БОГУМИЛА

Казвам се Диляна Богумила, родена съм две години преди Симеон да бъде увенчан за цар в Константинопол и съм потомка на славния род Чакарар. Родът произлиза от “белите маги”, които много векове са пазили старата българска вяра в Небесния бог. Когато цар Борис направил всички българи християни, Чакарар се разцепили – прадядо ми, канаколобърът Янкул се покръстил, но големият му син, моят дядо Дранго, който бил жрец на Всепобеждаващото слънце Мар, избягал с много хора в дебрите на Странджа планина. Тук те продължили да изповядват старата си вяра и затова селището, което основали, било наречено Българите. Цар Борис не ги закачал, но синът му Симеон изпратил свещеници и стражници със строга заръка голямо и мало начаса да се покръсти. Старейшините на семействата привидно се подчинили на владетеля. В градчето построили църква и дошли попове. Всички ходели на литургиите, изповядвали се и се причестявали. Момчетата изучавали новата църковна и държавна славянска писменост, четяли Библията. Всички били уж добри християни, но полека и упорито накарали поповете си не само да се примирят с повечето стари езически обичаи, но и сами да участват в тях. Само дето ги преместили с по някой ден и ги посветили на християнски светци и светици.

Баща ми имаше седем сина и три дъщери. Синовете тайно се обучаваха като истински колобри, знаеха календара, датите и церемониите за жертвоприношения и гадания, древните писмена, следяха и записваха движението на седемте божествени светила и правеха хороскопи. И дъщерите бяхме грамотни, аз знам даже и доста добре гръцки, а от майка си и бабите си се научих да лекувам с билки и да помагам при раждане. Така нашият род живееше двойнствен живот. Имахме дори и по две имена. Ето, моето българско име е Диляна, защото съм родена в година Дилом, Змия. А християнското ми име е Богумила. Вярно, че не е име на светица, но баща ми го измислил и попът го намерил за приемливо. Само че двамата имали различна представа за бога, на който трябвало да бъда мила. Представата на баща ми излезе по-вярна, защото на четиринадесет години за пръв път играх по свещената жарава на празника Ени Джитем, който сега беше преместен в деня на светците Костадин и Елена. Не беше лесен този двойнствен живот за душите човешки. Но в такива времена сме били орисани да живеем.

Хороскопът ми предричал много пътешествия и премеждия, но до осемнадесетата си година живях спокойно и изобщо не бях излизала от родното си място. Две години след като почина Симеон и цар стана вторият му син Петър, в Българите дойде група монаси. Водеше ги един стар презвитер, който свика старейшините, порицал ги, че живеели като езичници и ги заплашил с църковни и светски наказания. Те, разбира се, отрекли всичко, заклели се, че са най-правоверни християни, показали му енорийското училище и го поканили да остане колкото пожелае на разноски на селото и да се увери в думите им. Следващият ден беше подходящ за събиране на билки и аз излязох в гората още призори. Като се връщах, отбих се на свещения извор за вода. До чешмата седеше един от черноризците. Той беше млад, висок и як, с умни очи. Поздрави ме, каза, че знае, че съм една от внучките на Дранго и ме попита как се казвам.

- Богумила, отче.

- Хубаво име. За билки ли си ходила?

- Да, и ще ти дам от тях за твоя презвитер. Като го гледам как често се гневи, та цялото му лице почервенява, нищо чудно някой ден да получи удар. Добре ще е отецът да пие отвара от дилянка и маточина и да яде повече чесън.

