Имаше нещо много тъжно в този зимен пейзаж  и аз, който почти цял час вървях  по улиците без посока  чувствах това особено осезателно. Не  че не знаех къде да отида- не, напротив - отначало бях решил  да се отбия в кварталния клуб, където човек може да поиграе билярд или партия шах, но когато наближих, ме нападна досада  и трябваше да се върна в обратна посока  без да имам някаква определена цел. Минавайки покрай автобусната спирка  до пазара  видях, че там спря автобус и се качих.

Ако бяха ме попитали къде отивам, вероятно нямаше  да мога да отговоря. Слязох чак на последната спирка извън града, където се намираше спортния комплекс. Беше тъмно и пусто.  По-нататък се очертаваше огромния силует  на градския стадион и спортната зала, а в дъното се тъмнееха дърветата на  парка, който  през зимния сезон е обикновено безлюден. Очевидно нямаше нищо, което да привлече вниманието. Докато се чудех на къде да тръгна, автобусът пое обратен курс и  аз останах сам на последната спирка. Трябваше да чакам почти  половин час, докато дойде следващият. Облегнах се на един електрически стълб и зачаках. Съвсем мрачна перспектива. Стори ми се в този момент, че се отдалечавам някъде и гледам от страни собствената си  фигура, залепена  за стълба- черна и неподвижна - нещо като некролог -  и ми стана мъчно за мен самия. Не зная колко време е изминало така. Може би е било само минута, а на мен тя ми се стори безкрайна. Това не е нещо  ново. Случвало се е да заспя за минута  и събуждайки се  мисля , че съм пребродил векове и безброй събития са се случили през това време.

После изведнъж електричеството угасна  и всичко потъна в мрак. Силуетите на жилищните блокове и градския стадион станаха още по-черни и огромни.

Но тогава забелязах тази светлина. Тя изплува ненадейно  между каменните грамади  като фар , който ме мамеше и веднага ми стана ясно , че трябва да тръгвам. Разбрах, че се появи заради мене и, че събитието не може да се отлага повече. Предчувствах отдавна нейната поява. В следващата минута крачех по безлюдната улица, стараейки се да не я изпусна от очи, защото вече знаех всичко. Тя ту притъмняваше, ту отново лумваше, осветявайки пътя  с бледото си сияние. Помня че вървях дълго- цяла нощ или цяла вечност  и колкото повече се приближавах, тя все повече мъждееше.

Най-после тази дълга улица  с огромни и тъмни сгради свърши  и там в самия край  видях, че светлината струи от едно малко прозорче, от една стара къща с  дворче и лозници, която ми напомни нещо познато- много отдавна  минало край мен и избледняло. Тук всичко тънеше в старост и разруха. Ако не беше тази мъждееща светлина в прозореца, можеше да се помисли, че това е  един  отдавна запустял дом - убежище  на плъхове, който  всеки момент ще се срине под собствената си тежест, превръщайки се в куп отломки. Ново-  много мрачно чувство присви сърцето ми с безкрайна тъга, заедно с носталгията по миналото; Сякаш присъствах на погребение. Това, че тук някой ме чака и, че трябва да дойда  знаех отдавна, може би откакто се помня, но винаги отлагах, казвайки си:  "Има време." Но ето,  че времето свърши  и аз прекрачих прага.

В края на краищата очакванията ми се оправдаха. Този беше най-обикновен старец като всички старци по света - съвсем побелял и прегърбен, седеше на ниско столче  пред масичката  подпрял брадата си с шепи  и когато влезнах дори не помръдна. Пред него димеше парче парафинова свещ и той наблюдаваше малкото трепкащо пламъче  с особено внимание, сякаш изучаваше нещо по него.

Това, че беше  самотен не е нещо необичайно, но другото, което ме порази беше, че в него съзирах нещо съвсем  познато и близко - вероятно  това бях аз самият, след като отлети мигът и в пясъчният часовник се изсипят последните песъчинки. Този пясъчен часовник бях нарисувал веднъж, когато тъгата стана особено нетърпима  и съзнавах добре неговото значение. Сега той висеше на стената, но пясък нямаше.

