29.01.2009 г., 23:29 ч.

Безсъние 

  Проза » Разкази
753 0 1
13 мин за четене

Знаех, че някой ден ще стане така и пътищата ни ще се разделят - без дори да успея да му кажа всичко, което се е насъбрало в сърцето ми. Но не знаех едно - че когато един ден отново се видим, ще почувствам същото, отпреди десет години... Сега стоя тук сама - в една от тоалетните на ресторант "Инсомниа" в Испания. "Инсомниа" - точно както и нощта, която щеше да ме последва!
Живеех в Сандански - в една къща с красив изглед към природата. Той живееше в съседната къща. Познавахме се от деца, но никога не сме се разбирали. Той беше от онези малки диви момченца, по които малките момиченца, като мен тогава, не си падат особено. Дори не знаех как се казва. Често виждах как лудее заедно с другите момчета от квартала, но нито веднъж не проявих желание да се включа в игрите им.
Започнах първи клас в по-далечната гимназия в града, а той остана да учи в основното училище в квартала. Растяхме малко по малко. Аз станах в девети клас, той също. Много от съучениците ми заминаха да учат другаде. Аз продължих в моята гимназия. Дойдоха ученици от околните училища и малките градчета. Беше се сформирал клас от двадесет и трима ученици. Помня още първия учебен ден от девети клас. Бях в училищния двор заедно с приятелката ми Даниела. Чувствахме се загубени в собственото си училище. Не знаехме коя е класната ни, не познавахме новите си съученици. Тогава видях едно познато лице и това беше Неговото. Усмихнат, както винаги, с нови дрехи, с ведро и спокойно изражение. Той ме видя, както и аз него. Знаех, че сме на една и съща възраст и бе възможно да е в моя клас, но така и не склоних да заговоря това "непознато" съседско момче. Даниела не беше упорита като мен. Просто ме хвана за ръка и ме заведе до него. Той също стоеше сам. Приятелката ми го попита:
- Знаеш ли къде можем да намерим класната си?
Той погледна нея, погледна мен. Смутих се от погледа му, понеже цял живот сме се гледали през оградите на къщите, а дори не си знаем имената. Затова просто отместих поглед и добавих:
- Май сме съученици...
Той отвърна:
- Да, Виолета.
Виолета... той дори знаеше как се казвам. Още повече се засрамих. Той ни показа класната и отидохме при нея. Между другото, по-страхотна жена и учителка не съм срещала в живота си. Преподаваше ми по испански език и покрай нея обикнах още повече този език. Наистина, пожелавам всекиму такава класна! Не делеше никого от класа - за нея всички бяха равни - нищо, че някои и бяха познати от преди, с родителите на други бе приятелка, а с трети бяха дори роднина! Да, имаше и такива. Г-жа Русева беше общителна жена и може да се каже, че нямаше врагове. А аз я обичах сигурно най-много от всеки в класа.
Постепенно новите ученици се опознаха с мен, разбирахме се. Научих как се казва и той - Златин. "Колко хубаво и звучно име..." помислих си в първия момент. А Златин се оказа много по-умен и забавен отколкото изглеждаше. Представите ми за онова нахално и диво момче от квартала съвсем се промениха. Ние дори се сприятелихме. Сутрин ходих да го викам за училище, а понякога и той мен. Зимата, когато завали сняг в Сандански, природата се превръща в приказна зимна картичка, в която мечтите оживяват. Със Златин зимата често закъснявахме за училище, защото през целия път се целехме със снежни топки, правехме снежни ангелчета и гледахме към небето, за да видим падащите бели снежни парцали. Красиво! Родителите ни бяха доволни от нашето сприятеляване. Най-после можеха да си ходят на гости, без ние да имаме нещо против. Той е оставал до късно у нас, за да му пиша домашните. А когато компютърът му бе повреден, му позволявах да идва и да ползва моя, като примирено и доброволно се отказвах от това удоволдствие. За Коледа си разменяхме подаръци целия клас, вместо да празнуваме на ресторант. Бях купила два подаръка - за Златин и за Даниела. Цял ден избирах гривната, която да подаря на Даниела и накрая взех първата, която беше пред очите ми. А на Златин купих коледна шапка с мечета. Исках да е нещо забавно и нестандартно. Е, той се зарадва. Само че не ми беше взел нищо. Не, че исках толкова много да получа подарък. Исках само да се е сетил за добрата си стара приятелка, но не беше. Дори не се почувства виновен за това - какво пък съм се учудвала. Все пак той ме уважаваше, особено щом стане дума за домашната по испански...
