- Добър ден, дядо – каза едно младо момче, минавайки покрай задремалия на пейката дядо Пенчо. Той дигна уморен поглед към младежа.

- Добър да е – отговори дядо Пенчо, не откъсвайки поглед от момчето – Чий внук си ти? Не мога да те позная. Май не съм те виждал досега или пък отдавна си излезнал от града и те помня като дете.

- Не си ме виждал, дядо. Аз идвам от по-далече. Обичам да пътувам из България. И така стигнах до Берковица – с весел глас рече момчето.

- И хареса ли ти тука? – попита го дядо Пенчо.

- О, много. Центърът е прекрасен. Часовниковата кула и старите къщи. Видях и къщата на дядо Вазов. Толкова е тихо и спокойно тук. Чудесен е градът – дядо Пенчо го погледна въпросително.

- А нагоре по баирите качи ли се? – запита старецът.

- Не съм – отговори момчето.

- Значи не си видeл скрития под буковите гори Син вир, не си видeл кестеновите гори. Не си се качил на Калето и не си стигнал до лозята? Не си видял голямата река?

- Не съм, дядо – плахо каза момчето.

- Не си видял градът отвисоко, не си опитал от малините? – продължи старецът.

- Не съм, дядо. И какво мога да видя по тия чукари, освен дървета. То там няма да е интересно – изперчи се младежът.

- Ех, момче! – въздъхна старецът. – Ами и вие младите сте едни. Нищо не знаете. Пътувате, ама не знаете къде да ходите, какво да търсите – дядо Пенчо дигна поглед към слънцето. Неотдавна беше изгряло. – Стар съм вече, ама ще впрегна каруцата и ще ти покажа Берковица. Ти нищо не си видел. Срамота е.

- Дядо, скоро има автобус и трябва да си ходя – каза момчето.

- Ще се разходим, а довечера тука при мен ще спиш. Аз съм сам. Има место колкото искаш. Ще ми бъдеш гост. Нямам много с какво да те гостя, ама все нещо ще намери. Тука земята ражда всичко. Гладни няма да си легнем. Ти ми не каза как се казваш – запита дядо Пенчо.

- Аз съм Павел – рече младежът. – Би било чудесно да остана, но ми се не иска да ти преча дядо – като чу това старецът се ухили.

- Мина времето когато не сядах от работа. А сега рядко ставам. Стар съм вече и всичко ме боли. Аз ще впрегна каруцата. Днес времето е хубаво. Че тук Балканът лесно се сърди. Влез, остави си нещата и да тръгваме! – Павел послуша стареца. Очите на дядо Пенчо засияха от радост, заради своя нечакан гостенин. Бавно, подпирайки се на старата тояжка, отиде в задния двор. Павел си остави багажа и излезе да чака дядо Пенчо.

- Ела ми помогни! – извика дядото от дъното на двора. Павел бързо отиде и той там. Дядо Пенчо беше впрегнал коня и сам стоеше до каруцата.

- Аз дядо, от тези неща не разбирам – каза смутено младото момче.

- Ела помогни ми да се кача! Аз другото съм направил – Павел хвана стареца със здравите си ръце и му помогна да се качи. – А, благодаря ти много. Стар съм вече и всичко ме боли. Не мога сам. Когато бях млад за това време вече бях по Балкана, но вече не мога – Павел пъргаво се качи в каруцата. Конят малко поостарял, но още силен бързо запрепуска. Металните колелета на каруцата се разкърцаха. Отдавна не бяха излизали на пътя. Къщата на дядо Пено беше на самия край на Берковица, та скоро се оказаха сред зелено море. От двете страни на прашния път, по който се носеше каруцата имаше ниви, където пъргави берковчани, неуморно копаеха. Наместо огради всяка нива я опасваше жив плет от малини и къпини. Сочни алени и черни плодове висяха отвсякъде. Скрити зад тия високи огради бяха препълнените със едри зеленчуци градини. А тук-таме из градините гордо се издигаха дървета отрупани я с круши, я с ябълки, я със сливи.

- Дядо Пенчо жив и здрав да си. Много се радваме да те видим. Откога не сме те виждали тука да минаваш? – чу се глас от една от нивите. - Пък и гост си имаш. Внук ли е това? – дядо Пенчо се усмихна.

