Привечер вятърът стихна и стана топло, но някак съвсем пусто. С падането на мрака градът сякаш бавно онемяваше. Високо в нощното небе, спрели своя бяг, черни и неподвижни се диплеха дрипавите силуети на облаците. Съвсем нарядко между тях се откриваха тъмни прозорчета и там като от бездънни кладенци надничаха дребни звезди.
Имаше нещо много тъжно в този зимен пейзаж и аз, който почти цял час вървях по улиците без посока чувствах това особено осезателно. Не че не знаех къде да отида- не, напротив - отначало бях решил да се отбия в кварталния клуб, където човек може да поиграе билярд или партия шах, но когато наближих, ме нападна досада и трябваше да се върна в обратна посока без да имам някаква определена цел. Минавайки покрай автобусната спирка до пазара видях, че там спря автобус и се качих.
Ако бяха ме попитали къде отивам, вероятно нямаше да мога да отговоря. Слязох чак на последната спирка извън града, където се намираше спортния комплекс. Беше тъмно и пусто. По-нататък се очертаваш ...