Пет и тридесет. Часовникът продължаваше да отброява, въпреки споразумението, което имахме. За втора поредна нощ, минутите се нижеха, а аз все още не успявах да заспя. Часовникът уж обещал ми беше, да спре поне, за да се усамотя с мислите си. Излъга! Ако си мисли, че със бавно отброяване ще замаже положението, дълбоко грешеше. Така само го утежняваше. Поглеждах го на всеки половин час, надявайки се, че е за последно и ще заспя. Но не можех. Тъкмо си прочистех главата и ето я отново. Усмивката ù! Продължаваше да се връща при мен, отново и отново. Не разбираше, че да, аз я желаех – повече от всичко на света, но не тази, измислената в съзнанието ми. Липсваше ми истинската, тази на устните, които можех да целуна и да се удавя в насладата, тази сладката, която ме опитомяваше като роб, тази горчивата, която да я проклинам и отчаяно власт над нея да целя. Тази усмивка на звяра, на цветето, на жената, на моята жена. Тя в мен бе пропила като отрова, следа бе оставила във всяка моя мисъл и всяка ...