18.08.2009 г., 17:04 ч.

Без заглавие 

  Проза » Разкази
646 0 2
2 мин за четене

В онзи слънчев ден се случи нещо - нещо, което накара светът ми да се преобърне. Пред училището стоеше новият ми клас. Аз бързах да се запозная със съучениците си...тогава я видях за пръв път.
   Усетих как нещо трепна в мен. За няколко секунди стоях като прикован, но се опомних, приближих се към нея и се усмихнах.
- Здравей! Да се запознаем, аз съм Николай! - промърморих с треперещ глас.
- Яна - прошепна едва доловимо тя и пое нагоре по стълбите.
   От този миг, небесно сините й очи се запечатаха в съзнанието ми. Не спирах да мисля за нея - за това как ще я заговоря, как ще ми се усмихне. Часовете се редяха, а аз не преставах да се обръщам и да поглеждам към нея. Усмихвах се винаги, когато срещнех погледа й. Душата ми, като че ли се изпълваше с радост.
   Училищният звънец извести края на учебния ден. Всички полетяха към двора. Някакво непознато силно чувство ме караше да извикам подир нея. Не посмях.

*


Бяха изминали две седмици откакто се срещнах с новия си клас.Само при мисълта за Яна, чувствата разлюляваха душата ми.
   На път за училище, в една слънчева утрин, за пореден път си мислех за нея. Някакво чувство ми подсказваше, че ще се случи нещо, но не му обърнах особено внимание. Усмихнах се и продължих да мечтая. Ден след ден, все повече се потапях в този свят. Нещо ме привличаше - усещането бе необикновено! Така и не забелязах кога съм стигнал до класната стая. Влязох. Но нищо не ме изнада. Часът протече както винаги - повечето дремеха по чиновете и не слушаха това,което говори учителя. За наша изненада, следващия час бе свободен. Почти всички отидоха на кафе. Останаха само Яна и няколко момчета. Почувствах неловко, затова реших да отида до близкия павильон.
   Когато се връщах, докато вървях по коридора на празното училище, онова чувство, което рано сутринта бе смутило душата ми, не бе ме излъгало. В другия край на коридора, точно срещу мен, вървеше тя, но не сама?!. Вървеше прегърната с едно момче от нашия клас. Толкова бяха се увлекли в общуването си, че не ме забелязваха. Краката ми се подкосиха. Бе обичайно да се случи в училище. И защо бях повярвал, че това е невъзможно? Единственото, което можех да направя бе да гледам ставащото пред очите ми. Шеметът още не бе отминал, когато се случи нещо още по-неочаквано! Само за миг, погледите на трима ни се срещнаха. След секунди вратата на една от класните стаи шумно се затвори. Зад нея бяха останали Яна и онова момче. Онемял, стоях пред вратата. Имаха ли право да постъпват така? Навярно имаха. В главата ми бушуваха много въпроси. Имах ли право аз да отворя вратата? Би било невъзпитано.
    От този миг, всичко се промени. Следващата крачка бе като друга страница в моя живот. Крачка, без надежда. Онази малка надежда, която в последните петнадесет дни озаряваше живота ми.
   Не можех да остана на това място повече. Прибрах се в класната стая. Обещах си да не погледна повече Яна. Трябваше да намеря начин, за да запазя накърненото си достойнство.


Дните минаваха. За мен тя беше вече друга.

© Вили Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??