Днес пак не успях да  видя  Стейс. Не съм я виждал няколко дена  и нямам представа къде се губи. Винаги я вижда, когато се връща от лекции, а понякога минавам покрай нея съвсем близо и я поздравявам. Тя знае за мен и  ми се усмихва ; може и да се досеща, че съм тук заради нея, но не го показва.

Усмивката и е прекрасна и тя самата е прекрасна.

Не мога да не я виждам. Когато съм на работа непрекъснато мисля за нея  и допускам грешки, които после се налага да отстранявам. Шефът е недоволен. Но това не е сериозен проблем и има изход. Достатъчно е по- често да виждам Стейс, ето защо винаги привечер минавам по тази улица  и покрай къщата с лозниците. Тя е там.

Понякога Стейс е тъжна и аз също съм тъжен. Не мога да разбера какво и става на Стейс. Опитвам се да разбера. Често и изпращам цветя и тя вероятно знае, че са от мен. Сигурно знае.

Когато репетира на пианото, аз стоя отвън  на улицата и слушам .  Това се повтаря многократно, но през зимата понякога става студено. Връщам се у дома вкочанен от студ, но съм доволен. Когато си легна, чувам в просъница воплите на пианото  и вече зная всеки пасаж и всяка нота. Мисля, че  мога да възпроизведа на слух целия Моцарт,  без да гледам в текста. Не ми трябват ноти. То всичко е записано някъде отвътре.

О, да - случват се и безумни нощи. Тогава Стейс я няма, къщата е празна, не я виждам никъде. Не чувам пианото. Улицата е пуста, всичко е пусто и празно; лицата , които виждам пред себе си са бледи и призрачни. Минават и заминават.

Няма я Стейс.

Прозорците са тъмни. Пердетата са спуснати. Вратите са залостени. Тишина. Няма я Стейс.

Старецът ми посочи с кимване  стола от другата страна на масата  и аз седнах, така, че между нас остана само трепкащото пламъче на парафиновата  свещ, което все повече мъждееше.

И двамата дълго мълчахме. Това мълчание беше необходимо и аз не можех да си представя нещо по-различно; цял живот съм мълчал и мисля, че го направих достатъчно дълго, за да се изсипе пясъкът в пясъчния часовник и достатъчно  незначимо, за да остане незабелязано. В тишината чувах пращенето на свещта и ударите  на сърцето, които отекваха ясно и болезнено. Пламъчето залиташе, сякаш още миг ще угасне, но тогава  слаба искра пробягваше по фитила  и то се разгоряваше с нова сила. От парафина беше останала малка коричка, в която плуваше фитилът.

Аз казах:

- Скоро ще угасне.

Старецът вдигна глава.

- Няма. Тя много отдавна така мъждее. Аз прекарах живота си все край нея. Какво време беше то! Ти виждал ли си жив кон?

- Трябва да съм виждал- отговорих- някога е имало такъв празник, когато мъжете са се качвали на коне и препускали през полето; сигурно е било много отдавна.

- Отдавна беше. Сега такива празници няма. И конете също изчезнаха. Това е защото пясъкът свърши. Дойде ми на ум, че днес е Коледа. Някога моята майка правеше по Коледа баница с късмети. На мен винаги се падаше монетата; аз бях първородният син. А на Василев ден рано сутринта с братовчедите ходихме по къщите да сурвакаме за здраве. Снегът беше дълбок и чист - съвсем чист кристален сняг, в който можеш да се отъркаляш, а селото още спеше. Носехме тояги, за да се браним от кучетата, защото през зимата те ставаха особено зли; това не са изнежените градски кучета, а истински вълци. Сега кучета вече няма, и сняг няма, и селото го няма.

- Сега снегът вали черен - забелязах аз - това е индустриален сняг - продукт на прогреса.

- И рибите в реката умират - продукт на прогреса, и дърветата, и тревите умират- продукт на прогреса, и хората се задушават- продукт на прогреса.

       Всъщност, колко малко му трябва на човек, за да бъде щастлив- едва ли някога ще проумеят това. А когато го проумеят обикновено  е вече достатъчно късно- прибави той- пясъкът е изтекъл.