- Виж ти! Но аз за друго искам да поговоря с теб, Богумило. Най-напред да ти кажа, че християнското ми име е Георги, а българското Докс и съм втори братовчед на царя. Царят прати презвитер Анастасий тук да ви вкара в правия път, но аз съм дошъл за друго. Мен ме пращат тайно по-малките цареви братя Яни Йоан и Боян Вениамин. Нали знаеш, че две години преди смъртта си цар Симеон отне престолонаследието от най-големия си син Борис Михаил и го заточи в манастир. После обяви втория си син Петър за канартикин, защото беше най-набожен и верен на християнската политика на дядо си и баща си. Но по-младите братя на Петър, а и доста благородници смятат, че той е премного набожен. Засипва манастирите и църквите с дарения в пари и земи, подарява им даже цели села да им работят, сякаш са роби, а от останалия народ свещениците смучат десятък, сякаш сме ромеи. Черноризците, които при Борис и Симеон бяха бранители на българщината срещу ромейската и латинската църква, учеха народа на новата писменост и пишеха родолюбиви слова, сега взеха да скубят този народ. А откак Петър се ожени за Мария Ирина, внучката на ромейския василевс Роман Лакапин, в двореца взеха да се настаняват и ромейски нрави. Започна се с модата и продължи с промени в законите и обичаите. Някои комити и таркани забравиха, че службите им са временни и ги дължат на своя владетел, та взеха да ги откупуват за синовете си и да се държат със свободните селяни като със слуги. Събират от тях двойни данъци и прибират половината за себе си. Тази политика не харесва на част от боилите, които държат на строгите български ред и закон, и ако царевите братя се опълчат открито против Петър, те ще ги подкрепят. Яни и Боян ме пращат да говоря с баща ти по този въпрос. Питай го кога и къде мога да го видя тайно.

Те се срещнаха още същата нощ, а на сутринта баща ми ме извика и рече:

- Приготви се за път, дъще. Не мога да пратя някой от братята ти, защото ще го разпознаят. Ще се предрешиш като момче послушник и ще идеш с черно-ризец Докс в столицата. Ще занесеш на царските братя Яни и Боян хороскопите, които ще им приготвя, и ще им кажеш, че ако спазят датите, указани в тях и проявят твърдост и решителност, аз ще им изпратя двеста обучени конници и ще им намеря още съюзници. Но това трябва да направиш тайно и без свидете-ли. Ще останеш там известно време да видиш как ще се развият събитията и ще се върнеш без да издаваш коя си.

Така тайно напуснах Българите без да знам, че няма да видя близките си няколко години. Не можеше да отидем право в Преслав при царските братя, защото те бяха зорко следени от вуйчо си Георги Сурсубул. На него Симеон беше поръчал да пази Петър от бунтове. Затова отидохме в Плиска, в манастира “Свети Пантелеймон”, построен от цар Борис, където самият той беше завър-шил живота си като монах. Докс живееше там вече осем години. Повечето монаси там бяха от благороднически родове, образовани книжовници, които се занимаваха със съчиняване, преводи и преписване на книги. Имаше и много послушници. Зачакахме царевите братя да намерят повод да посетят манастира, за да се срещна с тях. След няколко месеца дочакахме Яни Йоан, но не така, както се бях надявала. Сурсубул беше разкрил плановете му и цар Петър го беше замонашил насила и го изпрати под стража в манастира. Отначало стражниците пазеха денонощно пред вратата му, но след месец-два го пуснаха да ходи из манастира и успях да говоря с него в библиотеката. Дадох му свитъка с хороскопа на баща ми. И пак зачакахме. Яни Йоан продължи да вербува привърженици сред боилите, а Сурсубул е продължил да го следи. Един ден го арестуваха отново и го закараха на съд пред Петър в Преслав. Царят наредил да го бичуват публично и да го затворят в тъмница. Известно време с Докс прекарахме в голям страх да не би да ни разкрият, но не ни бяха забелязали. След няколко месеца узнахме, че ромейският василевс използвал една размяна на военнопленници и възложил на един монах да помогне на царевия брат да избяга в Константинопол. Планът успял и така василевсът се сдоби с евентуален бъдещ подставеник на българския трон, а Яни Йоан зачака подходящ случай отново да посегне към българската корона. Но такъв случай не се появи и синът на великия Симеон остана цял живот ромейски патриций.

