го в лицето и той бързо се окопитваше. Пътниците се изнизаха и се разтичаха на посоки, без да ми благодарят. Забелязах, че шофьорът така и не излезе. Влязох и започнах да ходя по седалките. На няколко пъти пропаднах. Вътре беше задимено, въпреки че прозорецът зееше.

            Побутнах човека. Около му имаше твърде много кръв. Нямаше как да оцелее, но бях твърдо решена да го измъкна от там. Откопчах колана и май му счупих крака, докато го дърпах. Той само изстена и май припадна. Завлачих го обратно. Не се бях чувствала толкова силна. Тъкмо се питах дали съм способна да обърна автобуса с голи ръце, когато нещо зад гърба ми изпука  автобусът избухна в пламъци.

            Събудих се. Беше твърде светло около ми. Опитах се да прикрия лицето си, но нещо ми попречи. Огледах се. Ръцете и краката ми бяха стегнати с каиши, с които ме бяха приковали за болнично легло. Извиках и дойде някаква сестра с отблъскващ дъх.

            - Готова е! Идвайте, момчета!

            Какви момчета?

            Разшавах се. Единият хвана главата ми, а другият натика лъжица в устата ми – отвратителна каша. Горчеше и дори бе стипчива. Изплюх я в лицето му и злорадо се ухилих, когато той се вбеси. Но колкото и да стисках зъби и да се напрягах, те изляха цялата гадост в гърлото ми. С тръба. Мислех, че ще умра.

            Изведнъж видях родителите си в техния вечен спор за надмощие. Видях кикотещите ми се съученици, сърдитите погледи на учителите.  Техният страх от мен. Видях всичко това, а накрая и него – малкото бебе на Лара, което продължаваше да се лигави с единствената си гумена играчка. Опитваше се да я навре колкото се може по-навътре в устата си. В един момент я пусна и ми проговори.

            - Защо просто не умреш? Няма да ме изиграеш. Въпреки че спаси хората, отвътре си леке, също като мен.

            - Защото вярвам, че един ден ще пораснеш и няма да правиш същите грешки като мен.

             - Знаеш, че ще ги направя. Това се повтаря вече хилядолетия.

            Хилядолетия? Наистина ли беше минало толкова много време? Моите безброй прераждания. Моят безсмъртен грях и вечното ми наказание. Другият път… ще се постарая повече!