- Изтекъл... Това е вечната перспектива на живота; движението е еднопосочно и връщане назад няма. Едва ли някой е изразил това по-убедително от Де Кирико. Не можеш да се отървеш от чувството за обреченост: каменни пейзажи, пътища към нищото, мраморни колонади, прихлупен хоризонт с безкрайно удължени сенки, смъртта, която дебне зад ъгъла.

- Обичам природата - продължи той - тревата, вятъра, дъжда. Край моето село имаше два хълма- обрасли с трева. Те бяха ниски и обли като женска гръд, само че съвсем зелени; нищо друго не растеше там - ни дърво, ни храст, понеже бяха карстови с много тънък слой почва. Като дете съм тичал и съм се търкалял в тревата. И сега - особено през някоя студена и мъглива вечер, когато е особено пусто, аз си спомням за тези зелени хълмове. Спомням си и за едно момиче, което понякога береше там полски цветя.

       Оттогава трябва да са изминали хилядолетия- може и да е било  сън.

Старецът се надигна от мястото си и лицето му се оживи.

- Не зная от кога не съм виждал подобно нещо. Трябва да е много красиво.

- Красиво е - потвърди той - понякога красотата звучи като стон.

- Стон ли казваш?

- Именно. Красивата музика, красивата картина, красивата природа- всичко това е стон. Аз чувам вятъра, дъжда, радостта и жалбите на любовта и на отлитащата младост. Те плачат и пеят, радват се и страдат; всичко е смях и болка, а пясъкът тече. Ето- тази картина- това е също стон.

- Странна идея - забелязах аз и откачих картината от стената - всъщност, това е фар.

- Фар е, но този фар стене.

- Море и фар - продължих аз - мечта за всеки художник, но не успях да се справя, ето защо фарът стене. Просто не ми остана време, защото щях да изпусна мига, а точно този миг е най- важен. Идеята пламва като факел и залива вселената; това е експлозия на въображението; не мога да го обясня по друг начин. Аз летя или падам в някакъв светъл облак и губя памет. Нещо ме хвърля назад в миналото по една безкрайна бяла лента, в дъното на която се виждат всички начала- близки и далечни и отдавна забравени и се събират в една ярка секунда, която постепенно изтлява. Тогава добивам пълна представа за живота и смъртта, а изразът "времето лети" ми се изяснява окончателно. Тогава всичко спира и замръзва в пространството, падащият метеор засиява вечно и целувката е също вечност.

- Миг и вечност - повтори той като ехо- не ти ли се струва, че в това пренасяне във времето има нещо епилептично?

- Не зная; вероятно има, но не го разбирам. За мен е по- важен крайният резултат- усещането, че съществувам. Аз чувствам, значи че живея. Радостта, болката, страхът - това са моите доказателства.

- Но миг след това всичко става минало, а миналото е вече мъртво. И аз бях млад , а днес - какво съм днес?

- Всички са били млади - отговорих - и какво от това?

- Бях млад и хубав - продължи той първоначалната си идея- но тогава бягах от подобно мисли. Не можех да приема обстоятелството, че кръговратът на материята ще засегне и моето съществуване.

- Кръговрат на материята- повторих аз - това е философия на безнадеждността . Младост, сила, красота - после пръст и оглозгани кости. Природата е най-великия биолог. Тялото умира, разпада се на молекули, на прах и вода. Вода, която струи в потоците и реките, вода в кладенците, вода от дъждовете, сълзите в детските очи ; растенията изсмукват тази вода, живеят и сами стават храна на други организми. И после всичко отначало и отново...

Понякога среднощ се събуждам с еротични халюцинации. Тя е тук при мен - в стаята и се разхожда гола  в някаква призрачна мъгла. Очите и се смеят подканящо. Присягам, хващам я  и я притискам в прегръдките си,  но в същия момент осъзнавам, че тя започва да се разпада; измъква се от кожата си, побягва; държа в прегръдките си някаква лепнеща и пулсираща плът, парчета от сатани, парчета от безумства; наоколо танцуват усмивки, голи бедра се разхождат във въображението ми, а смехът се превръща във вик.

Чувам собствения си вик и се събуждам облян в пот. Няма никой.

Или се събуждам с тежък махмурлук от предишния запой след като цяла нощ съм правил секс със Стейс. Тя е тук - в леглото ми, виждам я, притискам топлото и тяло, безумно съм щастлив. Тя е...