Скоро след тези събития най-големият Симеонов син Борис Михаил също направи опит за преврат. Избягал от манастира в Охридско, където беше заточен от баща си и тръгнал из Стримонския комитат да събира войски и поддръжници. Но след няколко месеца се разчу, че внезапно починал и бунтът пропадна. Изглежда дългата ръка на Сурсубул беше го докопала. Докс получи писмо от Боян Вениамиин. Най-малкият царски брат беше решил да се помири с цар Петър и като доказателство за верността си да издаде съзаклятниците на бунтовните си братя. Но не искайки никой от тях да загине, решил да ги предупреди. Така Докс и аз трябваше да бягаме бързо. Излязохме от Плиска, купихме два коня и препуснахме на север. В Дръстър преминахме Истъра и продължихме на север. След два дни пристигнахме в село Басараб, където хората говореха стария български език, но бяха християни от векове. Край селото, в кариера за мек варовик се бяха настанили християнски отшелници, бяха устроени скални църкви и параклиси. Там намерихме стар монах със снежно-бяла брада и избеляло расо на име Григорий. С учудване видях как гордият Докс коленичи пред стареца и целуна ръката му.

- Отец Григорий е бил ученик на самия Свети Методий и е проповядвал с него в Моравия, Диляно. В лето 882 Методий ходил в Константинопол и Григорий бил с него, но се разболял и останал там. След смъртта на Методий, когато Климент, Наум и Ангеларий дошли в България, той се присъединил към тях. Бил учител заедно с Наум, после библиотекар на цар Симеон и превел част от Стария завет на славянски. След смъртта на Симеон напусна двора и се усамоти в този далечен край.

Ние разказахме на отец Григорий искрено коя съм и всички премеждия, които бяхме преминали. Той настани Докс в една килийка до своята, а мен – в дома на Тома Басараб, старейшината на селото, който се грижеше за отшелниците. През ден-два аз ходех до скалния манастир, носех на монасите по малко жито, мед, зеле и ряпа, готвех им каша или чорба и използвах случая да поговоря с отец Григорий. Макар и да наближаваше деветдесет години, умът му беше бистър, а в сините му очи блестяха мъдрост и любознателност. Един ден ги заварих с Докс да разглежат някакъв много стар пергаментов свитък.

- Това трябва да е на много стар гръцки език, защото и буквите и думите са различни от днешните. – рекох, надзъртайки над главите им. И тогава ахнах, защото видях заглавния ред: “Евангелие от Юда”.

- Да, дъще, в началото християните са имали повече евангелия от четири-те, които сега са канонични. Ето тук например се казва, че Юда бил най-любимият ученик на Христос и го предал по негова собствена заръка, за да му помогне да се освободи от тленната си обвивка; така и всеки човек като се освободи от тленното си тяло може да се върне към божествената същност. А тази книга я имаше, заедно с още стари и чуждоземни книги, цар Симеон. Той ги пазеше в таен шкаф в библиотеката си. Синът му Петър реши, че са еретични и опасни и нареди да ги изгоря, но аз такъв грях не можах да взема на душата си, за мен всяка книга е богатство. Затова тайно ги донесох тук.

- Жалко, че не е тук вместо мен някой от братята ми – рекох аз – Можеше да ти прочете тайната книга на колобрите. Знаеш ли, отче, че между старата българска вяра и християнската има доста прилики? И ние вярваме в един всемогъщ и всезнаещ бог. Неговата сила управлява движението на звездите и съдбите на хората и народите. Той имал двама сина близнаци, между които разпределил властта си – на по-възрастния, Варну, позволил да сътвори земята, водите, растенията и животните, а също и телата на първите хора, Марта и Мартиняк. Но Варну не могъл да им вдъхне душа. Тогава Бог изпратил втория си син, наричан Мир, Мар или Митра, който слязъл на земята в човешки облик и дал на хората божествена душа. Той принесъл в жертва небесния бик, от тялото на който първите хора получили много блага, а после се върнал на небето. Там всеки ден прекосява небесната планина в облика на Бързоконното Слънце и носи светлина, истина и порядък в човешкия свят. Бог обаче оставил земята и хората във владение на Варну. Но един ден този несъвършен свят ще свърши и тогава ще настане светлото и съвършено царство на Мар. И всички човешки души ще бъдат съдени според делата си. Които са живели почтено, помагали са на другите и са допринесли добро за народа, ще бъдат приети в божието царство. Но който е бил алчен, зъл или предател, душата му не ще намери пътя през подземното царство и ще остане там навеки в тъмнина.