- Не. Дошъл да види Берковица. Стигнал до центъра, но нито Синия вир отишъл да види, ни на баира се качил. А вече бърза да си ходи.

- Е, че той нищо не е видeл тогава – в тоя момент дядо Пенчо се обърна и взе в ръце една мъничка кофичка.

- Минчо, я в тоя кофа да набереш малко малини, дай и два домата. Да види тоя гостенин какво се ражда под берковския Балкан. Да усети вкус, дето никъде другаде няма да намери – Минчо, висок кокалест мъж, се показа от градината, взе кофата и тръгна към доматите.

- Айде, лек ви път нагоре! Ама като се връщате викнете, аз ще ви дам каквото съм набрал. Има, целата градина е пълна Случи се богата година – след това каруцата отново запъпли нагоре.

- Огледай се, момче! Ей на това парче земя, дето Господ ни е дал се раждат най-ароматните малини и ягоди. И цял живот да обикаляш по широкия свят, други такива няма да намериш. – Павел се заозърта. Избуяли храсти, пълни с алени плодове растяха на вси страни, докъдето поглед стигаше. Игривите очи на младото се спряха върху величествения Балкан, който като великан се беше изправил пред тях. С всеки изминат метър те приближаваха този великан. Слънцето бавно се издигаше и започваше да става горещо, но скоро от близката гора лъхна приятен хлад. Не след дълго се озоваха на прага на старата гора, а огромните разлистени корони на буковете и дъбовете ги пазеха от горещите лъчи на слънцето.

- Сякаш в друг свят дойдохме. Доскоро беше горещо, а сега такъв хлад настана – каза изненадан Павел. Той замлъкна и се заслуша в песента на сладкопойните птички. Сякаш хор от виртуози даваха всичко от себе си, за да изпълнят най-хубавата песен. Чуваше се упоритото чукане на кълвач по някое дърво. Някъде далеко се се носеше песента от ромоленето на вода. А колкото каруцата отиваше по-дълбоко в гората, толкова кроткото ромолене се заменяше от грохота на падаща отвисоко вода.

- Дядо, тук водопад ли има? – попита любопитен Павел.

- Стигнахме до Синия вир. Водата извира дълбоко от планината, после тръгват много потоци. Това са вените на гората, които я поддържат жива. Една от тях стига тука и пълни с ледените си води ей тоя вир там. Виждаш ли го вече? – Павел се надигна и впери очи в бушуващата вода. Оттам лъхна силен хлад, от който цялото му тяло потръпна. Доближиха вира, Павел помогна на дядо Пенчо да слезе от каруцата. Старецът се огледа наоколо, пое дълбоко въздух, събу гумените си обувки и потопи крака в ледените води. Павел едва докосна с пръст водата и се отдръпна като попарен. Беше ледена.

- Студена ли, а? – ухили се старецът. – Ей тука на младини на излизахме от водата. На оная поляна до нас пускахме животните да пасат, а ние тук се криехме от жегата. А кога излизахме пустите животни избегали. И като луди ходехме по гората да ги търсим. A малко по-нагоре е кестеновата гора. Дребни кестени ражда, ама по-сладки никога няма да намериш. Ей там горе, виждаш ли? – старецът показа с пръст – ей го Ком. Отвисоко пази своята свидна рожба Берковица. Сега е кротък, ама кога се разсърди над него се спускат гъсти черни облаци и почва да трещи, тогава дострашава те. – Павел гледаше наоколо заслепен от красотата на Балкана и гората, заслушан в песента на птиците и водата.

- Хайде да тръгваме, че още път ни чака! – рече дядо Пенчо. Върнаха се по същия път. Минчо вече ги чакаше. Беше събрал домати, краставици, картофи. От кокошарника беше извадил току-що снесени яйца. А една мъничка кофа беше напълнил с малини и къпини. Най-отгоре имаше 1-2 ягоди.