Не, не е тя. В леглото ми се усмихва някаква непозната особа - вероятно проститутка от пиацата.

Тогава ми се изясни колко било лесно  да получиш любов. Съвсем елементарна работа.

Отбивам се в барчето  в близост до къщата с лозниците  и поръчвам.

Разбира се - твърд алкохол. Ефектът е по-бърз и по-сигурен.

Една чаша, две чаши - няма ефект. Почти същото състояние - дори депресията се задълбочава. Точно така - диагнозата е достатъчно банална - казват: депресивна психоза или нещо от този род. В действителност  така се получава, когато я няма  Стейс. А тя все я няма. Къде ли е отишла? Чакам.

Продължавам: три чаши, четири чаши... Вече е по- добре.

Главата ми шуми, образите се размазват. Смеещи се гротески. Весело е.

О да - Стейс се задава откъм кръстовището. Виждам я забързана по тротоара. Идва.

Ставам залитайки и я посрещам. Наистина елементарно.

- Стейси!...

- Стейси!...

- Стейси!...

В същото време свещта запращя. Пламъчето трепна и се люшна - още миг да угасне, но отново запълзя по фитила - крехко и неуверено  и изпълни стаята с мъждивата си светлина. Парафинът се беше стопил; бе останала само една капка, в която плуваше фитилът

- Тази светлина ще угасне - повторих аз опасенията си.

Старецът ме гледаше с внимателно съчувствие.

- Не - поклати глава той - угасне ли тя, угасва и вярата в доброто, а тя е преминала през вековете и през безброй страдания. Тя е вечна като живота.

- Или като смъртта- уточних аз- Имах един приятел- млад, здрав, талантлив- беше художник. Приключи с живота си. Но това не беше смъртта на Ян Палах или Джордано Бруно - живи факли, засияли в сърцата на хората, а съвсем мрачна и безсмислена смърт. Просто прекрати живота си.

- Да прекратиш собствения си живот е все пак по- приемливо, отколкото да посегнеш на чужд - забеляза философски старецът. - Този художник е бил мрачен човек и все пак в последния момент светлината го е озарила - аз вярвам в това.

Пламъчето отново се люшна  над малката парафинова капка и аз затаих дъх, но старецът  махна успокоително.

- Не бой се - няма да угасне. Времето е без значение. Знаем ли ние нещо за онези далечни времена, когато е възникнала първата инфузория ? Като изключим предположенията- почти нищо. Но резултатът е налице. Животът е съществувал и ще съществува.

- И любовта?

-  И любовта.

В сърцето ми за миг трепна споменът - нещо смътно и далечно. То премина и изчезна в мъглата, оставяйки след себе си някаква черна утайка .

- Не, не това - каза старецът. Той взе от масата свещта и я вдигна пред лицето ми. - Съвсем не това.

После остави свещта и продължи:

- Веднъж видях как една птица бранеше малките си от змията, която пълзеше към гнездото и - ето това е любов. Лебедът не отива при друга, ако загуби другарката си и остава сам до края на дните - това също е любов. Един човек умира на кръста- и това е любов.

С всяка негова дума пламъчето се разгоряваше  и лъчите му проникваха дълбоко в мрака, където като трупове лежаха погребани надеждите. Тази светлина ги съживяваше; те се тълпяха към нея, сякаш стремейки се да избликнат, заливайки всичко, помитайки всичко - цялата тази  утайка, която се бе напластила в душата през дългата нощ. Пред погледа ми  отново се изнизаха  заоблените  върхове на хълмовете от моето детство, зелен храсталак, бистра рекичка, провираща се между клоните, ярки цветове...

Вече няколко пъти ме предупредиха в службата , че имало нещо объркано. Шефът ме извика в канцеларията и официално  ми обърна  внимание  по проблема. Той не знае нищо за Стейс. Шефът си е шеф- иска всичко да е точно.

Бих напуснал службата отдавна , но нямам други доходи. Те не ми и трябват особено, освен  когато  се налага да купувам цветя за  Стейс. Това се случва по всички празници  и за рождения и ден. Разбира се, зная кога е рожденият и ден и  ги изпращам по пощата  като специална пратка. Красиви цветя.  Тя сигурно се сеща от кого са.