Отецът поклати замислен глава.

- Учителят Константин Философ казваше, че бог еднакво праща слънце и дъжд на всички. Бог е един, но разкрива мъдростта си на разните народи по различен начин. Много жалко, че хората не съзнават това, а се гонят и избиват заради различните си религии. Но първите християни са го знаели и са искали всички хора да живеят по братски.

- Но къде е сега тази вяра, отче Григорие? – възкликна Докс – Защо днешните свещеници не само че не учат народа и управниците на това, а и сами затъват в алчност за тленни богатства?

Отец Григорий само въздъхна. Той беше най-ученият мъж и най-свободомислещият християнин, който съм срещала, но и той не знаеше отговора на този въпрос. След като прекарахме при него шест месеца, един ден го намерихме в килията му, починал мирно в съня си.

След погребението на отец Григорий аз пак облякох мъжките гащи и послушническото расо, върнахме се на юг от Истър и потеглихме към Балкана. Там в Търновград боритаркан беше един от многото Доксови братовчеди на име Бялгун, който можеше да ни скрие за известно време. Наближавахме града, когато на един кръстопът се натъкнахме на странна гледка. На една полянка стояха тълпа селяни, облечени с празничните си носии, но без цветя по калпаците. Начело стоеше селският старейшина, белобрад старец. Сред мъжете имаше само една жена с черна забрадка. Всеки държеше по един голям камък. Веднага разбрах, че се канеха да прокълнат някого. Докс обаче явно не беше виждал този обичай, та скочи от коня и попита старейшината какво става.

- Решили сме клетва да сторим, отче. – рече старейшината – Ние сме земеделци, някои с по един, някои с по два впряга волове. Освен своята земя работим под аренда и имота на Цоко боила, дето баща му го получи за военни заслуги от цар Симеон. А Цоко е изедник – освен димнината, дето я дължим на царството и десятъка, дето ни го събира владиката, той ни мами с платата, заграби почти цялата мера и земицата на беззащитните вдовици и сираци, дето бащите и мъжете им ги убиха във войните с маджарите и ромеите по време на Симеона. И Цоковите синове не са стока. Пият, буйстват, задяват момите. Ей на тази жена момиче на шестнайсет години затриха. Жалвахме се ние на нашия таркан, даже в Преслав до царския съд жалба пратихме. Ама цар далеко, бог високо – Цоко подкуп ли даде, свой ли е със съдиите, нищо не му сториха. Та ето затуй решихме по стария обичай да го прокълнем. То туй не е по християнски, и попът ни заплаши с епитимия, ама друго не ни остана.

- Каква епитимия, попът е длъжен да се грижи за паството си. Хайде, дядо, аз съм с вас. – Докс откачи от шията си големия си посребрен кръст и го дигна високо. Тогава старейшината хвърли своя камък на полянката и рече “Проклет да е Цоко!”. После всички селяни се изредиха да трупат камъни и да повтарят проклятието. Последния камък върху грамадата сложи Докс с думите “Анатема на Цоко в Божието име!”.

- Благодарим, отче, че ни помогна. – каза белокосият старейшина – А нашият поп рече, че сме езичници и че ще идем в ада. А за такива като Цоко ад няма ли, а?

- Прави сте, братя - отвърна Докс – Не се спазват вече българските закони. Царство без данъци не може. Но от памтивека димнината е била по една крина жито и овес, по една стомна вино, по едно повесмо вълна, черпак мед и едно яйце от къща. Ала ето: част от управниците и свещениците се грижат само за собственото си благоденствие, макар бог да е казал “Обичай ближния си!” А така е, защото грешните земни ламтежи често надвиват божествената искра в душите ни. Ние хората сме създадени от кал и светлина. Бог имал двама сина и на по-възрастния, Сатанаил, позволил да сътвори земята, водите, растенията и животните, а също и тялото на първия човек Адам. Но Сатанаил не могъл да му вдъхне душа. Тогава бог дал на Адам божествена душа, но оставил земята и хората във владение на Сатанаил. И започнал Сатанаил да ги учи на злини. Затова бог изпратил другия си син Христос да се роди в човешки образ и да изкупи човешките грехове. Двойна е човешката същност, душата ни влече към истината и правдата, а тялото – към греха и тленните блага. Но един ден този несъвършен свят ще свърши и тогава ще настане светлото и съвършено божие царство. И всички хора ще бъдат съдени според делата си. Които са живели почтено, помагали са на другите и са допринесли добро за народа и държавата, ще бъдат приети в божието царство. Но който е бил алчен, зъл или предател, ще иде право в ада, та ако ще и цар да е или архиерей. Затова не е грешно да ги прокълнете и да им се опълчите.

