Тогава нищо не ни обясниха. Тъй и не разбрахме защо ни пращат на онези острови на хастара на географията. На онези обветрени скали, дето слънце не иска да ги погледне. Пиле не прехвръква над оная ми ти пустош. Там трещят само побеснели тътени и диви пороища. 

      Цял месец съм цамбуркал в ледените им локви. Цял месец съм се въргалял из калта им. Бял ден не съм видял. Как веднъж не се излъга да ни се покаже царят Слънце, как едничък лъч не напука свода, потъмнял като индиго! То и вкъщи времето е скръб, но такава тъмница и в манастирска изба няма!

      И как обаче ни засилиха от щаба. Ще речеш не отивахме на война, ами да скиторим по лесни момичета. Изтъпанил се полковник Т. Смит, засукал мустак, оглежда целия полк. Зяпа ни както някакъв даскал на училищен изпит. Нагласил важен и плъзгав поглед, хладък коктейл от присмех и съжаление. 

      - Господа, Господа! - разпори въздуха Смит с продрания си от уискито глас. - Удари най-славният ви час! Трябва да защитите своята кралица и да дадете урок на онези нахални аржентинци. Премахнете окупаторите от Фолклендските острови! Те са суверенна територия на нашето Обединено кралство. Изпълнете войнишкия си дълг! Ни повече, ни по-малко. Госпожа Тачър* ви приветства. Нейно Величество ви благославя. БОГ ДА ПАЗИ КРАЛИЦАТА!

      Тъй рече Смит. Бог да пази кралицата. И се оттегли с ордените си. Не го призова да пази онези, които щяха да си имат работа с мини, гранати и байонети, а кралицата. Дето в същото време сигурно си е разхождала кученцата от синя кръв в цъфналата градина на двореца Бъкингам*. 

      Това беше то. Целувка за сбогом с моята Вики, сълзи и последна прегръдка. Коремчето ѝ тежеше от плод вече, щях да ставам татко и аз. После от военното пристанище направо на борда на "Шефилд". И ето, на хиляди мили от дома - непознатите Фолклендски острови. Враждебни са. Отдалече миришат на кръв и боища. Подушиш ли тази миризма, вече знаеш, че някой ще умре. Може аз да умра или пък хубавецът Гордън, с когото съм приятел от училище. А може да е онова чипоносо хлапе, дето мига така, сякаш аха-аха да ревне. Хич и не знам защо му казвам хлапе, едва ли съм по-голям от него. На есен правя двадесет и две.    

      - II -

      Нещо се обърка с дебаркирането, май не улучиха вярното място. Затракаха подивели радистите, разпениха се майорите, адмиралтейството - онемяло като пън на скършено дърво. Нашите дават координати, онези не могат да определят локацията. Накрая ни писна, то нали все сме пехота и върху вода не можем да висим, решихме да слезем на своя глава. Пехотинецът е малко като жената - не обича да губи почва под краката си, само на твърда земя го търси. 

      - Не може да правите това, господа! - ревнаха от адмиралтейството. Типични военноморски. Върви ли на тяхното, траят си като същински тюлени, ама обърне ли се, веднага почват да бучат. - Грубо нарушавате устава. Нямате такова нареждане. Това не е по устав! НЕ Е ПО УСТАВ!

      Дремеше ни за устава! Останехме ли там, щяхме да умрем. Педровците* щяха да ни набарат. И командирът ни им го каза. Грабна радиостанцията и направо им викна да си го начукат. На адмиралите, дето до един бяха от сър и лорд нагоре. Досега се гордея, че този човек бе мой командир. 

      Офейкахме, значи. Да не бяхме луди да останем на кораба, който всеки миг можеше да бъде спраскан от някой Екзосет*. Не прецакахме устава от своеволие, а действахме като пехотни части. Оцелявахме. В никой военен устав по света не пише как се оцелява. То и затова във война се спасяваш също както в мирния живот: не слушаш напътствия и не гледаш в книгите. Инак не става. Караш по усет и се облягаш на късмета си. 

