Пет и тридесет. Часовникът продължаваше да отброява, въпреки споразумението, което имахме. За втора поредна нощ, минутите се нижеха, а аз все още не успявах да заспя. Часовникът уж обещал ми беше, да спре поне, за да се усамотя с мислите си. Излъга! Ако си мисли, че със бавно отброяване ще замаже положението, дълбоко грешеше. Така само го утежняваше. Поглеждах го на всеки половин час, надявайки се, че е за последно и ще заспя. Но не можех. Тъкмо си прочистех главата и ето я отново. Усмивката ù! Продължаваше да се връща при мен, отново и отново. Не разбираше, че да, аз я желаех – повече от всичко на света, но не тази, измислената в съзнанието ми. Липсваше ми истинската, тази на устните, които можех да целуна и да се удавя в насладата, тази сладката, която ме опитомяваше като роб, тази горчивата, която да я проклинам и отчаяно власт над нея да целя. Тази усмивка на звяра, на цветето, на жената, на моята жена. Тя в мен бе пропила като отрова, следа бе оставила във всяка моя мисъл и всяка моя мечта. Тя притежаваше специални сили. Способна бе с поглед да ме унищожи и с целувка да ме възкреси... милиони пъти. Но именно заради това я обичах. Само тя ме правеше по-крехък и от снежинка даже и по-суров от ураган дори. Аз като мазохист, като пристрастен, като неин господар и подчинен очаквах я всеки ден. Както сега.

Но онзи ден тя бе далеч. Будувах цялата нощ. Тогава с часовника не си говорехме, само се наблюдавахме. Днес отново я нямаше. Липсата ù ме разяждаше и разлагаше. Затова се договорихме с часовника. Аз да спя, а той да отброява липсата ù, или ако не заспя, да спре поне, за да знам че я няма, но само в този миг. Следващия ще дойде. Лъжец. Аз не спях, той движеше стрелките и ме съжаляваше тик так, тик так. Пет и четиридесет. Все още я чаках. Жената, моята жена, която носи огъня, тя го пали и нежно ме изгаря. Но нищо, сладка болка. Белезите от изгорено ми напомнят „мой си” и аз се съгласявам. Защото знам, че дори да бъде неприлична, дори да бъде луда и себична, тя е моята жена. Тя е същата, която под завивките ме топли, тя е лудата, която мен обича, както аз обичам нея. Пет и петдесет. Поглеждам звездите и си намислям желание. Помагало казват. Шест часа. Шест и десет. Шест и двадесет. Телефонът ми звъни. Да не би да сънувах най-накрая? С торбички под очите чета „Обичам те, липсваш ми!”. Ох... ощипах се. Не спях. Часовникът излъга. Но звездите си спазваха обещанията засега. Поисках единствено винаги до мен да бъде. Най-красивата жена с най-опасната усмивка. За мене демон бе, не ангел. Ангелите бдяха над душите. Тя не бе такава. Предпочиташе да ме измъчва със любов. Вече я сънувах. Моята жена.