3.02.2024 г., 13:01 ч.

Бездната 

  Проза » Фантастика и фентъзи
248 2 0
16 мин за четене

       Ехо за малко да изпусне асансьора. В последния момент протегна ръката си и лъчите на сензора я засякоха и спряха плъзгащите се врати. С характерния си мек шепот се отвориха гостоприемно и тя влезе в просторната кабина.

        Все още задъхана от бързането по дългия коридор на шестедесет и шестия етаж на шесто ниво, заради неудобните високи токчета и тясната пола от строгият ѝ костюм, които сковаваха привикналото ѝ на повече свобода тяло, натисна бутона за своето ниво и зачака спускането.

       Не обичаше да се облича така, но днес ѝ се наложи, заради личната среща с главните демони от бранша, при отчета на отдела ѝ за последните месеци. Нямаше как да избегне протокола, пред главните се спазваше и Ехо се стараеше да не е обект на възмутени погледи от тяхна страна, които можеха да бъде последвани от забележка в досието ѝ – казваха, че само заради една неправилно вързана коса, висшестоящите демони можеха да изгонят служител отново „навън“:  

         В онзи станал ѝ толкова чужд обикновен човешки свят, който помнеше само като мястото където се е родила, но не го свързваше със себе си с нищо повече.

       Харесваше  работата си, макар да имаше и такива, от други отдели, приемащи, че да наказваш чрез промяна съдбите на хората, заради техните неспирни и безсмислени сплетни, не е най-приятното занимание в очакване на вечността, понеже ставаха отегчителни с повтаряемостта си.

         В корпорация АД, служителите търсеха динамичност и изненади, понякога и душевнофизически наказания над грешниците от външния свят.

         Може би ми харесва, защото съм вече почти като тях, като демоните – си казваше често тя, поставяйки подписа си с огнени знаци и удряше тежкия печат под поредната заповед. Нима и те векове наред не се сблъскваха с едни и същи възходи и падения на човешкия вид, но не се отказваха и продължаваха ги съдят заради прегрешенията, вярата в доброто или просто заради злото, което не се уморяваха да вършат помежду си.

         Демон, но в ангелско тяло, с воал от невинност върху красивото лице – така наричаше себе си Ехо, виждайки образа си в огледалото, което и сега направи в отразяващата облицовка на кабината.

         Ослепително красива, според всички критерии на смъртни и безсмъртни, с много сини очи, които в мигове на гняв почервеняваха и караха душите на провинилите се да свиват още повече, избягваше строго протоколната униформа като днес, но никога не си позволяваше глезотии от рода на шарении по себе си или развлечен външен вид, украсен с някой от множеството модни символи.

         Миг преди вратата да се затвори, още някой се промуши в кабината в последния момент. Измърмори набързо, че е бил на косъм, и, оставайки с гръб към Ехо, избра с едно небрежно чукване на бутона своя етаж. Тя се опита да го огледа - лицето му оставаше винаги гледащо на другата страна.

         Фантом – помисли си Ехо за евтиния трик на който ги учеха в началните курсове към корпорацията. Навярно е новак, малко се престараваше в използването на овладяната техника, но желанието му за анонимност си е лично негова работа и затова продължи да гледа себе си.

         Поеха надолу, брояча отчете само осем етажа, когато силен трус ги разклати и светлината в кабината угасна - случи се просто така – невидими ръце плеснаха и настана мрак. След миг покой, пропаднаха – усещането, че увиснаха в абсолютна тъмнина споходи и двамата. А после увиснаха в нищото:

         И тишината, тежка и непрогледна, дори за всевиждащите очи на Ехо.

         - Без паника – чу гласът на непознатия.

         - И друг път се е случвало – отвърна Ехо, но потърси опората на стената зад себе си. Ако не я бе докоснала, щеше да повярва, че наистина изведнъж всичко е изчезнало.