      По-късно разбрахме, че аржентинците ударили кораба час след като сме го напуснали. Загинал сума ти народ от екипажа. Накрая, когато цялата тупурдия свърши и оживелите се прибрахме у дома, направиха корабния капитан Рицар на Британската империя. За големи заслуги. Нищо, че не знаеше къде да ни стовари. А ротния, дето ни измъкна живи, го понижиха до лейтенант. Шапкари... Никога няма да им хвана логиката! 

      - III -

      Мунициите вървят на свършване, а ние сме много зле. Не е за разправяне как се довлачваме до Гууз Грийн*. Врагът е заел позиция на отсрещните хълмчета. Гууз Грийн е рядко противна, блатиста история с рехав треволяк и ниски храсти тук-таме. Цялото поле е клисаво и открито. Просто си плаче да те пратят на оня свят, докато се бъхтиш към позициите им. А то даже не се е стъмнило като хората. Ходещи мишени сме. 

      Командирът не е настроен за много приказки: 

      - Войници, право напред! Колкото сте по-бързи, толкова по-добри изгледи имате да оцелеете. Стигнете ли до врага - на байонет! Никакво отстъпление! 

      Вълнуваща перспектива, наистина. Първо свободни танци между свистящи куршуми и гранати, а ако не те ударят печелиш награда ръкопашен бой с озверял аржентинец. И всичко това под сумрачни грозни небеса, в още по-грозни и студени мочурища. 

      Напредваме бавно и тегаво. Много тегаво. Картечарите откриват стрелба чак когато прекосяваме дългото ледено торфище в средата на терена. Изсъскват гранати. Една граната избухва близо до мен и някой изпищява. По-смразяващ писък не съм чувал в живота си. Хубавецът Гордън, моят приятел от училище, ме е сграбчил с две ръце за лакътя:

      - Бък, ти ли си? Помогни ми, не виждам! Нищо не виждам, БОЖИЧКО-О-О-О!!!

      Как ще вижда? Лицето му е черно като на рогатия, а очната му орбита представлява ужасна мацаница. Едното му око вече не е част от главата. То виси и се олюлява халтаво на една педя навън. Боже, като детско йо-йо се олюлява! Самият той няма как да забележи, че окото му се люлее и това е отчасти хубаво, защото поне си спестява гледката, клетникът. Не и болката обаче, къса ми се душата като го слушам какви писъци надава. А имаше такова красиво лице нашият Гордън, всички момичета бяха влюбени в него. Справедливо нещо е войната, като се замислиш. Тя не дискриминира. Осакатява и убива без да ни дели по някакъв признак. Оръдията не питат хубав ли си или грозен, нито дали си умен или тъп.   

      Само войната е в състояние да изравни всички ни. Макар и за кратко. 

      - IV - 

      Редиците ни отдавна са разкъсани. Това вече не е планирана атака на военна част, а отчаян спринт за спасение. Но спасение и гибел тук са едно и също. Смъртта може да ни застигне и от стрелбата на аржентинците, и от студената стомана на ножовете им. Вече никой не знае дали бяга към живота или към свършека си. 

      Те са се окопали умело. Виждат как настъпваме и ни бият на право мерене. Оттук няма връщане. Стигаш до тях и се мяташ на ръкопашен бой, в противен случай си мъртъв. В близката позиция стрелбата не играе нищо, време за презареждане няма. 

      Хвърлям в калта ненужния автомат и вадя байонета си. Мятам се срещу първия, който виждат очите ми. Сега аз съм смъртта за него и той е смъртта за мен. В ръкопашната надпревара за оживяване има само едно правило - убий го или умри от ножа му. От байонетния дуел по-страшно няма. Питайте който войник си щете. Нито грохотът на гаубицата, нито съсъкът на гранатата, нито мощта на танка всяват такъв ужас. Това тук е твърде лично, твърде физическо, то е напълно интимно изживяване. Все едно правиш любов. Любов, която убива отведнъж. Виждам неистовите му очи, потното лице, чувам пъшкането му и усещам мокрия допир до тялото му. Две венчани души сме ние, двама съзаклятника по неволя в необикновено тайнство. В човешка прегръдка, която не събира и разделя, а умъртвява и поживява. Единият трябва да загине, за да живее другият.

      За дълго аз изглеждам мъртвецът в прегръдката. Врагът ми излиза страшно жилав и силен. Затиска ме с тяло и посяга за решаващия удар. Левичар. Има си хас с моя късмет да не случа на левичар!

