Бухтички за Трети март

Бухтички за Трети март

(по действителен случай)

март, 1974 година, Луковитско село

Слънчевият лъч премина покрай везаното перде на стаята, в която спеше малкият Тотко и първо близна – кестенявата му къдрава коса, после розовата му бузка и стигна да носленцето му. Той размърда двете си ръчички, протегна се и се събуди.

Тази късна зима, почти всяка събота и неделя, майка му го водеше на село при баба му Панка и дядо му Мило, където малкото Тотенце гонеше кокошките, малките агънца и малките пъцки и все не ги хващаше. Но пък котаракът Мърчо му бе верен приятел и непрестанно мяукаше и се отъркваше около краката му, а той го хващаше и галеше по голямата глава. Понякога момченцето тайно отиваше до плевнята в селския двор, отхлупваше сандъка със зърна кукуруз, пълнеше си джобовете и след това хранеше кокошките; даваше и на прасето в кочината.    

– Стара мамоо... – провикна се той, след като се облече, излезе от спалнята и се показа на вратата на селската къща – къде си?

– Тук съм, Тотенце, – се чу глас иззад къщата, баба му се показа и му се усмихна. – Ела, да си умиеш оченцата с изворна водичка и да закусиш.

– Какво има за папкане? – попита внукът ù и се отправи към един голям каменен плочник, над който имаше пълен бидон с вода.

– Сеги, ще ти направя за днешния празник, Трети март, пухкави бухтички със сиренце и ще ти налея сварено мляко от козичката... тя сеги няма много мляко, защото от нея бозкат двете пъцки, но за теб издоих сутринта – отвърна тя, загреба с една кратуна вода и му наля в шепите.

– Студена е... – извика Тотко.

– Нека тогиз аз! – тя сипа вода в дясната си ръка и му намокри лицето.

Топлата бабина длан, като че ли, бе затоплила водата и момченцето се остави  хубаво да го измие и освежи. Тя го забърса с една бяла кърпа от домашно тъкан памук, прокара пръсти през косата му, заглади я с пръсти и го отведе до външната тоалетна.

След пет минути влезнаха в собата на старата едноката къща и се насочиха към разпалената с дърва чугунена пернишка печка.

Баба Панка извади дървения месал, сложи вътре бяло брашно, кисело мляко, една лъжица свинска мас, сода бикарбонат, захар и чукна три яйца. Тя замеси получилото се тесто с ръце, постави един тиган на печката и разтопи малко краве масло вътре. С голяма дървена лъжица, намокрена с вода, бабата гребна от тестото и го пусна в сгорещената мазнина и започна да пържи бухтите от двете страни до зачервяване.

– Стара мамо, кой те е научил да ги правиш? – с любопитство попита Тотко.

– Моята баба ме научи как да ги правя бързо и да стават вкусни. – А тя сигурно ги знае от нейната баба...

– Дядо... защо не пържи бухтички? – прекъсна я внукът ù.

– Деда ти върши мъжката работа... аз домакинската.

– Колко дядовци съм имал?

–  Ех, малко Тотенце, – погали с длан главичката му тя – откакто свет светува, баби.

– Тогава как сте заживели в това село?

– Едно време, през турско робство, селото ни е било точно на главния път за София. Тогава е имало много грабежи и безчинства от башибозуците и селяните, по идея на моя прадеда Тудор, решили да преместят селото далеч от пътя. Изселили се всички заедно, установили се на сегашното място и си построили нови къщи.

– Лесно ли се строи нова къща? – внукът ù придърпа един кафяв четирикрак стол,  оставен до близката маса за хранене, близо до печката – качи се на него, намести се и започна да си люлее краката във въздуха.

– С много пот и много мъка, сине... – отвърна тя и продължи да пържи и обръща в тигана и последните бухтички.

– Като ги построили, после... какво станало?

– Заживели щастливо далече от турците... не знам колко години. Един ден, пред портата се чули виковете на трима башибозука на коне, да им отворят веднага, защото били гладни и жъдни. Моя прадеда Тудор излезнал и им казал, че ще им даде храна и стомна с вода и да си вървят. „Гяур, слагай софрата и донеси ракия!” – изкряскал в лицето му единият от тях. Тримата слезли от конете, влезли в двора и се качили на беседката в салкъня...

– Каква беседка, стара мамо? – отвори широко очички момченцето.

– Имаше огромен салкъм в двора. Спомням си го като малка, но изсъхна. Бяха три вплели се един в друг, а по-средата в празното пространство, деда ми бе направил дървена беседка с три пейки и кръгла синия в средата. Вечер, по ладно, седяхме горе аз, мама, тате, сестра ми и двамата ми братя. Та, турчолята се разположили там и заповядали да им заколят и изпекат кокошка, после още една. Надули си тумбаците и с баницата направена от баба ми. Изпили доста ракия, като я разреждали със студена изворна вода. Като се напили, им се присакали и български женички, но всички моми и девойки предварително избягали и се скрили у гуръта над село. Те побеснели...

– Стара мамо, какво са щели да ги правят? – прекъсна я внукът ù.

–  Изедниците, баби, са се гаврели и някой от тях са изнасилвали.

– Те лоши хора ли са били? Дали са щели да убият и Мърчо? – попита той и погледна към опъналия се на пода, отстрани на печката, мъжки котарак.

– Никой не знае, сине... никой не знае! – тя извади и последната изпържена бухта от тигана и я сложи в чинията при другите. Пресегна се надясно и взе от лавицата на стенния рафт пакета с пудра захар и започна да ги ръси отгоре.

– Какво станало после?

– Те се разбеснели... искали женички, но освен баба ми, която била забрадена с черна забрадка, други нямало. Деда ми в това време копаел земята в двора и засаждал летен чесън и арпаджик. Това било работа на баба ми... но понеже слугувала на турците, той се захванал с това.

– Как е копаел? – запита Тотко.

– С мотика копал... а баба ми шетала из двора. „Гяурке, доведи веднага хубави българки при нас!” – с пиян глас ù заповядал един от тях. „Ага, освен стари като мен... други няма... всички избягаха из село” – отвърнала му тя. „Гяури мръсни” – изругал и другият изедник,  погледнал към деда ми, взел в ръце пушката си, заредил я и стрелял по него в гръб... Той паднал на земята прострелян... а баба Панка, на която съм кръстена, изпищяла и се затичала към него. Повдигнала клюмналата му глава, прегърнала отпуснатото му тяло и след като видяла, че той не диша вече... надала страшен гърлен вой от цялата дълбина на душата си.

От очите на бабата бликнаха сълзи и се стекоха по лицето ù. Тя хвана единия край на забрадката си и ги забърса, но една от тях се стече по бузата ù, стигна до брадичката на лицето ù – и капна върху една от бухтите.

Горчивата сълза попи в поръсената отгоре пудра захар.

Малкото момченце усети глад, слезе от стола и протегна ръка към чинията с топлите изпържени бухтички.

Ръчичката му взе точно тази с попилата сълза.

КРАЙ

© Сър Димитри 2014

© Copyright