Вятър в косите, пепел в очите, викове в ушите...
Това бе само една малка част от дискомфорта на сутришното ми тичане.
Фактът, че няколко пъти си изкълчих крака, смазах хрущящи, мазни неща с неясен произход, не ме отчая.
Притесни ме, че заради тежкото ми дишане, няколкото подобни на мен ентусиаста, изпаднаха в истерия, да не получа някой удар и да им се наложи да се занимаят с мен.
Тичах като разярен питбул, преследващ жертва.
Навсякъде се лееше пот, стичаше се на малки вадички в ушите, очите, носа, устата, врата, гърба...
Много пот!
Тичах!
Ако ме попитате защо го направих, бога ми нямам никаква идея.
Най-накрая се свлякох на една пейка.
Потъркалях се известно време като морж, нагласих всичките си крайници в правилната стойка, което ми отне време, тъй като трепереха и се тресяха конвулсивно.
Успокоен и почти отпочинал след 5-минутното тичане, реших да се поогледам, когато съзрях до мен Чудо.
Добре де и жена може да се нарече. Обожавам жени, които изглеждат сякаш току-що са плакали.
Очите им искрят, в тях няма болка и укор, по детски чисти са. Устните подпухнали, сякаш от облизване на солта. Ноздрите леко разширени от дълбокото поемане на въздух. Прекрасни в своята слабост.
Чудото до мен изглеждаше по този феноменален начин. Усмихнах се дяволито, сякаш всеки мускул в мен е твърд и я заговорих закачливо.
Много бързо, сякаш откраднато, ми стана ясно, че е лекар и се е притеснявала да не ми се случи нещо. Седяла на пейката и ме наблюдавала като потенциален пациент.
Представих си как се свличам на земята, а тя дотичва с прекрасните си крака, пада на колене и започва да удря гръдната ми област. Сърцето подскача, опа я как само подскочи при тази мисъл. Крещи „Дишай“ и впива устни в моите, а аз вдишвам теменужения аромат на косата ù.
Нямаше как, поканих я на среща.
Учудващо прие!
Тук е време да спомена, че не изглеждам като Аполон Белведерски, а и той има един мааааааалък недостатък, който аз нямам. Всъщност съм много далеч от него. По-скоро бих се оприличил на Пантагрюел както го рисува Франсоа Рабле, но в по-прилична версия.
Вечерта моята дама пристигна с още три дами, явно се притесняваше да остане насаме с мен. След сутришното тичане имах огромен прилив на енергия и реших да й покажа какъв купонджия съм. Разтанцувах се като Майкъл Джексън, Пола Абдул и Мадона в едно (да, аз съм от старото поколение).
Дишах тежко, хвърлях пот навсякъде, няколко пъти си изкълчих крака, смазах хрущящи, мазни неща с неясен произход, но не се предадох.
Накрая направих шпагат и...
Онзи малък недостатък, който нямам в сравнение с Аполон Белведерски, се контузи жестоко и се наложи да отида до болницата.
Всички се смяха, накрая и аз, след като премина зверската болка и очите пресъхнаха след плачa.
Вече не тичам, рядко танцувам, защото си намерих страхотно момиче. Лекар с вид на току-що плакала.
Не я питам защо избра мен, но знам отговора. Една от приятелките ù, ми разказа набързо, докато бяхме до тоалетна.
Деня преди да се срещнем, моята изгора била на гледачка, която ù казала, че ще срещне фурия, която ще премине като вятър покрай нея, ще я облее студенина, а въздуха ще се нажежи. Това щял да бъде мъжът на живота ù.
Извадих късмет, че отидох да тичам точно в този ден, но изкарах още по-голям късмет, че фурията беше паднала няколко метра по-надолу, защото някакви гаменчета, бяха опънали въже между дърветата.
Благодаря ви, момчета!
P.S. Не се доверявайте сляпо!
© Олеся Николова Всички права запазени