Отвън беше тихо! Само капките дъжд леко чукаха по перваза и придаваха този не малко странен мелодичен тътен, който правеше по-романтично и задушевно състоянието в нас самите, а оттук и по-смислено! От дълги часове бяхме сгушени под меките завивки ... аз и той .... Ние.
Не бързахме…. Времето спря! Само дъжда и сърцата ваеха нежни фигури по своему, в мелодия, в хармония, в наслада ......
Така и не разбрахме как всеки път се преоткривахме… Как се изгубвахме и се намирахме!
….. Как се мразехме и се обичахме, до полуда!
Знаехме всяко кътче от другият, познавахме душите си и на сън. Това е …. Всеки от нас обичаше другият. Отдавахме се. Въпреки дълга, който всеки беше поел като лична мисия, често и бреме, пак идваше този момент в който срещахме погледите си и това бе достатъчно, за всичко.…
Обикновено проявявахме до крайност характера си, изпъкваше личността на всеки един от двамата, която бе присъщо ярка и непоклатима, категорична и настойчива в своето великолепие и специфичност. Истината и ...