Стоян Денчев харесваше боклуците на госпожица Ралчева. В нейната кофа за боклук бе намирал какви ли не интересни неща. Веднъж дори изкара десет лева от един изхвърлен тостер, който изглеждаше съвсем нов. Много доволен бе от поръчките й за пица – за него винаги оставаха поне две-три парчета. Количествата изхвърлена хартия бяха впечатляващи може би защото госпожицата работеше в адвокатска кантора.

  Най-хубавото бе, че младата жена изхвърляше боклуците си вечер и сутринта към пет часа всичките благини бяха на разположение на Стоян. Той се радваше, че в квартала има такъв добър изхвърляч като нея. Някои дни разчиташе единствено на нейните отпадъци. Бе си направил сметка, че от Ралчева си докарва поне 50 лева на месец, без да броим недоядените вкусотии от ресторантите.

  Той познаваше сравнително добре събитията в живота на госпожица Ралчева, защото боклуците му говореха много. Знаеше например, че през лятото тя бе имала гадже – тогава количеството ползвани презервативи в кофата за боклук бе значително, – но явно нещата се бяха разсъхнали, защото започнаха да се появяват предмети, свидетелстващи за момински живот. Ясно му бе, че щом тя е минала от вино на бира, значи е сама.

  Бе му станала симпатична още когато я видя за пръв път преди три години. Тя бе дребна брюнетка с кръгло лице и изразителни кафяви очи. Прииска му се да й благодари за боклука, но така и не го направи, защото се опасяваше да не я притесни. Да, ровенето в нечий боклук е нещо като навлизане в личното пространство на съответния човек.

  Един ден в кофата издаде тревожни сигнали. Опаковки от лекарства, сред които и такава от силни обезболяващи. Така Стоян разбра, че госпожица Ралчева е болна. Натъжи се, разбира се, но после си каза, че е важно традиционните ценни отпадъци да не намаляват. В крайна сметка пролича, че е загубила апетит, което се отрази и на неговия хранителен режим. Нямаше ги вече парчетата вкусна пица. Тя вече наблягаше на киселото мляко и полуготовите супи.

  Засече я по случайност един неделен следобед. Опасенията му, че тя има здравословен проблем естествено се потвърдиха. Госпожица Ралчева се придвижваше с патерици, и то по толкова тромав и неуверен начин, че човек нямаше как да не изпита съчувствие. Левият й крак бе поставен в гипс и висеше безпомощно, леко сгънат в коляното. Стърчащите от превръзката пръсти бяха подпухнали и зачервени, и се полюшваха на сантиметри от мръсните тротоарни плочи. Младата жена бе толкова съсредоточена в това да пази равновесие, че не забеляза приближаването на Стоян.

  – Пожелавам ви бързо възстановяване – каза плахо той. Тя се стресна и извърна рязко глава. Очите й се ококориха. Тогава Стоян си даде сметка, че изглежда отвратително с мръсните си дрехи и дългата неподдържана брада. Тя кимна и дори направи опит да се усмихне, бе се сетила, че това е кварталният клошар – кротък човек, който на никого не създава проблеми. Смутен, Стоян побърза да се отдалечи.

  Не я мерна на улицата в продължение на повече от месец. Понякога я виждаше горе на балкона, отпусната тежко върху патериците, пушеща нервно цигара. Погледът й се рееше в нищото и сякаш бе пропит с болка. Отпадъците в кофата бяха все така неоптимистични – опаковки от лекарства и от храни като за болници. Личеше си и че не ходи на работа и че не приема гости. Стоян Денчев вече не изкарваше почти нищо от изхвърлените от госпожица Ралчева неща.

  Една сутрин, ровейки в кофата, той попадна на интересна находка. Двете половини на очукана и протъркана на места гипсова превръзка. Госпожица Ралчева очевидно бе оздравяла. Стоян се усмихна. Това за него бе добра новина, защото харесваше младата адвокатка, а и защото качеството на отпадъците нямаше как да не се подобри. Погледът му се плъзна към раздърпаната и замърсена подплата, в която бе лежало малкото й стъпалото. В главата му заприиждаха спомени от отдавна отминали времена. Устните му се извиха в тъжна усмивка. Прокара пръсти по неравния прорез отстрани и тогава забеляза нещо, което го накара да присвие замислено очи. Ватата на мястото, където бе лежал прасецът, бе силно намачкана. Възрастният мъж се намръщи, трябваше възможно най-скоро да поговори с госпожица Ралчева.

