Малчуганите бяха утъпкали тесни пътечки, които хаотично препускаха наляво и дясно, скриваха се зад побелелите ели, после ненадейно изскачаха и се втурваха към замръзналото езеро, в което самотно стърчеше обледена в синкаво върба. Слънцето заливаше с огън далечните върхове на запад, но  този огън не топлеше. Тънкият ветрец боцкаше страните ù и се промушваше под яката на палтото. Денят си отиваше. «Ама какъв ден, господи» - помисли си тя и се обърна. Тръгна обратно по същата тясна пъртина право срещу залязващото слънце. Когато отупваше заснежените си ботуши пред входа, зад гърба ù синкавото на вечерта се сгъстяваше. Какъвто и да беше светът ù, тя отново се връщаше в него.  Наоколо световете бяха чужди, пък и тя отдавна си избра точно този. Не беше готова да го сменя, но нещо беше се пропукало, нещо се променяше и трябваше да осмисли фактите. Обичаше да мисли за нещата, които се случваха и за тези, които щяха да се случат.

   Още щом отвори вратата чу, че звънят и двата ù телефона. Чак сега разбра, че беше ги оставила. Нещо, което никога не се случваше. Видя, че имаше много неприети обаждания, а гласовата ù поща беше пълна. Приседна на ниския шкаф в коридора и я включи. Гласовете на приятелките ù звучаха истерично. После им прозвъня, за да ги успокои. Усети, че нито една от трите не повярва, че си е забравила телефоните. Очакваха да каже нещо сензационно, нещо приказно невероятно и останаха разочаровани от обяснението ù. Осъзна, че нямаше да им каже нищо от последните два дена. Не от коректност към онзи с “отличната цена”. Нещо на самата нея не ù се връзваха всичките тези събития и трябваше време да намести всичко. В такива моменти, както и във всякакви други моменти, тя сядаше и пишеше. Никога не се усещаше самотна. Не скучаеше, постоянно нещо четеше, събираше информация, говореше наум със себе си и с героите си, измисляше живота им и го осмисляше, ако така ù хрумнеше. По-често ги оставяше да се развиват по свои правила и после се чудеше как става така, че се забъркват в най-смахнатите истории на света! Подозираше, че е пристрастена към писането. Но не беше много сигурна, защото имаше дълги периоди, в които не пишеше нищо ново. Препрочиташе безброй пъти всичко и отново пренареждаше думите. И все ги прочистваше. Това беше една от любимите ù игри. В нейния свят главна роля играеха думите. А тя беше педантичен, взискателен и чувствителен режисьор, който никога не се изморяваше. В този театър разиграваше своя истински и своя измислен живот. Между тях отдавна  нямаше граници. Може би вече и разлика нямаше. Тя врътна глава, озадачена от собствените си мисли, наведе се и започна да си изхлузва ботушите.

   Сепна се и се огледа. Влакът беше спрял и във вагона влизаха пътници, които припряно търсеха местата си. Отдавна беше разделила пътя на три приблизително равни части. Оттук започваше втората част. Мъжът с кръстословицата отсреща пак я гледаше и този път не обърна очите си надолу. Тя сложи въпрос в погледа си, а той се усмихна. Изглежда, че беше задрямвала. Или пък беше потънала много навътре в спомените си.

   Избягваше да се връща към началото на годините, в които даде под наем таланта си. Да, мислеше, че е талантлива. За всеки текст, който пращаше 2 пъти в годината, в сметката ù постъпваха все повече пари. Светът беше материален и почти всичко имаше паричен еквивалент.  Макар и по странен начин, тя получаваше своето. Вярно, нямаше слава, почитатели и фен-клубове. Нито срещи в библиотеки, търговски центрове и университети. Но беше спокойна за бъдещето и можеше да помага на хората около себе си. Пътуваше много – нещо, за което беше мечтала  цял живот и беше доволна, че има свобода  да пише за каквото поиска и когато поиска. Повече не срещна мъжа с “отличната цена”. Пишеха си кратки писма в електронната поща, а по телефона се чуваха още по-рядко.

 *******************************************************

   В кабинета на Лин се влизаше от спалнята ù. Два пъти седмично в него се промъкваше домашната помощница, която много внимателно почистваше до блясък всичко, но без да променя мястото дори на смачканите топки хартия, които Лин хвърляше постоянно и безразборно. В тези два часа рускинята Катя отваряше прозорците, изтупваше дебелия килим и завесите от бежова, индийска дамаска и дезинфекцираше всичко, до което Лин можеше да се докосне. През това време Закария извеждаше съпругата си в парка, който започваше от долното стъпало на красивата им къща. Разхождаха се бавно, говореха за ролите ù, за книгите ù, за безбройните ù почитатели, които постоянно ù пишеха писма, пращаха ù трогателни подаръци и оставяха по стълбите на дома им красиви парникови цветя, увити в лъскава хартия. Говореше повече той. Лин вървеше до него с изпънати крака и насечени стъпки. Държеше го здраво с дясната си ръка, а с лявата постоянно приглаждаше несъществуваща гънка върху палтото си.  Наблюдаваха дълго и мълчаливо играта на катериците, които рисуваха с лапички фантастични мозайки в снега и невъзмутимо втренчваха лъскавите си очи в Лин. Понякога тя забелязваше  интереса им и отново му разказваше онази случка от детството си, когато баща ù донесъл осиротяло, северно еленче. Закария си мислеше, че това е единственото нещо, което тя разказваше смислено и винаги последователно. Беше готов да слуша безкрайно тази история, защото само в тези кратки минути Лин  имаше излъчване на напълно нормален човек. После нещо преминаваше през очите ù, пръстите ù се сгърчваха около ръката му и той поглеждаше през клоните на дърветата към къщата. Виждаше как Катя затваря прозорците и двамата с Лин тръгваха бавно назад. Случваше се разсъдъкът ù да се върне и за по-дълго. Нещо в мозъка ù прищракваше. Тя съобщаваше с приповдигнат тон, че скоро ще завърши книгата и очаква всички да отделят време да я прочетат. Тези всички бяха само Катя и Закария. Тримата сядаха в дневната и Лин започваше да чете на глас. Книгата неизменно представляваше дебела папка, красиво подвързана с еленова кожа. Лилав аметист друза украсяваше корицата, върху която меката кожа беше нагъната като роза. Изгубената душа на Лин се завръщаше и тя отново беше  емблематичната актриса от Кралския театър, заради която ценители от цяла Европа идваха, за да гледат спектаклите ù.