Така продължаваше приятелството ни. Минаха няколко месеца. Дойде пролетта. Тогава за пръв път усетих ревност и разбрах, че чувствата ми към Златин не са били съвсем чисто приятелски. Отишла бях на гости у тях и както обикновено превеждах думи на испански. Той излезе за малко на двора и после се чуха смях и гласове. Той влезе в стаята, а отвън го чакаше едно момиче. Беше по-голяма от него, но Златинчо си бе хубаво момче, така че и по-големите го харесваха. Той нищо не каза. Само едно:
- Аз излизам. Ако искаш, ела по-късно.
Ако искам... дори не исках да излиза с нея, но кой ме питаше... После излезе и видях, че я прегърна и тръгнаха нанякъде. Виолета пак остана сама. Прибрах се и повече за деня не стъпих у тях. На другата сутрин пак отидохме заедно на училище. Аз бях мълчалива. Донякъде може би го гледах с обвинение. Обаче нямах правото да му се карам, защото аз му бях просто приятелка, а онова момиче нещо много повече. Мъчно ми беше и се ядосвах. Но нямаше да му кажа какво изпитвам. Понякога е по-добре просто да не усложняваме нещата, защото можем да ги провалим съвсем.
Мина много време. Той после си намери друга. С нея бяха доста повече време заедно. А той така и не забеляза, че ми е зле заради него. Много момчета ме харесваха, е, не колкото обожателки имаше той, но аз не се интересувах от никой друг!
Минаха няколко години все така. Станахме дванайсти клас. Вече пораснали и "помъдрели". Г-жа Русева си беше все така добра и се беше превърнала в нещо като моя по-голяма приятелка. Предполагам, че се бе досетила за чувствата, които се сменяха постоянно в мен към Златин. Все пак беше много по-досетлива от него!
Дойде време за бала ни в дванайсти клас. Момичетата бяхме обезумели - всяка искаше да бъде най-красивата от всички. Почти всяка щеше да си има кавалер на бала - аз не. Ех, имах няколко момчета през тези години, но никой от тях не бе подходящият за мен. Затова предпочетох да съм сама, отколкото с някой, който да ми провали целия празник. Дойде и денят на бала. Всички момичета от нашия випуск бяха като възкръснали Пепеляшки, а момчетата изглеждаха като съвременни принцове. Аз също бях поместена там измежду принцовете и принцесите. Облечена бях с роклята на моите мечти. Вървях до г -жа Русева, която можеше да бъде объркана с някоя от съученичките ми. А Златин... той беше с неговото момиче. Аз бях свикнала да ги виждам заедно, така че отдавна нито се дразнех, нито се разстройвах или ядосвах. Вечерта се бяхме събрали в ресторант "Сандански". Празнувахме цяла нощ и беше изключително забавно. Снимахме се, плакахме и се смяхме. А аз плаках най-вече за госпожа Русева и за Златин. Беше ми казал, че след гимназията заминава да учи другаде и едва ли щях да го видя някога въобще.
Всички се напихме (е, в нормално количество). След това почти всеки помнеше какво е правил. Повтарям - ПОЧТИ всеки! Бяхме се отпуснали, танцувахме... и когато дойде ред на баладите, всеки си хвана партньора. Едно момче от ресторанта ме забеляза и ме покани на танц. Тогава усетих как някой ме хвана за ръката и ме издърпа при себе си. Това беше Златин.
