Боза по Коледа
Боби ме води с четири години. По-голям е и всичко, което следва по реда си в живота, се пада да му се случи преди мен. Поне в началото беше така. Когато аз бях в първи курс, той вече завършваше пети и очакваше разпределение. По „диагоналния” способ, като на човек без спонсор в живота, му се падна китно малко градче на границата с една от южните ни съседки. Не, че там хората нямаха нужда от специалист като него, но защо трябваше това да става за сметка на големия град, откъдето Боби беше родом?
Когато дойде и моят ред да опознавам Родината, отново се озовах при него. Той вече беше женен с две деца. Зарадва ми се много, но още по-радостно побърза да хване така чакания влак и да отпътува в желаната посока. Беше получил най-накрая чаканото назначение.
Подир още някое време го смених и на тази му позиция. Бяха оценили работата му и му предложиха да израсне в йерархията. Аз пък също успях да се прибера вкъщи и се захванах със създаването на семейство.
Оттам му изгубих дирите. Беше дошло новото време и реформите ни налетяха отвсякъде. Нямах представа кой, накъде и на кого служи и какви ветрове ще ни веят занапред. Понякога случайни познати подхвърляха по някое изречение за него. Чу се, че след като напуснал, тръгнал да търси щастието си в Западна Европа. Един дори го разведе и го прати в някъде в Южна Америка. Друг упорито твърдеше, че го е виждал наскоро по време на една своя командировка. Някои му завиждаха, други – не. Постепенно остана само спомен, който с времето избледня.
В навечерието на една Коледа, се прибирах от обичайния по този повод банкет. Традицията го повеляваше, а и за десет лева другаде не можеш да се веселиш цяла вечер. Наближаваше полунощ и вятърът ме подбутваше в гърба да побързам, но ми беше топло под палтото и му се съпротивлявах. Пътят ми минаваше през центъра. Градът беше по смирненски пуст и тъжен. Единствено светлините на няколко скъпарски заведения привличаха с аромата си медоносните членове на обществото.
Беше забол поглед в една витрина, когато минах покрай него. Той пръв ме позна. Каза, че имало да се оправят някакви документи в общината и ме запозна с „холандчето” - най-малкото от трите му деца. Жена му и другите две вървяха малко по-надолу. Добре бил с работата, но бил много зает и не намерил досега възможност да дойде до България. На другия ден пътували и искал да си припомни много неща. Всичко му се видяло много променено.
- По това време нищо не работи. – рекох. – Какво искаш да ти покажа?
- Много ми се е дояла баничка с боза! – отговори ми той. – Навремето тук имаше една квартална сладкарничка и решихме да я потърсим ...
Не узнах дали Боби е успял в търсенето си, но знаех че утре петима българи ще заминат в новия си далечен живот, а аз ще продължавам да пия от време на време боза. Бозата, която вече не е същата. Тази, която поради новите технологии и добавените подсладители и консерванти вече няма този резлив и първично-естествен привкус...
17.03.2014
© Динко Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Наистина миналото ни остана много далече и вкусът е различен и животът ни също,но когато прочетеш нещо подобно,поне се връщат хубавите спомени.Винаги чета с голямо удоволствие!Поздрав!
-
Верно, че в бозата има много токсини! Човек като удари пет малки бозички, после се на.ира с кеф!Едно време каква боза имашеееееее, ех! Не като сегашните по страниците на "Откровения"! Готино до премала, авторът кърти направо!
-
"Беше дошло новото време и реформите ни налетяха отвсякъде."Красиво пишеш, за грозните неща.Беше удоволствие да прочета!След малко ще ида до баничарницата, преди родителската среща (там бозата ще стане пак резлива
-
Всичко тече, всичко се променя, бозата също... Само ерзац на Родината няма...
Харесах, Динко! -
С голямо удоволствие прочетох!
-
Бозичката не е същата и много други неща. Ние също сме се променили. Вече спомен не остана от хубавото на онова време. Преди 20 години бях в Англия. Гледам в техен хипермаркет големи червени ягоди. Брей викам си, това ще е голяма вкусотия. И знаеш ли какъв вкус имаха? Като сегашните ягоди по нашите магазини. Та... настигаме ги западняците. След още 20 може и като заплати да ги догоним... ако останат българи де!
Удоволствие ми беше разказа ти!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