Със зяпнали уста слушаха селяните тази неочаквана реч и след нея настана мълчание. Накрая старейшината се усмихна, прекръсти се и високо изрече “Амин!”. Поклониха се всички на Докс, а преди да си тръгнат старейшината го попита:

- Как е името ти, отче?

- Поп Богумил, дядо.

Сега пък аз зяпнах. Като се разделихме със селяните и пояздихме малко, Докс се обади:

- Прощавай, че ти взех името.

- То да беше само името. – отвърнах – Ти такава каша забърка от българ-ската и християнската вяра, че свят ми се зави. Но внимавай, че и други помнят старите богове и ако вземеш да изнасяш такива проповеди, ще те подгонят като езичник или еретик.

Боритарканът на Търновград Бялгун наистина ни даде подслон, но Докс не се вслуша в предупреждението ми и тръгна по села, пазари и сборове да про-повядва. Всеки път речите му бяха по-смели и притчите по-цветисти. Скоро се прочу в околността и където се появеше, събираха се тълпи да го слушат. Тръгнаха подире му и неколцина ученици – скитащи монаси, бездомни сираци, осакатени възрастни войници. Може някога и апостолите така да са вървели подир Исус от Назарет. За мое учудване обаче и много средна ръка хора и обикновени свещеници се вслушваха в думите му. Времената на промени, започнали от Борис и Симеон не бяха свършили, подмолно вреше и кипеше душата българска и търсеше отговори на много въпроси. Взеха да се образуват тайни групички, на които Докс поставяше старейшини и ги учеше да се молят тайно у дома и един друг да се изповядват и опрощават. Накрая търпението на Бялгун се изчерпи и той изгони Докс от града си. Ща не ща, пак трябваше да тръгна с него. Прекосихме Балкана и отидохме в големия стар град Средец. Тръгна с нас и един момък от Търновград на име Груд. В Средец се задържахме доста, защото Докс пак започна проповеди в града и в околните села. В града успя да привлече доста последователи, но в селата живееха печенези, на които цар Симеон беше дал българско поданство и земя заради помощта им във войната с маджарите. Те още говореха стария си език, но се бяха покръстили и от желание по-скоро да станат истински българи, бяха ревностни християни. Сред тях учението на Докс нямаше успех. След два-три месеца местният епископ се оплака на боритаркана на Средец и той изпрати стражници да ни арестуват и изгонят от града. Предложих на Докс да заминем за Рила планина. Чула бях за един отшелник в Рилската пустош на име Иван. Живеел там в една пещера в пост и молитва от години. Но не това привлече вниманието ми, а мълвата, че бил изкусен лечител, за всяка болка знаел билка и изцерил много тежко болни. Но Докс не искаше да ходи по планините.

- Мястото ми е сред човеците, да ги уча да различават злото и доброто.

Уважавах го за учеността му и за стремежа му към доброто и истината, но постепенно преставах да го разбирам. Той се беше вманиачил в този стремеж. В проповедите си дори казваше на хората, че е по-добре да не се женят и да нямат деца, та по този начин по-скоро да сложат край на този грешен свят, сътворен от дявола. А от мен поиска да давам на жените билки да не зачеват. Отказах. Баща ми ме беше научил, че съвършеното добро и истина не са посилни за хората и че човек не бива да прекалява в нищо, дори в набожността. Затова накрая се разделихме. Докс замина към Загоре, а аз придумах Груд да тръгне с мен за Рила. И едва когато поехме натам, му открих коя съм.

