Отново съм буден. За трети път днес и скоро пак ще заспя. Ще ме унесе; дори няма да имам време да мигна с очи. Вече пети ден ме тъпчат с упойващи вещества. Не ми казват кога ще ги спрат. Всъщност, никой не е влизал при мен от известно време. Не и в кратките моменти, когато излизам от наркозата. Ще чакам...
Отново съм буден; това е четвъртият път. Все още на са ме развързали.
Преди една седмица ме вкараха тук в усмирителна риза и ме закопчаха за това легло. Не съм луд, но те не искат да го разберат. Не ме слушат. Не ме чуват. Дори не се и опитват. А напоследък даже и не ги виждам. В началото ми слагаха инжекции, после (явно) когато отмалях са ме закачили за тая система.
Ще чакам - за сега нямам друг избор. Ще чакам да спрат...
- Извинете, ще Ви отнема само минутка. - Точно с тези думи, преди две седмици, на улицата ме спря млад мъж. Погледнах го изненадан. И все пак му обърнах внимание; не бързах. Бях излязъл ей така, да се поразходя.
- Благодаря – охотно продължи той - наистина само за ...