         Кабината бе съвсем неподвижна в транспортната шахта. Двете тела в нея бяха приковани от неизвестността. Мина малко време, после още малко и бумтежът на сърцето ѝ от уплаха се поуспокои. Отвъд асансьора не се чуваха никакви шумове, нито гласове на техниците, бързащи да отстранят повредата, нито на някой, който да сигнализира за аварията. Съвсем нищо. Сградата бе замлъкнала като мъртва. Също и очакващите спасение затворници в нея.

         Лишени от представа за време Ехо и непознатия се стараеха да дишат леко и равномерно. Имаха подготовка за това, че все някога душите им ще бъдат в състоянието мрак, но не и че това може да се случи така изненадващо и на съвсем неподходящото място.

         Времето безшумно се плъзгаше, без да оставя ясни следи за посоката си. Ехо прецени, че усещанията за реалност започнаха да изчезват. Откъм непознатия не се долавяше никакъв звук, нито движение. Все едно, че не беше тук... или там – защото прие, че може би са се озовали... някъде?

         Ами ако останем завинаги в тази тъмница? Дори не успях да видя лицето му, а ще е последния, който съм срещнала в живота си – си мислеше, поддаваща се малко по малко на страхът от неизвестността, който не би трябвало да е присъщ за нейния пост.

          Свикнала животът ѝ да бъде подреден според правилата на властващите демонични сили, при които подобни изненади не съществуваха, Ехо реши, че това може и да е наказанието ѝ заради допусната грешка, намерена при току що дадения отчет.

         Тишината лепнеше и пълзеше около опитващо се да осъзнае едва-едва отцеждащите се капки изтичащото време съзнание - не знаеше дали все още съществуваше или просто са затворени в една частица от него. Спазила правилата, остави телефона на бюрото си, а можеше само да го изключи и скрие в чантата, висяща съвсем празна на рамото ѝ – но Ехо не нарушаваше разпоредбите:

         На среща с главните, кандидати и сътрудници имаха строга забрана да не носят апаратите, най-вече защото демоните мразеха миризмата идваща от мрежата, опасващата смъртния свят  с милионите си линии, свързващи хората във все по-бързият им упадък. Гнусяха се от мислите на смъртните и милиардите отровни думи, изпращани или изговорени в изтъканата от тях мрежа.

         - Имате ли представа колко време сме тук? - прошепна тя, незнаеща накъде да погледне, след като разбра, че очите ѝ бяха слепи – а би трябвало да виждат.

         - Не, никаква – отвърна също така приглушено непознатия. - За лош късмет оставих телефона си, а се оказа, че ще ми е нужен, но, знаете какви за нарежданията.

         - И аз също. Може би е минал вече час?

         - Струва ми се, че е повече – предположи гласът.

         - Колко странно – рече Ехо, - ние всъщност нямаме никакви мерилки за време, освен онези – механичните.

         - Има всъщност една, която не е толкова съвършена – да се събудим утринта, да се нахраним по обед, да посрещнем вечерта и да заспиме в нощта. Проста и първична като цяло, но може да се определи донякъде, че е изминало денонощие.

         - Може и да послужи – съгласи се гласът ѝ с тъмнината, надявайки се да не се наложи да отчита изминали денонощия тук.

         - Но за нас сега – призрачно прошепна непознатия, - остава само очакването.

         Тъмнината проскърца. Ехо се прилепи до стената и залепи длани в хладната ѝ повърхност.

         Този стон не беше ли на подемните въжета?

         Скъсват ли се?

         Нима кабината им ще пропадне?

         Къде са силите на които служи за да я избавят?

         Не чуват ли зовът на мислите ѝ?

         Ще загине тук, сред нищото, съвсем сама...

         Имаше нужда от усещане за присъствие, затова побърза да каже:

         - И вие ли работите в корпорацията?

         - От скоро. Все още свиквам с правилата и порядките.

         - В кой отдел сте? - Ехо не искаше гласът му да замира, искаше да знае, че има и някой друг с нея в тъмнината.

