ГеоргиСтойков (Георги Стойков) 8 януари 2017 г., 22:33  

Биляници (За конкурса) 

421 2 15

                                                БИЛЯНИЦИ

 

      Ако някога Бог е създавал райски кътчета по земята, със сигурност е взел за модел точно този – на село Голешево. Скътано в диплите на Славянка планина под връх Али ботуш и подпряно от гордия Пирин. Красотата му не само се вижда, а се усеща със сърцето,   като нежен полъх минава през душата,  преобръща всичко наопаки вътре в нея и ако някой си е създал някакви еталони за красота, те отпадат моментално пред божествената гледка, която те покорява, омагьосва, и оставя безмълвен.

      До село Голешево ни доведе един стръмен разбит път, малък автобус  и голямата ни любов към поезията,  по-точно: поезията на Яворов и неговия харамийски живот.

      Целта ни е музеят на Яворов. Една малка каменна плевня,  където се е разгорял неравния бой на четата  с турски аскер. Тук Бог проявява най-височайшата  милост и оставя живи двамата най-добри поети на България, Яворов и Вапцаров. Не съм се объркал. Никола Йонков, Бог ни го оставя задочно. В плевнята редом до Яворов се бие и баща му – Йонко Вапцаров.

      Гледам от високо селото,  порутените му големи двукати къщи и то като магнит ме притегля към себе си. Тръгнах по тесните улици и снимах, снимах.

     –  Чедо, защо снимаш тия биляници? – попита ме една баба, подпряла се на две тояжки,  с  приятен  насмешлив тон. В меките кафяви, топли македонски очи, сякаш искреше въглен раздухан от вятъра. В ирисите ù трептяха безброй звездици и все едно ме поглъщаха дълбините на безкрайния човешки космос, наречен Доброта. Най-добрите очи, които някога съм виждал.

     –  Добър ден, бабо!  Кажи ми сега, какво е това биляници? – я питам като омагьосан и  не свалям очи от нея.

     –  Ами, я това, сине, – посочи с едната тояжка полуразрушените стари къщи, оклюмали от безвремието, спряло се при тях. – Виж ги къщите! Били са някога и няма да бъдат вече, също като нас, хората. – Очите ù се натъжиха,  махна с ръка сякаш на себе си за отминалия  живот и продължи тихо. – Това са биляници. Не ги снимай, остави ги така както са! – въздъхна тежко и тръгна по пътя, сякаш крепеше с двете тояжки земята да не се разклати. – Нека заедно  си отидем с тях!… На кой му е притрябвало да знае за нас и да ни помни?

      Сърцето ме заболя от тези думи.  Престанах да снимам. Дори  отчаянието в нейните думите  имаше някаква красота. Поех я дълбоко с гърдите и я настаних там близо до сърцето си. Очите ми се навлажниха, гледам една бяла пелена, без да се замислям я дръпнах с ръката, а пред мен – миналото на Голешево… Фантазия или реалност, не зная? Притреперих от превъзбуда и за миг се потопих в един друг свят…

      Като на киноекран в трейлър се завъртяха събития от далечни времена. Какъв живот кипеше в селото. Строяха се нови къщи. Имаше веселба по празниците и в неделя. Момите, нарамили кобилици, носеха вода от чешмите, а колко много имаше на самите улици, с големи каменни корита, за  да може добитъкът да пие вода от тях. Момците крадяха китките им и често се стигаше до бой между младите за някоя девойка. Прогърмяваха чат-пат  пищови, което подсказваше, че се готви нещо голямо. Комити шетаха из планината. Новият живот беше тръгнал, сякаш изтърколен от Али ботуш* по нанадолнището и нямаше сила, която можеше да го спре. България вече беше свободна, а тях още ги мачкаха турци.

      Гледах през една ограда две жени, една по-стара, а  другата млада. Вадеха големи бели самуни от една фурна. Младата се надвеси към старата и тихо  каза:

     –  Знаеш ли, майко? Комитите нощес са избягали от плевнята в горния край на селото, където ги бяха завардили турците.

