Да чакаш на ръба

Да чакаш на ръба

Вече съм на 68 години. Опитвам се да бъда полезен. И понеже моята торба е
пълна с опит, аз го раздавам на младия свят тъкмо започнал да я пълни.
Преди някой ден бях на гарата и си чаках както  всеки делничен ден
автобуса. Но този път беше различно. До мен се доближи едно младо
разтревожено момиче. 
- Добър ден, свободно ли е?- попита тя с пълно уважение към мен.
-Да разбира се, седнете.
-Чакате си автобуса нали? На къде сте?
-Всеки ден моето момиче, всеки ден все същия автобус . За към старческия
дом разбира се, за къде другаде?! А ти? Ти накъде си тръгнала така
разтревожено?
- И аз не зная господине. Не е много весела моята история.
-Какво те мъчи? Чакай, мога да предположа. Такива млади души като твоята
измъчва любовта.-казах ѝ с едно такова загадъчно изображение на лицето си.
- Тя е причината да витая безпосочно по улиците. Да, тя е причината.-
отвърна ми тя с тъжна усмивка на лице.
- Обичам да слушам истории. -казах го за да я осмеля да си излее мъката.
И тя започна през сълзи да говори.
- Наистина го обичам. Вече толкова години сме заедно. Обаче аз полека
остарявам и страх ме, че ще огрознея, а той ще си намери някое по-младо
момиче... -застана и въздишна. Аз не я прекъсвах, защото знаех че така
събира сили за да продължи. И продължи:
-Чакам с години. Дори аз самата заговоря понякога на тази тема..нали де,
за сватбата. Но той все се дърпа. Май никога това няма да стане.
-сега вече я прекъснах, понеже чух тежка дума- никога. И спокойно й
казах.- За такива мисли твоето сърце е още младо. Какво бих могъл аз да
кажа на своите години ако имах някое желание, че няма да бъде НИКОГА, че
скоро ще умра и не бива да мечтая? А и аз съм човек, без значение че
толкова години лежат на плещите ми.
-Съжалявам. -каза и сведе очи. -Наистина сте прав господине. Но просто ме
измъчва мисълта, че ако така продължи, той винаги ще може да си намери
някоя друга. Няма да усеща дълг спрямо мен. А и деца господине, и деца
искам. А така извънбрачни да раждам не ща. 
- А той деца иска ли?
- Той не иска още да мисли по тази тема, казва че имало време. Но ако
продължим така да живеем, какво аз мога да очаквам? Всеки миг че ще ме
напусне, че ще доведе друга? Че ще остарея и остана сама и без деца? За
какво ми е?
- Може би все още не е готов да поеме такава отговорност. Сигурно му е
нужно време.
-Време и прекалено много му дадох. Време за пилеене аз вече нямам. Реших
да го напусна, все още не съм му съобщила, но ще го направя. Няма
господине,за губене време няма.
-За истинските неща време никога не се губи. То изчезва невъзвратно
единствено когато загърбим за нас най-важните неща в живота и поемем по
друг път,за да не изпълним желанието прекалено късно. Но не е ли по-важно
сбъдването на мечти от това колко време ни е отнел пътя към тях? 
 Тя единствено ме погледна с жаден за успокоителни и верни думи поглед.
Трябваше да завърша моята история понеже автобуса ми пристигаше след
някой миг. И реших да завърша с една тъкмо паралелна на атмосферата
история.
-Един човек чакал своя автобус, който все не идвал. И решил да се качи на
първия който пристигне. След като направил това, от прозорците на този
автобус наблюдавал как неговия пристига!...и така понеже моя пристигна,аз
ще се качвам. А ти докато още не си съобщила решението на любимия си.
Помисли си  дали би искала и ти да се качиш на погрешния автобус,за да не
загубиш време. Или ще почакаш още малко своя. 
-Ще чакам!Разбира се че  ще чакам. -каза тя с разпалени в очите искри и
отиде тичешком в посока от където пристигна.
 Ах любов, любов. Ти правиш сърцата търпеливи!