- Само един танц за сбогуване. - каза той и ми се усмихна.
Не беше трудно да разбера, че си е пийнал повече от нормалното. И все пак той беше моята слабост. Не можах да му откажа. Танцувах. Танцувах най-сладкия танц през живота си. Приятелката на Златин си бе отишла преди малко и сякаш чувствах известно облекчение на душата. Той беше пийнал, аз също бях на няколко чаши шампанско и мислех, че мога да разсъждавам трезво. Явно, че не можех. Не зная как се случи, но по едно време той беше толкова близо до мен. Устните му приближаваха към моите и се случи целувката. Часът беше към 4 и 30 сутринта, а ние все още празнувахме в заведението. Сърцето ми също празнуваше. Хвърляше фойерверки, палеше бенгалски огън и най-красивата заря, която все още никой не е виждал! Този свой миг няма да забравя никога. После Златин ме хвана пак за ръка и цяла вечер танцувахме. Накрая се прибрахме. Той ме изпрати, защото така или иначе нямаше друг избор - съседи бяхме. Пред вратата пак се целунахме и аз се прибрах у дома. На другия ден се събудих чак към 17.00 часа. Първото, за което се сетих, беше незабравимото ми преживяване от предната нощ... Като сън! За миг обаче сърцето ми се изпълни със страх, че той е направил всичко това под действието на алкохола и сега може би съжаляваше... Плахо излязох на двора и погледнах съседната къща. Като видях кой стои на двора, сърцето ми заби на пълна скорост. Златин беше излязъл по нощница и си миеше лицето навън на чешмата.
- Здравей... - казах аз.
Златин се обърна. Погледна ме и съвсем нормално каза:
- Добро утро, Вили. - и се усмихна, сякаш нищо не се бе случило. Освен това го гонеше махмурлука. Стана ми ясно, че не помни случилото се. Болно ми стана, но си премълчах. Понякога е по-добре да не издаваме чувствата си.
След този ден рядко се виждахме. Есента той замина в някакво Софийско елитно училище... Аз ходих задочно на уроци по испански в Пловдив. После г-жа Русева ми уреди работа в градския съвет на Сандански като преводачка. Харесваше ми работата ми. Запознах се веднъж с един испанец, който гостуваше с трупата си в Сандански. Симпатичен млад мъж на двадесет и шест години беше, а по това време аз бях на двадесет и четири. Излязохме няколко пъти заедно. Допадна ми. Предложи ми за около месец да отида с него в Испания, където бих могла да си намеря по-добре заплатена работа. Съгласих се при условие, че Даниела ще дойде с мен. Прие условието ми и заминахме. Испания... прекрасна страна, пълна с много темперамент и любов. Любов... така и не бях открила все още любовта. Почти забравих за ученическата си любов Златин, но незнайно защо често го сънувах нощем. Кой знае. Може би нашето подсъзнание знае за нас това, което ние самите все още не знаем.
Заведоха ме в Мадрид - столицата. Никога не бях виждала толкова голям и величествен град със собствените си очи. Светът крие красоти, които всеки ден откриваме и навярно ще си отидем оттук без да сме видели дори малка част от него. Пристигнах в Мадрид с амбиции и чувство за ново начало. Но точно тук ме чакаше нещо, от което не можех цял живот да избягам. Салвадор (моят приятел) заведе мен и Даниела в един доста луксозен хотел. Настани ни и се разбрахме, че вечерта ще ме запознае с негови влиятелни приятели, които да ми уредят добра работа в моята специалност. Минаваха ми разни мисли като по книгите и по филмите - дали Салвадор няма да ме предаде и да ни отвлекат с Даниела. В подобен момент обаче такива мисли не бяха удачни. Не исках да мисля негативно, нито да притесня приятелката си. С Даниела бяхме събрали пари и ги носехме със себе си. Още щом се настанихме в хотела, тръгнахме да разгледаме главните улици, по-точно да се отбием в някой магазин. Женската ни слабост се обади и целия следобяд бяхме на шопинг. Купихме си някои дрехи, с които да изглеждаме добре вечерта.