После те танцуват; това са все нейни приятели, които я посещават  за празника, а аз стоя на отсрещния тротоар и виждам танцуващите силуети, които минават край  пердето на прозореца. Много е весело.

Обичам да стоя на отсрещния тротоар. Те не ме закачат; казват, че съм безобиден. Чудесно е. Особено е хубаво нощем, някъде около Коледа, когато вали сняг; наоколо минават забързани хора  с весели лица, с пакети от подаръци, а там  прозорецът свети. Аз за никъде не бързам - стоя и чакам. Понякога пердето се отмества  и Стейс поглежда за миг навън.  Виждам очите на  Стейс...

Ако трябва да се уточни, Стейс има най- хубавите очи в галактиката. Сиви и меланхолични. В тях се отразява небето. Понякога в очите и нещо пее,  а понякога  нещо плаче. Особено е красива, когато в погледа и плува тъга. Усмивката и гасне в облаци от тъга. Долавям тази гаснеща  усмивка.

Нарисувах я. В  служебния компютър имам образа на Стейс. Прекрасен. Шефът много се изненада, когато заедно със скиците и плановете  от проекта за строеж на една престижна сграда, в монитора изплува и образът на Стейс.

Този път не каза нищо. Премълча , но в погледа му трепна нещо загадъчно. Преди още да се сетя да изтрия изображението, той го беше прекопирал на неговия компютър  .

Шефът винаги има право.

- Някога през детството си обичах да спя лятно време вън на двора - продължи старецът -направо върху купа със сено . Заедно с моя дядо. Това ставаше обикновено през някоя съвсем ясна лятна вечер с безброй звезди в небето и безброй пеещи птици в клоните. Дядо ми започваше да разказва някоя много стара история за нашия край, за прочути в миналото личности, а аз слушах и наблюдавах звездите. Към мен от всякъде- от всички кътчета на вселената струеше светлина: светлина от далечни звезди, от галактики, светлина от исполински пожари, светлина от взривовете и анихилацията. Светлина, светлина...

Знаех, че тя преодолява пространството с огромна скорост и все пак пътува  десетки, стотици, милиарди години, докато дойде до мен. Опияняваше ме идеята за необятността на вселената: какво има между мен и онази звезда?

Какво съм аз и какво сме ние с нашия жалък егоизъм и борба за оцеляване?

Но тогава малко разсъждавах по този въпрос. Това беше далеч от детското ми съзнание.  В душата ми все още не беше се утаила горчилката от годините и опита. Само гледах, слушах, долавях. Млечният път все повече избледняваше. Пламъците от далечните галактики  се отдалечаваха и размазваха в пространството като някакви непонятни и безформени петна. Гласовете на птиците стихваха в нощта. Дядо ми прекъсваше разказа си и заспиваше. Оставаше само вятърът, който галеше лицето ми  като ръка на нежна майка, после и той стихваше.

Много обичам да гледам когато  Стейс минава по улицата. То е цяло събитие. Всички погледи са приковани, защото тя е ослепителна. Хората спират, транспортът спира, дори времето спира, когато тя минава.

Автомобилите спират, за да и дадат предимство на пътя.

Разхожда се бавно и знае, че всички я гледат . Понякога води със себе си едно малко куче, а понякога не го води . Аз я следвам по цялата улица  напред и назад  и после я посрещам . Тя вече ме познава добре , знае , че съм там заради нея и  ми се усмихва.

- Добър ден, Стейси.

Да, естествено - често се отбива в барчето  с приятелките си. Пият кафе и разговарят. Стейс се облича различно. Има богата колекция от тоалети  и често ги сменя. Ходи и с джинси, но предпочита класическия вариант. Във всички случаи е най-хубавата. Често посещава концертите. Тя самата следва в консерваторията  и скоро ще се появи като солистка в музикалния театър - сигурен съм в това, защото свири вълшебно.

Стейс минава покрай мен , залива ме със светлина  и се насочва към къщата с лозниците.

- Лека нощ, Стейси.

