Три през нощта. Светът е заспал и сънува своята пустинна немота. Единствено снежинките, измъчени, танцуват, сякаш последния си танц, в своите красиви, бели рокли. Улиците са празни и тихи. Само от време на време някой закъснял автомобил закрещява глух, триейки гумите си в мокрия от снега асфалт. Безмилостно жесток, студът е впил острите си нокти в пустотата на града и съблича, издрана, кожата му.
Три през нощта. На няколко етажа над заледената от омразата на януари улица, две голи, горещи тела се докосват. За пръв път. Прелъстяват се. Силуетите им преминават през сляпата тъмнина и се рисуват в болните ù зеници. Движенията им в гъстия мрак, паднал като мъгла в стаята, се очертават съвсем леко по набраздените ù, мръсни стени и запрепускват по тях като безброен ескадрон.
- Защо ми вярваш? Нима имаш причина? Знаеш ли, аз съм като богомолките?... - прошепва тя, усмихвайки се и затръшва вратата, готова за поотложената среща с нощта отвън. Снежинките веднага привлечени от възможността за смян ...