На Бъдни вечер семействата се събират. Уж трябва вечерята да е скромна, но все претрупваме масата. При броенето ястията винаги излизат четни и затова добавяме още едно, което да запази нечетната бройка. Задължително се случва веднъж, а в някои от годините церемонията се повтаря и потретва. Времена на изобилие. Но не изобилието на масата прави вечерта специална. Разбира се, че не е храната. Честно казано и по време на самата вечер не се случва нещо особено. Седим, говорим, вдигаме наздравица - кой с вино кой с компот - и после лягаме. Понякога дори рано. Но замислен за тези дни, у мен се пораждат хубави спомени. Не мога да разгранича къде сме точно и кой присъства, но обстановката е винаги приятна, семейна, топла. Две шепи топлина, в които сме се събрали всички, а отвън студът пука дърветата, но няма как да стигне до нас. Пазят ни не само сърцата на присъстващите, но и времето отминало оттогава. Студът не може да се върне във времето. Въпреки че сега е напукал пръстите на ръцете ми и реже като с нож белите ми дробове, влизайки през счупения прозорец до мен, няма как да достигне топлите спомени. Неволно извъртам глава към коридора, който сякаш отново е пълен с хора. Сякаш тези, които отдавна са си отишли, сега са се върнали за специалната вечер, а порасналите са пак малки и се смеят безгрижно и нетърпеливо, и с цената да бъдат нахокани от възрастните, бързат да влязат на топло.
Коридорът е празен.
В сумрака отсреща е само старото огледало, в което вече никой не се оглежда. Изведнъж се вдетинявам и решавам да си измисля подарък. Защо не? Нали е Бъдни вечер! И след като ще бъде измислен, тогава нека е най-скъпият и най-големият подарък на света. Да! Измислям си пакет, опакован с цветна хартия. Голям е, много голям и е тежък. Нямам търпение да го отворя, понеже знам какво ще ми донесе. Нали аз си го измислих. Но го оставям за кратко настрани.
Тази година колко ястия да сложа на празната маса? Колко вкусни неща да принеса? 7, 9, или 11? То се знае, че ще ги объркам, но все пак е хубаво да имам предварителен план. Поглеждам отново към коридора. Всичко зависи от броя на гостите, които ще трябва да нагостя. Колкото са повече, толкова и масата трябва да е по-препълнена. Нека дошлите да се почувстват добре. Трябва да наредя и столове около масата. Ще взема да прибутам и счупения - сега гостите ще са много, ще ми трябва и той. Може би ще дойдат всички? Да! Точно така ще стане! Тази вечер ще е най-специалната от всички Бъдни вечери! Защото знам, че ще е последната. И ще събера на едно място всички, с които някога съм празнувал. За първи път студът ще е безпомощен. През другото време все ме заплашва и тормози, но сега ще се свие на кълбо в ъгъла на някоя от стаите и сам ще трепери. Ще го е страх от моите гости. Че ще го изгорят със сърцата си. Ще го е страх от смеха и глъчката на децата.
Чувам тихите стъпки на идващите. Сигурно искат да ме изненадат. Приближават и всеки миг ще са тук. Да побързам да отворя подаръка, защото после няма да имам време от приятни разговори и смях. Дърпам красивата панделка, вързана с любов. Цветната хартия сама се разтваря и вътре няма нищо. Или поне не помня какво имаше вътре тогава, когато наистина ми го подарихте. Помня, че бяхте с мен и ви целунах, прегърнах и се засмях.
© Èдин Гравън Всички права запазени