      В този миг си спомних една стара хитрина от учебния център. Плюх в лицето му и той се отдръпна инстинктивно, за миг отпусна ръце. Тогава си спомних още доста хитрини и след две минути аржентинецът трепереше в преддверието на смъртта. Прерязал бях гърлото му с байонета. Хлипаше тихо и мънкаше нещо на своя език, не разбирах какво, но ми се стори, че каза думата "мама". Замлъкна със сълзи на очи. Повърнах, а след това го прегърнах. Едва тогава осъзнах, че съм убил не мъж, ами дете. Силно, здраво и смело дете, но все още дете. Гледах едва наболите мустачки, нежното лице, влажните очи. Той едва ли имаше и деветнадесет години! Цял век да живея, никога не ще забравя как това момче издъхна в ръцете ми. От ръцете ми... 

      - V - 

      Иронията е, че изобщо не стигнах планината Тъмбълдаун*. След войната всички си мислеха, че съм загубил краката си там горе, но нищо подобно. След война всички мислят погрешно. Те и преди война мислят погрешно. А пък докато трае войната изобщо престават да мислят! 

      Още в равното настъпих една противопехотна мина. Лежах по гръб, все още в съзнание, и разбирах, че умирам. Обърнало беше на тиха зима, снегът падаше на буци и трупаше върху раната на корема ми. Последното, което помня беше гледката на собствените ми черва, изскочили навън от мен. Приличаха на оплетена пихтиеста топка. С най-невъобразими усилия ги сграбчих с две ръце и ги набутах обратно в себе си. Видя ми се майка ми, дошла да ме приспи, както когато бях малко момченце: 

      - Спи, бебчо, бебчо спи! Мама те люлее нежно и любовно, лю-лю, лю-лю, лю-лю. На-ни, бебчо, на-ни-на, мама те обича-а-а... 

      Какво усеща майката, която приспива рожбата си за последно?

      Как се чувства младоженката, когато военните ѝ върнат мъжа, опакован в набързо скованата дървена кутия с националния флаг отгоре? 

      Лека нощ, мамо! Обичам те...

      Сбогом, Виктория! Обичам те... 

      Гууд бай, живот! И теб те обичах...   

      Небе, земя, сняг. Сняг, земя, небе... Всичко се завъртя, омеси се и се сля в едно по магичен начин. Настана най-плътната тишина. И войната свърши! 

      Тогава съм загубил съзнание. 

      - VI - 

      - Още морфин. 

      Думи, които запомних за цял живот. Човек помни важни думи, издумани във важни мигове. И те все звучат със съдбоносна тържественост: 

      - Обичам те! 

      - Бременна съм!

      - Омъжи се за мен! 

      - Обявявам ви за съпруг и съпруга!

      - Невинен, Ваша чест!

      - Честито назначение!

      - Искам развод! 

      - Случаят е приключен! 

      Такива думи не е нужно да се изкрещяват, но хората ги помнят до последно. Защото са най-важните в живота им. Аз така помня "още морфин" - първото, което чух, идвайки в съзнание. Нищо, че докторът го каза глухо и с голяма досада, сякаш бе палач в бяла пелерина, вдигнат пряко волята си от топлото легло, за да изпълни поредна екзекуция. 

      Какво е това триаж*? Какво значи? Не съм знаел, че е възможно. Кой ли изобщо е знаел? Момчетата обсаждали планината Тъмбълдаун почти цял ден и накрая я превзели. То не е цяла планина практически, ами един полегат склон, отрупан със сняг, отчаяние и нечовешка храброст. И отгоре бранещите го аржентинци. Оживелите педровци се разбягали или били пленени. След това нашите взели да се грижат за ранените. Всичко пет човека ни метнали на триаж, останалите били лесни, с леки рани. Мене ме сортирали последен. Никой не вярвал, че ще живея. Обсадата траяла четиринадесет часа, значи толкова дълго и аз съм лежал, след като мината ме разкъса. За толкова време и кръвозагуба не можеш да оцелееш, ако ще да си внук на Господ. 

