Богомолката
Три през нощта. Светът е заспал и сънува своята пустинна немота. Единствено снежинките, измъчени, танцуват, сякаш последния си танц, в своите красиви, бели рокли. Улиците са празни и тихи. Само от време на време някой закъснял автомобил закрещява глух, триейки гумите си в мокрия от снега асфалт. Безмилостно жесток, студът е впил острите си нокти в пустотата на града и съблича, издрана, кожата му.
Три през нощта. На няколко етажа над заледената от омразата на януари улица, две голи, горещи тела се докосват. За пръв път. Прелъстяват се. Силуетите им преминават през сляпата тъмнина и се рисуват в болните ù зеници. Движенията им в гъстия мрак, паднал като мъгла в стаята, се очертават съвсем леко по набраздените ù, мръсни стени и запрепускват по тях като безброен ескадрон.
- Защо ми вярваш? Нима имаш причина? Знаеш ли, аз съм като богомолките?... - прошепва тя, усмихвайки се и затръшва вратата, готова за поотложената среща с нощта отвън. Снежинките веднага привлечени от възможността за смяна на дансинга, се втурват към косата ù и се заплитат в нея, но тя се оказва затвор, в който те умират, разтопени. Върви през белите пътища и с всяка стъпка краката ù скърцат в уюта на преспите. Хапливият студ боядисва кожата на лицето ù в червено, и полазвайки цялото ù тяло, сякаш спира кръвта във вените му, която го стопля. Но някъде под многото пластове дрехи и студенината, полепнала по тях и плътта ù, сърцето ù бие с ускорен пулс.
Той още стои на прозореца и се усмихва. Закъснял прилив от аромата на кожата ù облива тялото му като жадуван, топъл майски дъжд и се разлива в съзнанието му.
Случайна среща в задимено заведение, завършила със секс. Секс за една нощ. Кой би предположил? Нито сексът бе еднократен, нито срещата - случайна. А може би съдбата е просто низ от случайности.
Бяха се влюбили. Бяха се влюбили силно, истински, бурно, незастиващо. Но времето е враг на хората. То е илюзия за свобода. Времето е ветровит есенен ден. Привидно в спокойствието си, минава бавно, дори протяжно, но когато някой порив разлюлее клоните на дърветата, пожълтелите му дни се отскубват от тях и календарно обречени се заряват из въздуха като есенни, тъжни листа.
Беше минала почти година, откакто бяха заедно. И още бяха безкрайно влюбени.
Беше късно вечерта, когато телефонът иззвъня някак зловещ. Мария вдигна слушалката и изслуша човека от другата страна. Когато затвори, беше станала бяла като платно. По бузите ù се заспускаха едри, тихи сълзи. Тя стана, треперейки, и промълви:
- Никога не разбрах защо ми повярва. Аз съм като богомолките.
Tова бяха последните нейни думи, които Стефан чу. Мария замина още същата вечер. Обадил ù се беше лекарят, при когото се беше изследвала миналата седмица. Беше болна от СПИН. Не можеше да каже на Стефан. Нямаше сили. Нямаше право.
Когато тя си отиде Стефан се поболя. Никога преди не беше обичал така. Той спря да ходи на работа, спря да излиза от вкъщи. Дните и нощите му се сляха, всичко изгуби смисъла си. Минаха месеци. Вече беше пролет. Но жадуваният, топъл майски дъжд не идваше. Не идваше да го спаси.
Любовта е прелетна птица. Появява се и си тръгва, когато си пожелае. Търси убежище с пристигането на своята есен, а когато се стопли достатъчно в нас, си отива. Или просто ние си тръгваме, дали ù цялата си топлина, без да оставим нищо за себе си.
Една нощ Стефан реши да се самоубие. Преди да дръпне спусъка на пистолета, който държеше в ръцете си, неговият остър хлад нахлу в пръстите му, спусна се по китките му и обгърна цялото му тяло, носейки последния спомен за студенината на онзи януари. Онзи януари, когато срещна Мария.
И без това не му оставаше много. Той не разбра. Нямаше време да помисли. Женската богомолка изяжда партньора си след половия акт.
© Ирен Попова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
хареса ми!
-
съкровено и истинско...
пишеш много красиво, макар и тъжно...
лиричната проза е твоят стил, Ирен...сърдечно.. -
Благодаря, Ивон, Мартина, Ивайло!
-
Красиво и безнадеждно пишеш, Ирен. Като за последно. Харесва ми твоята не (истинска) история. Поздравления! Барона
-
Много ми хареса! Продължавай в същия дух!
-
Хубаво е!
-
Благодаря, Ани, Светослав!
-
Хубаво е. Браво.
-
Това е твоят стил, Иренче!
Знаех си, че ще го усетиш и ще започнеш да пишеш точно по този начин. Вкарваш разсъжденията, които са типични за малките ти миниатюри, въздействаш, чрез описанията и философията си.
"Но времето е враг на хората. То е илюзия за свобода. Времето е ветровит есенен ден. Привидно в спокойствието си, минава бавно, дори протяжно, но когато някой порив разлюлее клоните на дърветата, пожълтелите му дни се отскубват от тях и календарно обречени се заряват из въздуха като есенни, тъжни листа."
Този поглед ми хареса. Изобщо имаш много добри попадения. Продължавай така. -
Благодаря, че посетихте!
-
Красиво и обсебващо пишеш!Поздрави!
-
!!!
-
Страшно красиво и истинско!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