  Отказа се от традиционната си обиколка на кофите за боклук и зачака търпеливо пред входа.

  Госпожица Ралчева излезе привечер. Все още бе с патерици, макар кракът й да не бе обездвижен. Тя много плахо натоварваше пострадалия крайник – или не го чувстваше стабилен, или изпитваше болки.

  – Бих искал да поговоря с вас – подхвана Стоян Денчев.

  – Да? – Госпожицата го стрелна с нервен поглед, явно не й бе до приказки.

  – Мисля, че има проблем с крака ви.

  – Много сте наблюдателен. Счупих го преди два месеца при инцидент в планината и все още не се е оправил.

  – Имали сте неконтролируеми мускулни свивания, по изхвърлената гипсова превръзка разбрах.

  – Какво?

  – Ходили ли сте на невролог? Смятам, че имате пареза, засегнат нерв, вследствие на счупването.

  – Лекарят ми каза, че схващането ще мине скоро. Че от обездвижването…

  – Трябва да отидете незабавно на невролог! Настоявам…

  – Хайде бе! Да не би да се мислите за лекар?

  – Преди да стана клошар, бях лекар. Уважаван. Имам трийсет години стаж.

  Младата жена го гледаше учудено.

  – Ха!

  – Не ви лъжа. От стрес се пропих, после направих редица грешки и ме изгониха от болницата. В крайна сметка се озовах на улицата… Но трябва да ми повярвате!

  Тя кимна и отвърна:

  – Добре, вярвам ви. Още днес ще отида на невролог. – Тя се обърна и закуцука по тротоара, тътрейки мъчително болния си крак.

  Цели двайсет дена госпожица Ралчева не изхвърляше никакъв боклук и Стоян заключи, че тя или е в болница, или се е преместила да живее другаде. Надяваше се, че тя е изпълнила заръката му. Надяваше се, макар да знаеше, че няма вид на човек, на когото може да се има доверие.

  Докато дремеше на пейката в парка, усети потупване по рамото. Беше адвокатката. Лицето й бе ведро. Явно бе по-добре със здравето, защото се подпираше само на една патерица.

  – Прав бяхте. Добре, че ме предупредихте. Можеше да закъсам здраво.

  – Радвам се – отвърна с усмивка на уста Стоян.

  – Оперираха ме и нещата вече са много по-добре.

  – Чудесно!

  – Искам да направя нещо за вас. Ще ви дам пари. Ще ви уредя квартира, една таванска стаичка. Не бива човек като вас да живее на улицата.

  – Няма нужда. Добре съм си така. Не ми дължите нищо. Просто видях проблема и реших да помогна.

  – Но аз искам да направя нещо за вас!

  – Няма нужда.

  – Настоявам! Мога да ви настаня в дом за социално слаби.

  – Не!

  – Но защо?

  – Харесва ми да съм клошар. Спокойно е и много по-интересно, отколкото си мислите. Немалко образовани хора са мечтали за такъв свободен живот.

  – Ами зимата?

  – Зимата с приятели се събираме в един изоставен склад, където дори има вода.

  – Нека поне пари да ви дам. Ето…

  – Не. Но… ще съм щастлив, ако пи позволите да погаля стъпалото ви.

  – Моля? – Тя сбърчи вежди.

  – Да, доста неприлично искане, признавам. Хрумна изведнъж. Вече съм стар. Никога повече няма да съм интимен с хубава жена. Но меракът не умира. Това за мен би било нещо като заместител на секса.

  – Странно е… – Тя се бе изчервила леко.

  – Съжалявам. Наистина е просташко да искам такова нещо.

  Тогава тя се усмихна и седна па пейката. Наведе се и понечи да събуе чорапа на десния си крак.

  – Предпочитам болния. Той би породил по-силни чувства у мен.

  Минута по-късно малкото измъчено стъпало легна в скута му. Той го гали около минута-две, после задържа петата в шепата си и я стисна лекичко. Потърка игриво пръстите и ги загледа с умиление. И това бе всичко. Нищо друго не му трябваше. Свали внимателно крака на земята, стана и се отдалечи. Смяташе да се премести в друг квартал, за да не се чувства госпожица Ралчева неудобно от присъствието му. Тя щеше да му липсва, щеше да му липсва и прекрасният й боклук.