   Четенето продължаваше с дни. Преди да седне в дълбокото, старинно кресло, Лин влизаше в ароматната вана, после  Катя ù помагаше да се облече, гримираше я, сресваше красивата ù коса и ù подаваше изящни, бутикови обувки. Лин ги обуваше бавно и чувствено и изправяше рамене като на сцената. Катя настройваше дозатора на кристалното шишенце и сътворяваше около Лин ефирен облак от изискан, извънредно скъп аромат и актрисата влизаше в него. Вече беше готова за представлението. Закария я чакаше пред вратата с красива роза в лилаво и я поднасяше с жест на обожание. После ù предлагаше ръката си и двамата влизаха в стаята, където лампите светеха приглушено, а  огънят в камината интимно припукваше. Лин отваряше кожената подвързия, прокарваше изящния си пръст по разделителя и започваше да чете. Закария и Катя не откъсваха очи от лицето ù в продължение на часове. После внимателно занасяха Лин в спалнята и Катя я приготвяше за сън. На другия ден всичко  се повтаряше. Накрая актрисата затваряше кожената папка и обявяваше, че ръкописът може да се представи в издателството. След още два месеца излизаше новата книга на Лин – Беатрис Сорн и след няколко седмици оглавяваше класациите за най-четения роман.

   Лин потъваше отново в своя измислен свят, изпълнен с музика, театър, аплодисменти и милиони почитатели. С часове седеше пред екрана на компютъра и пишеше нова книга. Привечер Закария влизаше в малкия кабинет, заставаше зад нея и слагаше топлите си ръце на раменете ù. Започваше леко и нежно да ги масажира. Погледът му се плъзгаше по страниците на екрана, изпълнени с една-единствена дума, написана стотици хиляди пъти.

   - Тръгна добре – с усмивка казваше Лин. - Ще излезе хубава книга. Може би по-хубава от предишната.

   - Винаги е така, скъпа. Ставаш все по-добра и по-добра – тихо казваше Закария и излизаше на пръсти от кабинета.

   Някъде по това време в електронната му поща пристигаше файл без заглавие. И той започваше да чете. Само нощем и винаги сам. После разпечатваше текста, слагаше го в обикновена, картонена папка и започваше да превежда. Това продължаваше месец, два, понякога повече. Закария усещаше текста и в превода  даваше най-доброто от себе си. Отдавна разделяше годината на две по шест месеца и подреждаше живота си в двете половини. Лин, книгите ù, лекциите му в университета, семинарите, четенето и преводите. Нищо друго и нищо повече. От нейно име често отказваше покани за телевизионни предавания, за интервюта и срещи с читатели. Подписваше договори за филмиране на книгите ù, но отказваше сътрудничество. Беше наел адвокат да се грижи за интересите на Лин  и много рядко предоставяше снимки от ваканции, партита с приятели и семейни тържества. Всичко в тях беше добре режисирана фалшификация. Само красивото лице на Лин беше истинско. Тя беше известна, богата и тайнствена. Почти никой не познаваше съпруга ù, а малцината, които го познаваха, рядко се сещаха за него. Закария беше изчислил и организирал живота им така, че да има най-малко неприятности и никакви изненади.

    В края на зимата пристигна поредният дълъг текст. Отдъхна си с облекчение. Когато къщата притихна, Закария си наля питие и се прибра в стаята си. Заключи тихо след себе си и седна пред компютъра. Винаги четеше текстовете на един дъх. Всичките - без изключение, бяха великолепно написани. В последните две години печалбите от книгите на Лин надхвърляха многократно очакванията му. Но не парите, а самите книги имаха значение за него. Те поддържаха нишката между душата и тялото на актрисата и я държаха будна и жива. Само Лин беше важна – такава, каквато я видя за първи път на сцената и се зарече да бъде до нея и да ù посвети живота си. В неговите очи Лин си остана същата - красива, магнетична, талантлива, едновременно силна и крехка, с невероятно добра и чувствителна душа. Закария никога нямаше да приеме, че болестта я убива бавно,  необратимо и все по-видимо. Той нямаше сетива, които да приемат истината. Може би не искаше да има.