Рокличката уморено висеше на закачалка в гардероба, обувките – захвърлени в ъгъла, гримът – размазал се по унилото лице, къдриците – загубили блясъка си, вече започнали да се изправят. Куклата си беше отишла. Пред огледалото стоеше просто едно човешко момиче – щастливо и тъжно едновременно.

Беше толкова хубаво. Искаше да бъде своя собствена марионетка на празника, затова се премени като кукла – нищо не я нарани, беше щастлива от това, което имаше. Прекара си толкова хубаво, толкова добре. Не искаше да пусне този момент да си иде, но знаеше, че няма как. Знаеше, че после пак ще се изправи, знаеше, че ще успее... просто го знаеше.

Но всъщност я болеше. И все пак не успя да заплаче. Може би защото получи неща, които не можеше да обясни как бе подчинила на волята си – температурите, слънцето, облаците, вятъра, всички те бяха такива, каквито ги искаше. Когато изпращаше една от приятелките си, забеляза светкавиците в далечината, усети вятъра, който устремено местеше бурята все повече и повече в тяхна посока. Да... още нещо се бе подчинило на сърцето ù – след затишието щеше да дойде буря.

Тя обичаше бурите, особено своята буря, онази, която вихрено бе изпълнила сърцето ù. Но днешната буря, така силна и студена, носеше посланието, което тя най-обичаше – затишие, после буря, и колкото по-тежка е бурята, толкова по-красиво е затишието после, толкова по-пъстра бе дъгата... Ала всяка дълга буря беше дълга, а времето я раняваше...

Зачуди се кога ще свърши бурята, кога ще се изясни небето... кога щеше да види слънцето, своето Слънце...

Благодари на дъжда, леещ се вместо нейните сълзи, благодари на облаците, че бяха дошли... благодари, трепвайки, на вледеняващия вятър и се прибра.

Заслуша се в музиката на бурята и заспа.

С нетърпение чакаше зората... зората на Слънцето...