Най- после ме освободиха от работа и получих възможност  да посветя цялото си време на  Стейс. То стана по взаимно съгласие. Извика ме шефът и ми обясни ситуацията . Имали проблеми с финансирането на проекта. Така се и очакваше.  Отдавна трябваше да се случи.

Но аз нямам нищо против. Отивам при Стейс.

Съвсем не се опасявам, че мога да остана гладен. Аз по начало се храня съвсем малко. Почти не се храня. По-точно храня се със светлина. То не е като  естественото хранене. Неестествено е. Енергията постъпва директно от някъде и се трупа. Скоро ми попадна една книга, където бе обяснено това явление. Казват, че било лечебно гладуване или кой знае какво. Всъщност, не е съвсем точно, а може би е точно. Или съвсем друго.

Стейс изобщо не разбра , че съм уволнен от работа. И преди беше същото. Виждаше ме всеки ден там пред къщата с лозниците и се усмихваше. Това е една странна усмивка. Много красива и много меланхолична .  Не - това не е Мона  Лиза - съвсем не е.  Много по-красива...

Освен това имам и други приходи. Продавам покъщнината. Тя пък изобщо не ми трябва. Това е една стара къща с много стари мебели, останали от старите ми родители. Ценни са. Купуват ги предприемчиви търговци, реставрират ги  и ги предлагат като старинна мебел за разни бутици и офиси. Търсят се.

Металните изделия - стари печки, перални, бойлери  и други вървят на безценица  за скрап, но все още носят приходи.  Купуват ги циганите.

Стари вещи, стари книги, стари дрехи... Всичко старо.

С печалбата купувам цветя за  Стейс. Тя много обича цветята.

Тя често празнува и аз имам достатъчно поводи да го правя . Така е добре.

Покрай нея животът е един безкраен празник. Не бих могъл да си представя по друг начин живота. Не мога да си обясня  как е било възможно да съм живял преди да я познавам.

- Здравей Стейси!

- Как си Стейси?

- Щастлива ли си, Стейси?

- Само който е бил щастлив може да разбере цената на отлитащия миг-  забеляза старецът.                                

- Може да разбере и преходността на своето съществуване - прибавих аз.- Но ето - идват хора - близки и далечни; те се тълпят в спомените; чуваш смеха и песните им, виждаш веселите им лица, силните им и красиви тела - те всички са прекрасни. Но настъпва ден и се превръщат в скелети- жалки и оглозгани; те минават и заминават в безкрайна процесия към вечността, а песните им и смехът им се превръща във вой и всички те виеха в мрака.

- Знаеш ли как умират чучулигите? - попита старецът- Те летят и пеят.          

      Летят и пеят все по- високо  и по- високо към светлината, докато сърцето им се спука от изтощение и падат. Смъртта на хората трябва да бъде като смъртта на чучулигите.

Пламъчето все повече се разгоряваше и светлината изпълваше стаята.

- Това е поезия - забелязах аз- красиво, но недостижимо.

- А не е ли човешкият живот една непрекъсната мечта по недостижимото- каза той- с какво би се опълчил човека срещу силата на злото без поезията?

- Стига, това е тъжно! Това е ужасно тъжно.

- Защо тъжно? - отговори старецът и гласът му прозвуча убедително, сякаш мракът се разбяга по ъглите - нима не е щастие, че си се родил и съществуваш, че можеш да посрещаш сутрин светлината в прозореца, че можеш да легнеш в тревата, да нагазиш в бистър поток, да целунеш жена?

- Тъгата не може да се премахне - възразих аз. - Това е тъга по недостижимото. Тази тъга блика в светлината на уличните лампи - същия бял неонов цвят - в картините на Сезан, в малката пиеска " Очарование" на Чаплин, в стиховете на Шели, в цвета на бегонията. Тя живее в красотата. Без нея не бихме доловили пълнотата на живота. Хората идват и се отиват. Щастието се сменя с разочарование, скръбта с утеха, болката с надежда.

       Песента на славея от зеления храсталак  се слива с шума на потока, с акордите на пианото, което изпълнява "Очарование", полита в простора и пада със смъртта на чучулигите. Хълмове- ниски и зелени хълмове, треви и цветя  прииждат със светлината  заедно с картините на  Сезан; жени - млади и красиви - това са жените от стиховете на Шели  танцуват в сънищата ми .  Аз чувам тяхната песен- това е песента на живота ...

