Родена съм в Бургас и живея тук от вече четиринадесет години, което е напълно достатъчно време да се влюбиш...

          Срещнах го, когато бях съвсем малко момиче, а той беше твърде възрастен за мен. Със себе си носеше онази мъдрост, която притежават мъжете на вече преклонна възраст, но душата му беше още млада (вероятно и ликът му щеше да бъде такъв ако не беше преминал през толкова страдание, което да остави своите белези върху лицето му). Всъщност ни запознаха моите родители и той, старият приятел от детството на моя баща, веднага ме пое в обятията си. Сега всъщност осъзнавам, че при тази първа среща, моите родители навярно не са разбирали до каква степен той ще покори и промени живота ми.

          Той беше постоянно до мен. Първоначално бе просто приятел, а после започнах да се влюбвам. Образът му ме преследваше денонощно. Появяваше се ненадейно в стиховете ми, проникваше в мислите ми и караше ума ми да потрепва. Трепереше и гласът ми, когато пеех за него. Трепереха и ръцете ми, щом рисувах облика му. Треперех...

           Срещах го често и наблюдавах ефирните му движения. Исках да го докосвам, но не можех. Той не ми позволяваше. Беше студен и властен. С бурни емоции. Рязък. Беше груб, но понякога ставаше и мил и нежен. Рядко. Девойките мечтаеха да ги докосва със студените си длани и той ги приемаше. За ден, два, седмица, най-много месец. Различни. Той не се влюбваше в никоя. Само ги примамваше с безкрайността си и след като вече ги притежаваше, те спираха да представляват някакъв интерес. Всяка следваща си мислеше, че ще го промени, но това така и не се случи.

            Тринадесет години след нашата първа прегръдка. Лежим на пясъка. Понякога мълчим, а понякога той ми разказва истории със своя монотонен глас. Слушам го, вперила поглед в образа му, сливащ се с необятността на небето. Ръцете му събират последните слънчеви лъчи, а мокросините му очи замечтано търсят нещо. В такива моменти сякаш вселените са спуснали коси над нас и ни обгръщат. После и аз му разказвам нещо. Както винаги... Отеква топъл смях и гласът му ме прегръща.

            Някой ден ще спя до теб. На сутринта ще ме целунеш, решейки косите ми със седефени гребени. 

            Тежък аромат. Твоят. Обичам го. Хората не миришат така. Понякога се задушавам  - може би спирам да дишам, когато си толкова близо. Чуваш ли? Някой свири на китара! Някога и аз ти свирех. Бяхме щастливи.

            Държа те за ръка. Аз няма да те пусна - страхувам се, че никога повече няма да те видя. А само като си помисля, че можех да си тръгна. Щях доброволно да избягам от теб. Щеше да ми липсваш, да...

           Последната ми прегръдка ще е с теб. Късно вечер. Ти отново ще си долепил чело о небето. Чувам дишането ти. Равномерно. Политам към обятията ти. Тъй желана прегръдка. Не съм го правила от както бях дете, но сега е различно. Нашето завинаги. 

           Безпомощен детски вик раздира небосвода...

           Няма последно "обичам те" - вечно ще бъдем заедно.

           Детето избухва в плач. То няма да ни раздели. Летя. Сърцето ти ласкаво ме дърпа към себе си.

           Вълните ти полюшват безжизненото ми тяло.