Big furry monster

На Ифф

  Лилави стени – тъмно лилави. Хората ги потискат, мен ме вдъхновяват. Налепени са целите със снимки, текстове, статии, рисунки. Пълен ужас за подредената счетоводителска душица на съквартирантката ми. Която липсва между другото – Бог да благослови съставителя на програмата й. Освободи ме от присъствието й в единствения ми свободен ден.

  Късен есенен следобед. Колко ги обичам само. Обожавам да лежа в леглото си и да гледам през прозореца как притъмнява. Или да гледам тавана си – за разлика от таваните на повечето хора – моят е цветен и изписан. И ме вдъхновява. Късните следобеди също. Както и разговорите с подходящите хора.

  Почукване на вратата. Отварям и виждам срещу себе си едно момче от курса по творческо писане. Неподходящ човек. Стои и ме гледа, и е леко изнервен. Аз мълча и той мълчи. Още малко и ще му затворя вратата под носа.

  - Може ли да вляза?

  - Влизай. – оглежда се скришно, докато затварям вратата след него. Подпира се внимателно на зеления стол. Всички се подпират внимателно и никой никога не сяда на него. А си има прекрасна цикламена възлавничка. Сама съм я шила. Виктор стои и ме гледа, и нищо не казва.

  - Аз...

  - Седни на стола!

  - Моля?!

  - Седни на стола преди да продължиш! И не махай възглавничката, тя е за сядане. Добре, кажи сега защо си тук.

  - Дойдох да те питам...  откъде... се вдъхновяваш, за да пишеш онези неща, които четеш на курса. – Виктор леко се поклащаше на стола, потъркваше ръцете си и погледът му шареше постоянно. Но никога не се спираше на мен. - Страхотни са, разбираш ли? Най-искрено ти се възхищавам и ти завиждам. Ясно е, че си супер талантлива, обаче не може да измисляш тези неща. Разбираш ли, тези сюжети, тези сценарии – те са нечовешки. Не е възможно това да го има в главата ти! – гледаше ме с някакъв изгарящ поглед. Искаше нещо от мен. Искаше истината. Винаги го бях смятала за чудак – пишеше добре, но имаше нещо откачено в него, нещо, което привличаше момичетата. На мен не ми действаше особено. Въпреки че тази чудатост си струваше да се опише.

  - Това ли дойде да ми кажеш? Че съм откачена?

  - Да! Ъъъ... не! Т.е. ти пишеш „странно”, но страхотно странно, разбираш ли – настръхвам, когато те слушам да четеш. И дойдох, за да ми кажеш откъде черпиш вдъхновение. Трябва да ми кажеш, за да се убедя, че това не е в главата ти, разбираш ли? – беше се увлякъл в обяснението си и размахваше ръце без да спира. Сякаш думите не му достигаха да обясни това, което иска да ми каже.

  Повдигнах вежда – не ми беше в стила – но Виктор ме шокира.

  - И какво, ако е в главата ми? Какво, ако сама измислям всичко? А? Луда ли ще ме наречеш?

  - Е, не... – замисли се за момент, този път аз го бях объркала - но тези идеи не може да са в главата ти. Виждал съм и снимките ти. И те са такива – толкова, толкова различни и затова – тези идеи не може да са твои.

  - Защо?

  - Защото ... това ще означава, че или си луда, или си гений.

  - Ти си лудият, не аз.- вече започваше да ме ядосва. Бе се заинатил и изглеждаше решен да открие истината. Какво пък, нямах нерви да се разправям с него. - Добре, ще ти призная – идеите не са мои.

  - Знаех си! Какво те вдъхновява?

  - Голямото космато чудовище в гардероба ми.

  Виктор ме зяпна, после зяпна градероба и отново зяпна мен. Изглеждаше безумно разочарован. Чак ми стана жал за него.

  - Сериозно, не се майтапя. Отвори гардероба и ще го видиш. Голям и оранжев. Много кофти цвят, хич не ми отива на стаята.

  Виктор се приближи до гардероба, хвана дръжката му и застина. След няколко мига я пусна, погледна ме с неприязън и преди да излезе, измърмори:

  - Ти си луда!

  Свих рамене и заключих след него. След това отворих гардероба и със Стефан отново се разположихме на леглото. Беше голям, оранжев и космат:

  - Кажи ми сега, какво става по-нататък в историята.

  - Първо си искам бисквитите ...