Боби ме води с четири години. По-голям е и всичко, което следва по реда си в живота, се пада да му се случи преди мен. Поне в началото беше така. Когато аз бях в първи курс, той вече завършваше пети и очакваше разпределение. По „диагоналния” способ, като на човек без спонсор в живота, му се падна китно малко градче на границата с една от южните ни съседки. Не, че там хората нямаха нужда от специалист като него, но защо трябваше това да става за сметка на големия град, откъдето Боби беше родом?
Когато дойде и моят ред да опознавам Родината, отново се озовах при него. Той вече беше женен с две деца. Зарадва ми се много, но още по-радостно побърза да хване така чакания влак и да отпътува в желаната посока. Беше получил най-накрая чаканото назначение.
Подир още някое време го смених и на тази му позиция. Бяха оценили работата му и му предложиха да израсне в йерархията. Аз пък също успях да се прибера вкъщи и се захванах със създаването на семейство.
Оттам му изгубих дирите. Беше дошло ново ...