      Как стана тъй никой не разбра, но само аз не умрях. Четиримата с по-добри шансове, които оперирали преди мен, загинали до един. Пък и доста леко се отървах - само ми клъцнаха краката над коленете. След някое време, като позакрепнах, докторът най-сериозно ми каза, че съм някакъв медицински феномен, за който нямал обяснение. Бил полеви лекар в Нормандия при десанта през четиридесет и четвърта, после в кланетата на Родезия, но такова чудо не бил виждал. "Благодари се, че е навалял нов сняг" - вика. - "Той те е спасил. Чистият сняг е попречил раната да инфектира". Ей това е късмет, мисля си аз - да случиш на война и на хубаво време. Иначе нямаше да се мъчат да ми режат краката. Щяха направо да ме натъпчат в дървения сандък както се тъпчи пастет в консерва, после щяха да застелят британското знаме отгоре, тръбачите щяха да затръбят траур и толкоз. 

      След седмица ме върнаха в Англия. Напълно жив и ампутиран. 

      - VII - 

       Много народ има, дето ненавижда сбогуванията. Твърде сълзливи били. Да бяха дошли да видят как мене ме посрещнаха в Харууд, родното ми градче. Майка ми се разрева, Виктория се разрева, всичките ми сестри се разреваха... А кметицата тегли пламенна реч, отнасяща се по-скоро до липсващите крайници, отколкото до бойния героизъм, и накрая и тя се разрева. За капак баща ми, корав миньор с железни мишци и стоманен нрав, също си намокри хубаво бузите. Явно това значело да си герой - да караш хората да заплачат само като те погледнат. 

      Инак никак не зная имат ли героите собствено право да си поплакват и те или нямат. Обаче ревнах на мига, когато Вики ми съобщи страшната вест:

      - Загубих бебето, Бък! Абортирах! Няма го вече... няма бебчо... Ужасно съжалявам! Прости ми, спонтанно стана... Беше страшно, Бък... Всяка вечер гледах репортажите за вас по телевизията. Ужас! Изглеждаше, че мрете като зайци. Боях се, че няма да си дойдеш. Ами ако се роди сирак? Как ще расте без баща? Аз... аз... пометнах... 

      Откакто съм пораснал, плакал съм два пъти: когато Вики ми каза, че ще ставам татко и когато ми каза, че няма да ставам. Като разбрах за аборта, сълзите ей тъй си и рукнаха: като вода от спукана селска чешма. Бях напълно безсилен да ги възпра. Празен живот ми предстоеше на мене. Бездетен. Проклетата мина ми взе не само двата крака, но Вики нямаше как да го знае. 

      С нея изкарахме заедно година и нещо. Разделихме се с добро. И с онова чувство за неизбежност, което може да разбере само оня, който го е преживявал. Нас повече нищо не ни свързваше, тъй че не можех да ѝ се сърдя. Тя беше хубавичка, теглеше мъжките погледи, а тялото ѝ туптеше от живот и жизнеспособност. Пък аз нарязан ветеран в инвалидна количка, дето даже не може да се изпикае като хората. Какъв мъж е това? 

      Тъй е било съдено. После Вики се хвана с един дългуч с лице като топката за ръгби и крачета, дебели колкото пушките ни от войната. Фрашкан с пари. Тя му народи дечурлига за половин отбор. Дългучът управляваше някакъв бизнес с животозастраховане. И на мен направи една застраховка. Вика ми: "Застраховай се при нашата компания. Специално за теб ще направя извънредно голяма отстъпка". Точно така се изрази. Сигурно защото животът ми вече не струваше пукната пара, та затова и извънредно специалната отстъпка. Съгласих се - как да не се съглася. Писах за бенефициенти племенниците. Добри деца, макар и вятърничави, нека наследят нещо от сакатия си вуйчо. 

      - VIII - 

      Е, признавам: голям късметлия излязох. Зъзна сега със своята зиморничава старост, гуша се в кашмирения пуловер и гледам пожълтелите снимки от военния лагер. Колко години излетяха като миг? Ето я и фотографията, която търсех трескаво - нашият отряд точно преди да заминем за Фолклендските острови. Дванадесет души начело със сержант Уордли. Моите братя по оръжие! Така млади, така усмихнати в униформите си. Уордли и още петима от момчетата загинаха във войната, Паркър и Суийни се самоубиха скоро след това, Маккалъх се пропи и цирозата го надви преди пет години, Доусън от две десетилетия е в лудницата, а Фланаган, отдавна онемял и оглушал, се бори с тихата си депресия. Като се замисля, на мен доста ми е провървяло. Надживях даже сестрите си, пък те никъде не са ходили да се бият.      