Салвадор ни взе от хотела към 20.00 часа и ни закара до един от най-известните ресторанти в Мадрид - "Инсомниа". В Испания се чувствах като в свои води - все пак знаех езика доста добре. Влезнахме в ресторанта - изключително изискано място, което само в сънищата си бях виждала. Салвадор ни покани на една маса. Приятелите му все още ги нямаше. Чувствах се малко притеснена и несигурна. Не знаех дали искам да остана в Испания на цената да бъда сама и да загърбя стария си живот. Изпуснах чантичката си и станах от стола, за да я взема. Когато погледнах назад, почувствах, че Земята се е разтворила под краката ми. На няколко крачки от мен, на бара стоеше Златин... или поне много приличаше на него. Но колкото повече го гледах, все повече се убеждавах, че е той. Причерня ми от вълнение. Отидох до тоалетната. Намирах се на километри от родното си градче и бях решила да започна нов живот, но онази част от миналото ми, наречена Златин, все още ме преследваше в живота най-нахално. "Какво да правя? Да го поздравя ли?" - задавах си объркани и глупави въпроси, докато се гледах в огледалото. За миг се спрях и си казах: "А ако именно сега пропускам шанса си...". Излязох от тоалетните и видях, че приятелите на Салвадор вече ме чакаха. На другата страна стоеше Златин. Кой беше правилният път за мен? Замислих се за минута и май това беше последният път в тази нощ, когато размишлявах. Тръгнах право към Златин. Хванах го за ръка. Отначало ме погледна странно, но после ме позна и на лицето му грейна една от онези искрени и ослепителни усмивки, които ме разтапяха.
- Вили, ти ли си? - попита ме той, а аз само се усмихнах и силно го прегърнах. Не знам какво си е помислил Салвадор и какво е казал на приятелите си, но аз излязох навън със Златин. Тръгнахме да се разхождаме из нощния Мадрид. Не спряхме да говорим. Разказах му за себе си. Той ми разказа как е пристигнал тук с приятелката си на почивка, но после е видял, че му изневерява с пазача на вилата им. И сега е тръгнал сам да се теши по непознатите улици и е влезнал в ресторант "Инсомниа", за да изпие едно питие. Попита ме дали имам някой до себе си и този въпрос ме накара да се почувствам объркана. Толкова време ме е пренебрегвал, едва ли би се влюбил в мен. След като чу отговора ми, отново се изписа онова щастие по лицето му. Прегърна ме и каза думи, които ще останат вечно забити в сърцето ми:
- Може да ме отхвърлиш, но аз вече нямам какво да губя. Ти си единствената ми близка тук. Винаги си била вътре в моя живот, а аз съм бил толкова глупав, че не исках да го призная. И си спомням онзи ден след балат ни в дванайсти клас. Очаквах да ми кажеш нещо за целувката от предната вечер, но ти едва ли помнеше. Затова си премълчах.
- Ти помниш целувката? - попитах го с огромно очудване.
- Винаги съм я помнил...
Не можах да сдържам повече емоциите си и се проявиха чрез сълзи на любов, а ръцете ми го притиснаха силно към мен...
Сега сме заедно в наша собствена къща-мечта сред природните красоти на Сандански и се обичаме все по-силно всеки ден, колкото и банално да ви звучи. Продължих работата си в Сандански като преводачка, а Златин отвори собствено кафене в центъра на града. Даниела остана в Мадрид, защото се влюби в един от приятелите на Салвадор и се ожениха. Ние със Златин след година ще се женим и обещах на г-жа Русева да ми стане кума. И един съвет от мен - понякога е по-добре да не криете чувствата си, защото животът не ни оставя, докато не намерим истинското си място в Света!

insomnia(англ.) - безсъние

© Димитринка Димова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??