- Погледни! - каза старецът. - Погледни!

Пламъкът на свещта се разгоряваше с нова сила  и изпълваше нощта със своето фосфорно сияние. Стените на стаичката, в чиито ъгли  се таеше мракът  сякаш се размърдаха. Те се отдалечаваха във всички посоки, ставаше все по- широко и по- светло. Дочувах смях и песни. Хората - това са хората - те танцуваха прегърнати и заслепени; радостта им бе пълна и преливаше в очите - видях това.

В следващата секунда ярка светлина  озари вселената и ме  заля. Тя нахлу в сърцето като вик  и счупи оковите. Ледът бавно се топеше и топлина изпълваше гърдите ми. Очи - нечии човешки очи изплуваха в мъглата и застанаха неподвижно пред мен. Разбрах. Това са те, това е тя! Аз падах в светлината. Но край!...

Старецът съчувствено ме гледаше  и по лицето му сияеше кротка усмивка. В миг открих: Това беше моето собствено лице  и моята собствена усмивка.  Пясъкът беше изтекъл.

Парите са достатъчни. Дори купувам хляб и храня лебедите  в реката. Там - съвсем близо до къщата с лозниците  е големият булевард покрай реката . Тази зима е особено студена, реката на места е замръзнала и долетяха няколко лебеда. Когато ходех  да ги храня,  те ме заобикаляха от всички страни и дори започнаха да си късат хляб направо от ръцете ми. Прекрасни птици.

Единият лебед е малко болен-  едното му крило виси  и когато погледнах  внимателно, забелязах отдолу гнояща  рана .

Продадох стария скрин  на баба ми и  купих от аптеката средства за дезинфекция, марли и други лекарства. Промих раната и я превързах. Готово. Докато се занимавах с тези процедури, забелязах отгоре на моста  нечие впечатляващо присъствие. Погледът и внимателно ме следеше.

Стейс!

След няколко дни лебедите си заминаха, а този -  болният - остана. Остана и другарката му. Тя често излиташе нагоре  и пищеше  във въздуха подканящо, но след това пак се завръщаше при болния. Нямаше да го изостави. Не!

След десетина дена болният се възстанови и двете птици излетяха с възторжени крясъци.

Разбира се, че бях там и ги изпратих. Тържествен ден.

Сбогом приятели!

Постепенно се пренесох та - пред къщата с лозниците . На отсрещния тротоар имаше един изоставен стар автомобил и аз се установих в него. През лятото това не е проблем, но през зимата става  трудно. Запуших всички пролуки  с парцали , но пак беше студено. Изхвърлих седалките, че заемат място и застлах отдолу. Домъкнах от къщи няколко одеяла и кожи, но това не помагаше особено. Мраз. Студ. Вятърът свири в пролуките. Виелицата трупа преспи наоколо.

Но отсреща аз виждам светлина.  Виждам в прозореца силует. Пердето се помръдва. Това е Стейс!

Сутрин Стейс  излиза и отива в консерваторията. Аз я изпращам. Вечер Стейс се прибира  и аз я посрещам .

Но трябва да се погрижа за себе си. Необходимо е. Ходя мръсен и небръснат, дрехите ми са на парцали. Хората, минавайки покрай мен се обръщат на другата страна, защото вероятно си мислят, че прося. Стейс също се обръща на другата страна. Разбирам я напълно- тя се срамува.

"Не се притеснявай, Стейси, всичко ще се оправи!"

Събирам последните си стотинки и купувам цветя. Така трябва . Необходимо е, защото започват коледните празници, а тя не може без тези цветя.

- Весели празници, Стейси!

Една зимна вечер някой чукаше по купето на автомобила и ме събуди. Снегът го беше затрупал и едва отворих вратата. Отворих и дъхът ми спря..  Стейс!

Нищо не можах да кажа . Ама съвсем нищо; гледах я като вцепенен и дори не се сещах да я поканя вътре. Само я гледах и заеквах.  По- точно  опитах се да кажа нещо , но от  гърлото ми излизаха само хрипове.

Тя ме избута навътре  и без да проговори, се зарови в завивките  до мен. Усетих топлината на тялото и. Усетих голотата и. Сънувам ли ? Жив ли съм ?   Беше някаква лудост.

