21.03.2008 г., 13:53 ч.

Без край 

  Проза » Разкази
999 0 1
2 мин за четене

БЕЗ КРАЙ

   

   Мъжът, който ме чакаше на пропуски в службата, още отдалеч ми вдъхна странно предчуствие. Имаше познато лице и черни, живи очи.
  - Мария? Здравейте! Аз съм Ясен Пламенов, адвокатът на...
(Дявола или по-точно на един паднал Ангел в живота ми...)
  - Нещо се е случило с Виктор?
  - Как познахте? - учуди се той.

  Отдавна нито слушах, нито гледах новини, не понасях вечните брътвежи за убийства, грабежи и тоталното обедняване на нацията ни за сметка на шепа комплексирани политици и мафиоти. Предпочитах хубавата музика или някоя комедия или романтичен филм, за да си внушавам, че все още на този свят съществуват смеха, любовта и доброто и затова може би новината за тази катастрофа я бях запаметила случайно и то не за друго, а защото някакъв шофьор беше рискувал да даде път на малко, заблудено куче и по този начин беше качил тежкотоварния камион след себе си върху колата си. След това нищо повече не се чу, не стана ясно живи ли са или са умрели, ранени ли са или са здрави хората и какво е станало с кучето, само казаха, че от камиона се е разпиляла и съсипала стока за десетки хиляди евро... и това беше... преди месеци...

  В болничната стая имаше две легла. В едното беше той. Неузнаваем и съсипан, с превързана глава и множество входящи и изходящи прибори по тялото си.
- Миа... - само той ме наричаше така...
- Миа, прости ми...
  Мислех, че съм ти простила, дори вече се чувствах на себе си и от известно време имах връзка с много приятен и мил човек. Нещата ми вървяха добре и нямаше от какво да се оплаквам, но в този миг изпитах гняв. Гняв срещу теб, гняв срещу Господ и гняв най-вече срещу мен. Защо го допуснахме, защо се отрекохме, защо се погазихме един друг, след като цял живот бях чакала единствено теб. И ти - единствено мен... Защо трябваше да нараняваме други, за да открием тази любов, която идва един път в живота...

- Бях горе и oт там ни видях - ти и аз и децата ни, домът и градината ни, приятелите ни и остарелите ни родители, които вече спокойни можеха да си идат, виждайки ни щастливи...
- Защото това искахме...
- А после по детски се скарахме...
- И всичко отиде по дяволите...
- Прости ми, Миа...
До леглото мълчешком беше застанала другата - жената, с която ме бе заменил. Не я бяхме чули и тя тихичко плачеше. Прегърнах я и тя се притисна към мене, толкова много се нуждаеше от любов.
- Ще се оправи! Виктор означава победа!
И после, отстъпвайки към вратата, попитах:
- А какво стана с кучето?
- Изчезна... - отвърна ми тя.

  Адвокатът Ясен Пламенов ме чакаше долу пред болницата. В ръката си държеше на каишка малко кученце, което весело заподскача около краката ми.
- Той ми каза, че е за тебе. Гледай го докато се възстанови...
Беше Коледа...
А все някога идва и Великден...

26.12.2007 - 21.03.2008








© Силвия Андреева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересни спомени и
    чувства събуди в мен...
    Представяла съм си
    подобна сцена...
Предложения
: ??:??