      След като останах съвсем сам, властите ми дадоха общинско жилище в едно работническо предградие на Манчестър. Сега съм в малко апартаментче на деветия етаж на стар тухлен блок, с изглед към изоставената полусрината фабрика. Живея от войнишката пенсия и социалната добавка. Парите не са много, но ми стигат. Животът не е чак толкова лош. Имам покрив над главата си, имам колекция от празни бирени кенчета, имам никотинови петна по пръстите си и двайсет и два телевизионни канала, които да прещраквам с дистанционното. И интернет май имам, но не го ползвам. Не знам за какво служи. В парка долу играят малки деца и растат зелени дървета. Въздухът наоколо е чист и окъпан в невинност. Животът е дори прекрасен, всъщност. 

      Превъртам отново програмите с дистанционното, цъкам с жълтите си пръсти, попадам на Би Би Си - Свят. Тъкмо показват някакъв офицер с военна униформа и масленозелена барета. Има армейски черни мустаци и дрезгав дълбок тембър, определено ми напомня на някого. Надписът по телевизията го представя като полковник Т. Смит - младши. Не е за вярване, този направо е одрал кожата на баща си! 

      - Нашите войници са най-добре обучените в света - заявява пред микрофоните младши. - Афганистан е поредна рутинна мисия за нас. Славната ни история е показала, че британският войник неизменно излиза с чест от всякакви стълкновения по всички точки на света. Аз знам, че и сега нашите войници ще се бият добре и няма да подведат интересите на страната ни. Преди да се отправят на изток, те бяха благословени от Нейно величество. БОГ ДА ПАЗИ КРАЛИЦАТА! 

      Ами да я пази щом трябва... И щом иска, нека бълва нови и нови бащи и синове милитаристи, нека измисля още нови войни, нека пак и пак праща деца на смърт. Това отдавна вече не е моят свят, те повече не могат да ме командват, а този бог не е мой бог. 

       Примъквам се с количката до притворения прозорец. Отварям го широко и вдишвам от дъхавия есенен въздух навън - аромата на вечния британски дъжд. Колко лесно е да го направя сега! Да се преметна от другата страна. На този свят няма заповед да се живее. Могат да ти заповядат да идеш да се биеш на другия му край, могат да ти наредят да се трудиш като роб или пък да плащаш данъци до изнемога, но не, няма заповед да се живее. 

      Нищо не ме спира. Вече съм надвесен, но все още се подвоумявам. Редно ли е да постъпя така или не е? Смисъл има ли? Надежда за промяна? Бъдеще? 

      Не знам. Едничко само знам: достойните си отиват, а остават нищожествата. 

      -----------------------------------------    

      БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА: 

      * Маргарет Тачър (1925-2013) - английски политик от Консервативната партия, министър-председател на Великобритания от 1979г. до 1990г., решаваща фигура по време на войната с Аржентина за Фолклендските острови (1982г.); 

       * Бъкингамски дворец - основната резиденция на британското кралско семейство; 

       * Педровци - от испанското име Педро - презрително за аржентинци; 

       * Екзосет - френска противокорабна ракета; 

      * Битката при Гууз Грийн (28-29.05.1982г.) - повратна точка във Фолклендската война. За военната история остава като едно от най-ужасяващите сражения на XX век в чисто човешки план, тъй като на войниците от двете страни им се налага да влизат в преки двубои с ножове и да се колят взаимно; 

      * Битката при Маунт Тъмбълдаун (13-14.06.1982г.) - решава окончателно войната. След тежка обсада и брутална битка британците превземат планината и пътят към столицата Порт Станли е открит. Аржентинските командири обявяват капитулация на същия ден; 

      * Триаж - вид медицинска сортировка в полеви условия. Третират се първо онези ранени, за които се предполага, че имат по-добри шансове да оцелеят, а най-накрая се оперират най-тежките случаи.