     –  Ай, завалийте! – прекръсти се майката. – Извикай, мале, батко ти, кажи му да вземе два самуна в една торба и да ги намери! Цял ден хвърляха пушки срещу поганците, гладни са. И тях ги е майка раждала… Та, те, нали за нас… – И избърса с края на черната  кърпа сълзите  си…

     –  Видя ли, сине, какви работливи и добри хора са живели тук? Нека само биляниците пазят спомена за тях, затова така ти думам – с треперещ глас ми говореше бабата.

     –  Но, бабо, ти?

     – Не се плаши, сине, не се плаши! – се усмихваше бабата пред мен, подпряла с двете си тояжки земята да не се върти много бързо, а очите ù искряха, та чак замижах.  – Ей я къде е фурничката с белите самуни, които видя. Нахранили се комитите с този хляб, а войводата им е казал, този де, на паметника при музея където е, поетът: ,,Заслужава си за такъв народ да се умре.”

      Гледах фурната. Сама стоеше на голата поляна, обрасла цялата с бръшлян и хмел. Нямаше ги сградите около нея. Нямаше ги двете жени, които вадеха белите дъхави самуни. Нямаше я радостта им в очите, от избавлението на комитите. До мен стоеше само бабата, подпряла земята с двете си тояжки, тя  за миг не сваляше погледа си от мен, оня жив въглен, който изгаряше сърцето ми и оная мекота на кафявото, която ме пренасяше през времето. А Славянка планина по еднакъв начин криеше в пазвата си Голешево и тогава, и сега. Извадих фотоапарата и снимах фурната. Бабата нищо не ми каза. Беше отнесена във времето. Мисля, че преговаряше с него споменът за Голешево да остане,  докато свят светува.

      –  Ела, ще те заведа на едно място – ме подкани бабата.

      Много внимателно стъпваше тя по прашния път и още по-внимателно слагаше една след друга тояжките си, за да не наруши равновесието на земята. Крепителката – такава странна мисъл заседна в главата ми. Тя крепеше земята да следва своя правилен път в космоса и спомените за хората на земята да не избледнеят.

    – Животът ни вървеше добре до момента, когато  след девети септември  ни взеха всичко. Искаха да направят изкуствена държава,  да отслабят България.  Написаха в паспортите ни, че сме македонци. Е, разбягаха  се хората нагоре по България от мизерията, сине. Я, виж планината!… Виж го Пирино! Ние сме създадени  един за друг да живеем, един за друг да  мрем… А то, какво стана?… Я, биляници! – не криеше вече сълзите си бабата.

      Заведе ме тя  на селското гробище при мъртвите.

    – Ще  ти кажа нещо, но искам да се закълнеш, тук пред паметта на мъртвите, че ще го изпълниш – и ме погледна сериозно.

    –  Заклевам се! Кажи ми какво да направя, бабо?

   –  Заклевам те, сине, майка България да не стане биляник като Голешево! Съберете се всички като един и не я раздърпвайте като кучета, та на всеки да има по нещо от нея. Обичайте я като своя майчица, не я натъжавайте, защото  тя ви обича. Вие сте нейните свидни рожби. Вие може и да можете без нея, но тя без вас не може, тя без вас ще умре, ще стане биляник, разбра ли, сине? Без майка България после как ще се живее? Искам да предадеш думите ми! Напиши ги!  Всички да ме чуят и  дано ме разберат! Помогни им, Боже! – погледна към небето бабата.

     – Заклевам се! – казах тихо. –  Имах чувството, че стоя пред дякона и целувам камата и нагана. Наведох се и целунах ръка на бабата. Клел съм се като войник, но тази клетва беше най-важното нещо в живота ми досега.

Стоях замаян, а думите на бабата биеха като камбана в главата ми.

      Посочи с ръка селото пред нас тя, после  продължи с кроткия си глас.

     –  То, сине, живите малко останахме, има-няма трийсетина души. Тук и нас ще ни заровят, от тук ще го гледаме света вече.