Намерихме ние светия отшелник Иван дълбоко в рилските гори. Той не беше от благороден род, а обикновен българин и едва можеше да чете, но беше добър към бедните хора и гледаше да им помага според силите и разбиранията си. Направихме си с Груд колиба под пещерата на отшелника и прекарахме при него почти две години. Помагахме му да лекува болни, да събира билки и змийска отрова. На втората година цар Петър му прати дар – дървена купа пълна с жълтици. Но отшелникът върна парите и отвърна, че приема купата, а златото царят да използва за заплата на войската си и за помощ за бедните.

Така предреченото за мен от звездите се сбъдна – обходих половината царство, запознах се с важни светски и духовни личности и разбрах стремежите им, както и нуждите на обикновените българи. Всякакви хора видях – велможи от стари родове, които държаха на честта си и законността, но и новозабогатели земевладелци, които безчинстваха и грабеха обикновените българи. И всякакви духовници видях – пречистата душа от старата гвардия на Борисовите просветители - отец Григорий, неукия, но ревностен и милосърден рилски отшелник Иван, объркания и отчаян Докс, но и други - лицемерни и лакоми за светски блага. Накрая силно закопнях за родния си край и близките си и уговорих Груд да тръгне с мен за Българите и ако му хареса, да остане там. Но патилата ни съвсем не бяха свършили, защото като слязохме в полето, връхлетяха ни маджарите. От времето на Симеон те не бяха приближавали България, но ето че пак се бяха одързостили (не без ромейски подкуп) да дойдат да грабят. Едвам се спасихме в крепостта Плъвдин, където изчакахме да си отидат. След това успяхме да се доберем благополучно до родното ми място. По пътя на няколко пъти откривах следите на Докс, защото в доста села и градове имаше тайни общини от негови следовници. Дори се наричаха богумили!

Заварих семейството си живо и здраво, а след два месеца ние с Груд се оженихме и през следващите девет години ни се родиха пет деца. Но орисано ми било рано да остана вдовица. Груд загина в бой при второто нашествие на маджарите. Цар Петър не успя да ги срази като баща си някога и накрая сключи с тях мир, като ги пропускаше през българските граници да плячкосват ромейска земя. Това не се хареса на василевса, но както се казва “С неговите камъни по неговата глава”. За Докс чух, че заедно с група богумили били осъдени като еретици и изгонени от България. Но доколкото го познавам, докато е жив той ще проповядва своята истина, макар и сред други народи. И доколкото познавам хората, винаги ще има достатъчно последователи. Защото хората винаги ще дирят истината и правдата.

В годината след като овдовях играх по жаравата на празника на Костадин и Елена. Само веднъж минах през огъня, а след това съм припаднала. Имах страховито видение, което се осмелих да разкажа само на баща си. Видях дълга колона ослепени български войници, препъваха се наловени един за друг, а на всеки сто от тях имаше по един едноок, който ги водеше. А в крепостта, където влизаха, лежеше на смъртно легло възрастният им цар и плачеше. А после слънцето падна на земята и настана тъмнина и само месечината и звездите светеха. Баща ми дълго мисли.

- Не се бой, дъще. – рече ми той после – Вярно, в голяма беда ще изпадне България според съня ти. Враг ще ни победи и ще повали слънцето на царското достойнство. Но щом месечината и другите звезди са останали на небето, не всичките ни богове са ни напуснали и след време българското слънце пак ще изгрее. Но дано тогава внуците ни да разберат, че трябва да си върнат не само държавата и благополучието, а най-вече достойнството и законността. Защото с тях сме били прочути от стари времена и заради тях други народи доброволно са се присъединявали към нас. Без достойнство и законност никоя държава не оцелява, колкото голяма земя и мощна войска да има.

Бележки за БОГУМИЛА

две години преди Симеон да бъде увенчан за цар в Константинопол – Симеон бил увенчан за цар през 913

две години след като почина Симеон – Симеон починал през 927 год.

презвитер – свещеник

димнина – данък, събиран от всяко домакинство, “семеен плосък данък”

десятък – църковен данък, една десета от всички произведени от домакинствата продукти

епитимия – църковно наказание за нарушаване на каноните

архиерей – висш духовник