Отвън беше тихо! Само капките дъжд леко чукаха по перваза и придаваха този не малко странен мелодичен тътен, който правеше по-романтично и задушевно състоянието в нас самите, а оттук и по-смислено! От дълги часове бяхме сгушени под меките завивки ... аз и той .... Ние.

Не бързахме….  Времето спря! Само дъжда и сърцата ваеха нежни фигури по своему, в мелодия, в хармония, в наслада ......

Така и не разбрахме как всеки път се преоткривахме… Как се изгубвахме и се намирахме!

….. Как се мразехме и се обичахме, до полуда!

Знаехме всяко кътче от другият, познавахме душите си и на сън. Това е …. Всеки от нас обичаше другият. Отдавахме се. Въпреки дълга, който всеки беше поел като лична мисия, често и бреме, пак идваше този момент в който срещахме погледите си и това бе достатъчно, за всичко.… 

Обикновено проявявахме до крайност характера си, изпъкваше личността на всеки един от двамата, която бе присъщо ярка и непоклатима, категорична и настойчива в своето великолепие и специфичност.  Истината и за двама ни значеше много! Тя бе пътя, силата и волята ни, тя беше най-важният житейски  компас, който ни очертаваше посоките за душевното ни удовлетворение, за усъвършенстването на съзнателната ни същност, за вродената ни правда, ценностите, моралните устои, интимната ни справедливост, святата ни верую и Бога.

И като във всеки велик роман нещо се изплъзва между редовете!

Шума се детронира и идва тишината.

Тишината без еквивалент …. Тишината водеща до себеотрицание, до гордост или до себелюбие.

В някакъв период от живота или в някакъв прелом, върху ти се разстила библейска пелена за спасение – спасението на човека в теб и на небето ти! Любовта….. Безкористна, самоотвержена! А тишината с шепи раздава премъдрост и справедливост, дарява ти нов поглед и живот или ти отнема въздуха от клетките ти, и ти се смаляваш, и свиваш! Ако имаш късмета - израстваш от нея, а ако ли не – просто се превръщаш в един жалък затворник в собствената си иззидана килия тънещ в ограничения …. Или  просто си като изгубен сред хаоса номад, без свое собствено място, опора, без надежди и мечти, без цялостна душа или без земен смисъл!

И в този ред на мисли….. живота често те обръща, преобръща или връща, назад към началото на кръстопътя, където си се отклонил, за да поемеш по друг път, по друг начин, с друг избор, отношение и приемственост….

Лудо, но по-паметно.

 ….

Капките си играеха с нас или си танцуваха отвън!….. А мисълта продължаваше да се лее в тон с времето.  Силно вярвам, че отредените от съдбата, определените един за друг винаги се събират, винаги!

Но, за нас не може да се отрече, че имаме своя изградена във времето цялостност, някаква завършеност като запленяваща картина рисувана от гений, за да вдъхновява и да изгражда хармонията наоколо, да очертава бряг за изгубените, но не като райски остров в океана на лудостта ни, а като пристан за духовно спокойствие, красота и любовно величие!

….

Вгледани през прозореца, навън се очертаваше хоризонтната черта с леко приглушена светлина и капките по него засияваха с медена тоналност. Сгушени и потопени в единение притихваме с блаженство.

…. Нощта се изплъзваше и дори не усетихме как часовете се сляха в минути, и как новият ден предвещава безграничност на мисълта и на паметта ни в необозримото непознато за нас, а и за вечността бъдеще!

Лъчиста