- Тия случайно ги намерихме. Брей, останали толкова време из градината. Да види тъкмо какво са истински ягоди – каза Минчо и сложи в каруцата от всичко, което беше намерил по градината. Тъкмо да стигнат до къщата на дядо Пенчо, старецът отби каруцата и тръгнаха по нов път. Започнаха да катерят един стръмен баир. Конят беше поуморен вече, но не се предаваше. Минаха през една поляна, пожълтяла от цветовете на кантариона, минаха през друга побеляла от маргаритки, а третата по пъстра от цветовете на дъгата. Прекараха каруцата на сянка. Дядо Пенчо поведе Павел през гората. Скоро излязоха на една гола скала. На Павел сърцето заби развълнувано. С поглед можеше да обгърне цяла Берковица. Погледна към Ком. Беше надвиснал като майка-орлица над рожбата си.

- А ей там, по ония хълмове са нашите лозя, дето дават най-руйното вино – с гордост каза дядо Пенчо. – Там сред буйните лозя ми мина младостта. Там с моята баба остаряхме – в този миг една сълза като че потече от окото на стареца. Той я избърса и продължи. – А точно от другата страна на баира, там пасяхме нашите овце. Там и аз пасях моите стада. Хем близко, хем по-тучни ливади никъде не можеше да намерим. А и сега. Ама хайде да тръгваме, че вечеря трябва да стягаме! – рече старецът и тръгна към каруцата.

Едва-що бяха тръгнали и Павел се обърна към стареца.

- Дядо, нещо толкова хубаво мирише – дядо Пенчо се усмихна, извърна се и взе кофичката с алените малини и черни къпини и му ги подаде. Момчето остана като попарен. Такъв аромат от плод не беше усещал никога до сега. Павел взе една и бързо хапна. Сякаш божествен нектар се изля в устата му, сладък и омаен. Бързо посегна и към ягодата. Ако имаше божествен плод, то това беше той.

Когато стигнаха дядо Пенчовата къща, Павел помогна на стареца на разпрегнат каруцата. Старецът спретна трапезата. Сложи една кана руйно вино, наряза розовите домати, хвърли едно парче месо да се пече и седна.

- Дядо, по-красиво място досега не съм виждал. Но ти сутринта каза, че да позная Берковица, трябва да видя голямата река. Аз много съм чел и знам, че тук река няма. Да не се бъркаш? – дядо Пенчо се усмихна.

- Ти не можеш да намериш реката, само тя може да дойде при теб, ако имаш късмет ще я видиш. – Павел се учуди на тези думи на стареца, но не попита нищо друго. Двамата продължиха вечерята си. Имаше още време, почти час, преди да заходи слънцето. Но изведнъж започна да става тъмно, откъм планината започна да трещи и светка. Старецът погледна Балкана. Той бързо потъмня, а после се скри обвит в тъмни облаци.

-  Бързо да прибираме и да чакаме реката! Май ще я видиш – само след минута порой започна да се излива над Берковица. Притъмня, сякаш падна нощ. Буйни води започнаха да текат по улицата. – Ето я, реката иде. – каза стареца и като дете се радваше, гледайки през стъклото. Пороят за секунди образува една бушуваща река. Появи се сякаш от нищото. Носеше по течението си къде какво беше намерила, мяташе се подивяла по улицата. Когато дъждът започна да спира, дядо Пенчо изкара Павел навън. Той бързо наджапа като дете във водата. Дъждът намаляваше и небето се изясни. Слънцето се опитваше да си пробие път сред останалите по небето облаци, докато най-накрая си намери пролука и засия весело. Дъждът беше спрял, а с него водите на реката все повече намаляваха и от буйна, тя скоро съвсем изчезна, тъй както се беше появила. Реката си отиде, а след миг над него не по-малко загадъчна се появи пъстра дъга. Напечената под него земя започна бързо да съхне. Когато разбра, че реката под него беше изчезнала Павел бързо вдигна поглед към дъгата, но и тя вече не беше там. Почувства се тъжен, сякаш изгуби скъп приятел. Прибра се, легна и затвори очи. Пред очите му изникнаха зелените поляни, прохладната гора и бушуващия Син вир. В устата си усещаше вкуса на дъхавите малини. На сутринта се събуди, отиде до прозореца и погледна. Нямаше ни река, ни дъга, а само прекрасното чувство, че беше открил този чудесен край и наистина беше опознал Берковица.