     –  Но, бабо, то човек като умре…  – се опитвах да ù кажа, че нищо не остава от него, но тя  спря думите ми с оня искрящ поглед и мек македонски глас, че се почувствах като малко дете пред нея, което нищо не разбира от живота. И някак назидателно ми каза:

     –  Аджамия си ти, сине, аджамия. Душата винаги се връща при сърцето, нищо че то е станало на пръст. Я тук –  и тропна с крак върху един гроб,  – тук има сърце, изгнило е, ама душата се връща по празници при него. Затова се почитат умрелите, да слезе душата от горе, да види близките си, да им се порадва, да види там, където е живяла. После вдигна поглед от гроба и погледна към селото. Виж, селото като на длан се вижда от тука. Хубавото ни село! – продължаваше да говори бабата, но глас не се чуваше, само мърдаше устните си, като че изричаше молитва, отправила поглед напред,  здраво хванала земята с двете си тояжки, да не се разклати.

      Гледах  към Голешево, Къщите се катереха една над друга по двата склона на Славянка планина. Само как  контрастираха червеното на керемидите и зеленото на планината. Зад мен Пирин, изправил се гордо като стена, все едно държеше в длан селото и го пазеше като свое чедо, за да остане,  да го има  занапред.

       Обърнах се, бабата се беше навела над един гроб и скубеше тревички.    Пред мен беше действителността, а зад мен – невидимото и непредсказуемото. Стоях между забравата и величието, между света на мъртвите и света на живите. Реших бързо, направих крачка напред към красивото. А какво е красотата без хората, нали те я създават? А аз все още съм част от хората.

     –  И да не забравиш това, което ти предадох да кажеш, закле се! –  повтаряше ми тихо тя.

      –  Няма да забравя, бабо, България ще я има!

 

Али ботуш*  –  Най-високият връх в Славянка планина.

 

Автор:

Георги Стойков

  

 

 

   

 

© Георги Стойков Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Това, без което не можем »

3 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • diqna-liana (Дияна) Честито Георги за третото място!Късно отразявам приятната награда,но не съм влизала в ,,Откровения"отдавна.
  • Eia (Росица Танчева) Този твой разказ го чета много пъти и все повече ми харесва, и всеки път ме вълнува...
  • ГеоргиСтойков (Георги Стойков) Благодаря!
  • admin (Георги Колев) Хубаво пишеш, поздрави!
  • RaiaVid (Радка Видьова) Много бългаpско със силна гpажданска позиция! Успех!
  • sauronboab (Борислав Ангелов) Красив и тъжен разказ, като спомен. Но нека наистина, този спомен продължи!
  • aleksandra79 (Анелия Александрова) Браво, изключително образно, живо и трогателно. Прекрасна идея, добро изпълнение, изключителен емоционален заряд! Поздрави.
  • Довереница (Дочка Василева) Горчиви изводи в красиви думи! Поздравления!
  • Katriona (Кети Рашева) Поздравления за тази прекрасна творба! Живата памет - едно от нещата, без което не можем!
  • esenna (Нина Стоянова) Развълнувахте ме истински! Адмирации за хубавия език и поезията на изказа! Успех!
  • Eia (Росица Танчева) Още веднъж те поздравявам за вълнуващия разказ! Това е, без което българите не можем... Много, много силна творба! Успех!
  • ГеоргиСтойков (Георги Стойков) Благодаря Ви момичета, Руми, Роси и Ина, а пък Вие така ме трогнахте мен. Благодаря ви още веднъж!
  • inakrein (Илияна Каракочева) Много ми хареса. Докосна ме, нали това е моят роден край. Идеята на текста е изключително силна.
  • Eia (Росица Танчева) Скоро не бях чела толкова хубав разказ. Дълбоко ме развълнува... Четох го на глас на колегите и се просълзихме... Всички те поздравяват, майсторе! Браво!
  • rumbic (Руми) Георги, откъде да започна... Първо, честита да ти е новата година!
    Благодаря ти, че ме отведе в село Голешево, "видях" и почувствах всичко!
    Признавам си, че в един момент не просто се просълзих, а си поплаках!
    Пишеш прекрасно, не увлекателно, а завладяващо!
    Чета разказите ти с голямо удоволствие! Аплодисменти!

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.