- Стейси !

- Стейси!

Не си спомням кога съм заспал отново. Няколко пъти се събуждах и безумието продължаваше. Накрая съвсем съм заспал  и всичко изчезна напълно. Нищо не чувах, нищо не сънувах. Сякаш бях пропаднал в черна дупка. Мъртвешки сън.

Когато се събудих, тишината продължаваше. Нямаше я  Стейс, нямаше нищо. А- да- имаше! В купето на автомобила се усещаше едно странно присъствие , сякаш се бе вселил някакъв светъл дух. Усещаше се и много слаб дъх на парфюм ; нещо витаеше наоколо.

Не, не е сън... Била е.

Беше оставила  още одеяла , дрехи, храна , прибори  и пари.

Но нея я нямаше.

- Къде си Стейси?

Мисля, мисля...Спомням си нещо. В просъница чух, че по някое време навън изскърцаха спирачки  и пред къщата с лозниците спря луксозен автомобил. Сега вече си спомням окончателно. Беше се развиделяло. Стори ми се  познат автомобил. После там се мярна един бял силует, вратата се хлопна и моторът избръмча.

"Весела коледа, Стейси!"

"Тиха нощ. Светла нощ..."

Новото пробуждане беше по- различно от предишните.

Отначало видях белотата на болничната стая, после леглото  и себе си - оплетен в  системи за подхранване, пъстроцветни маркучи и ремъци. Виждах още  колби с гликоза,   епруветки, марли. Как съм попаднал тук?

След малко се появи медсестрата, явно изненадана, че ме намира жив  и ми обясни, че съм в болница и че са ме намерили полумъртъв  в онзи стар автомобил  по сигнал на граждани.

Прекарах почти цял месец в болницата, докато ме възстановят. Когато ме изписаха  отидох направо  при къщата с лозниците, но тя беше празна. Нямаше никой. Видях на вратата налепени  некролози на възрастни хора, но Стейс бе заминала. Старият автомобил отсреща също бе изчезнал.

Къде ли е Стейс?

После се прибрах у дома. Събрах сили и за няколко дена постегнах жилището. Успях да си намеря и работа. Специалисти от моя бранш се търсеха достатъчно и не съществуваше проблем. Назначиха ме пак на старото място, но шефът вече беше друг. Бившият шеф се издигнал и заминал някъде. Разправят, че бил на сватбено пътешествие в чужбина- някъде по Средиземноморието.

Но тя? Къде ли е тя?

О, да - намерих я.

В паметта на стария ми компютър. Открих файла все още непокътнат и натиснах бутона.

В монитора  съвсем бавно  потрепва усмивката на Стейс.

"Добре дошла, Стейси!"

Ако искате да знаете, тя изобщо не е отсъствала. Тя е тук- наоколо. Виждам я непрекъснато около себе си, виждам усмивката и, усещам парфюма и. Чувам пианото. Чувам тишината. Чувам гласа и в капчуците. Усещам милувката и в полъха на вятъра .

"Мила  Стейси!"

"Заповядай, Стейси!"

Изведнъж нещо се скъса  и разбрах, че съм отново там - облегнат на електрическия стълб на последната спирка и чакам  следващия автобус.

Това не беше пробуждане - не знам какво беше, сякаш се бях върнал от много далеч. След малко автобусът се появи  и ме откара към централната зона, където живеех. Преди да се прибера, минах край билярд клуба  и се залутах из квартала, защото времето беше приятно и не ми се прибираше.

Много промени бяха настъпили в този квартал. Старите къщи бяха изчезнали  и на тяхно място  блестяха луксозни кооперации с модерна архитектура.

Беше останала само една стара къща  с дворче, цветна градинка и стари лозници. Нещо  се мярна в спомена. Какво ли беше ?

Зазяпах се и точно пред вратата се сблъсках  с една възрастна жена, която мъкнеше тежки чанти  с покупки от пазара.

Извиних се.

Но жената ме погледна за миг, закова погледа си в мен  и изведнъж  изпусна чантите. В следващата секунда в прекрасните и сиви очи бликна порой от сълзи.

Стейс!...

         Р