Безлюдна душа...

Сълза блести в тъмнината, луната грее на безоблачния небосклон, тя сама и ридае. Мрачно е нейното сърце, мрак цари в нейната душа. Сама е. Луната огрява бледото ù лице, в мрака виждат се две очи, изпълнени със сълзи. Мрачно и тя сама е. Мрак обгръща всичко навред, само бледи сенки скитат се без цел. Сенки на отминали дни, сенки на щастливи мигове, изгубени във вечността...

Скитайки се по задънената улица на своя свят, вървеше с плахи стъпки, които почти не оставяха следи, така малко хора можеха да я последват и да бъдат с нея на нейната улица и да видят нейната същност. Различни силуети преминаваха и вървяха по своя път стремително и я заобикаляха, сякаш беше пречка в техния път, сякаш беше излишна и ненужна на света.

И като сянка тя минаваше незабележима за никого, освен за самата себе си. Дните минаваха, тя чезнеше ден след ден, час по час се губеше в дебрите на своето отчаяние и себеотрицание. Отритната от света или не. Защо бе против всички и всеки, защо не се усмихваше, а гледаше някъде напред нещо невидимо за останалите. Поглед отвъд нашите разбирания в далечен свят, където всичко е сиво и безлично, където царуваше ТЯ.

Мъглата отново се бе спуснала и допълнително украсяваше нейното скривалище, а дъждът проникваше в нея и сякаш пълнеше сърцето ù със студенина. Това пречеше на измръзналото ù тяло да се движи и тя продължаваше да мисли...

Да мисли как щастлива бе преди, как грейваха нейните очи в мига, щом поглед вплете с неговия. Но всичко свърши, страстта бавно изгасна, дори въглен не остана, а само пепелта от нейното безжизнено сърце, удавено в сълзи, не намери покой. Изтерзаната душа всяка нощ се питаше "Защо" . Но отговор не получи тя, а само листенцата на стария дъб тихо шумоляха и все едно ù казваха, че има надежда там някъде и само трябва да повярва отново и да погледне през паяжината от изгарящи спомени и да се възроди...

... да се възроди емоцията ù към живота и да погледне света през светлия облик на деня, да види светлите надежди и изпълнените с живот улици, по които тя можеше да се слее с тълпата и да крачи бодро напред, достигайки извора на нейните сили. Това я водеше към неразкрити умения и трепети, които тя не бе срещала, освен в сънищата си. Спокойствието, което тя усещаше в тях, бе незаменимо, сякаш бе награда за мъката, която преживяваше във всеки мрак.

14.06.2010, 08:14