         - Несбъднати желания – въздъхна като оправдание непознатия.

         - Аха, мечтите превърнати в звезден прах – каза и се опита да си спомни дали познава някой от там – не се сети за никой.

         - Точно те.

         - Тежък отдел – отбеляза Ехо с прикрита от мрака усмивка.

         В корпорацията гледаха на работещите с мечти като на напразно търсещи несъществуващото в купищата отпадъци на човешките желания.

         - А вие?

         - Отговорник в „Наказания“. Казвам се Ехо – представи се тя.

         - О, „Душегубеца“! – възкликна тъмнината. - Получих едно писмо от вашият отдел, заслужено за делата му възмездие, може би дори лично подпечатано от вашата ръка.

         Помисли малко и призна пред отсъдилата наказанието му:

         - Според мен сте справедливи в решенията си, Ехо, понякога наистина променят човек.

         - Навярно, щом сте вече сред нас.

         Двамата замълчаха. Знаеха, че светът навън е суров и по-скоро жесток към обитаващите го - след като прекараш няколко месеца или години в корпорацията, започваш да го приемаш като толкова различен и чужд, понякога дори го ненавиждащ, че точно в него е трябвало да се родиш. Едно място, което е временно и наситено с грешки от неразбралите живота си души, натикани в смъртни тела и в състояние на съществуване, в което мислите им преминават често неразбрали защо всъщност са се появили в живота.

         Живота – въздъхна лекичко Ехо, спомняйки си някогашното си чудене кое е фантазията и кое е реалността в него?

          Онова, което ни казват или което сами усещаме като чувства?

         Ако не работеше тук, дали щеше да умее да разбира и да прави разликата?

         Дали щеше да знае, че един сън е по-съдържателен от сбор изживени животи, които си мислиш, че са истински, а се оказват просто наложена измислица върху него?

         - Ехо – повика я спътника ѝ.

         - Да? - отърси се от тишината тя.

         - Нищо, просто исках да знам, че все още ви има тук...

         И тъмнината пак застърга – вой като на смъртник, с болката от върхът на пронизалото го копие, опрял и задълбал в някоя кост, подсказваща му, че всичко умира.

         Въжета изстенаха в отчаяние, а после започнаха още по-силно да вият - въжетата, не пътниците:

         И изведнъж кабината пропадна... или политна.

         Лишени от глас двамината в нея се потърсиха в непрогледността - пръстите им шареха отчаяно и най-накрая докоснаха тези на другия. Почувстваха колко е нужна тази близост на някой, бил и съвсем непознат, оказал се „единствен“ в понятието съществуване.

         В писъкът на ужаса и Ехо, и мъжа, си помислиха как непознатите понякога ти се струват по-близки от родни братя, защото някъде, някога, може би всички човешки души са били частица от едно общо цяло, съдържащо в себе си всички минали и следващи прераждания в материята на плътта - и всеки носи в себе си другия, макар и рядко да го разпознава, разминавайки се, пресичайки поредната улица без номер в живота.

         Една гладна шахта, оказала се устата на Бездната – крайната точка на всяко пътуване, - погълна асансьорната кабина с осъдените на събуждане. Те пропадаха в нея, не с телата, а с душите си. Падаха дълго в един единствен миг, разтеглен като вечност - като изливащ се сън в необятна безтегловност.

         Не знаеха какво ги очаква, не знаеха какво са имали преди. Обърканите им мисли се блъскаха в рамката на металният ковчег без отговор:

         Сънуваха или вече бяха будни?

         Някой попита:

         - Коя е истината за живота?

         Друг отвърна:

         - Реалността ли е сънят?

         След преминал поток от електроимпулси на мозъчната си кора, Ехо разбра, че този непознат до нея е самата тя - отразила своите мисли и полетяла натам - в Бездната, от която ще се завърне, щом се събуди отново за следващото ново начало.

        

 

© ГФСтоилов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??