И целият ми свят е в очите. Малък, красив свят, на пръв поглед нищожен, плитък, тесен за съществото ми. Но докато сме под дъжда двама с тебе стоя и те гледам с онзи поглед на малката наивница, която обича толкова безусловно и толкова силно, че нищо не е способно да я спре. Гледам те и все повече и повече се влюбвам в теб и пространството в очите ти става все по-широко, по-дълбоко, сякаш гледам залеза на брега на морето, толкова е красиво просто да държа чадъра и да те гледам. Капките вода, стичащи се по косата ми не са толкова студени, дори напротив. Обичам начина, по който ме наблюдаваш и леката усмивка, изгряваща  на лицето ти, но колкото и да е незабележима, тя ме грее и топи студа от дъжда. Да, ти знаеш, бих дала и живота си за тебе, без да  ме  е грижа, че повече няма да почувствам целувките ти по хладното ми лице, топлината на тялото, когато съм се сгушила и търся стъкленици с любов дълбоко в очите ти. Готова съм да изпия стъклата, дори да са пълни с отрова. Не ме е страх от обичта и страстта, с която ме даряваш, само искам да ти благодаря, че ме караш да се чувствам като преродена всеки път когато сме под дъжда и те гледам. Не ме е страх, че може да ме отблъснеш, защото отровата е вече в мен, разяжда плътта, всяко късче от мен и аз се изпарявам като лятна омара, тихо, без аромат. И всичката пара на душата ми лети нагоре, все нагоре, там където ти си искал винаги да бъдеш, високо в бездънното небе. А ти знаеш, моето небе е там, вътре, в очите ти, малки езера пълни с любов и чувства, счупени стъкленици. Усмивката ти се е отпечатала в сърцето ми е малки капки нежност покапват от него, пълнещи реки с обич, готови да прелеят и да останеш дълбоко под океана в мен. Хмм... да, знаеш какво е да бъдеш на крилата на малката пеперуда, която те носи във въздуха, сякаш си лек като перце, откъснато от най-прекрасния гълъб в душата ти. Да летиш без да спираш, само да се носиш и да мечтаеш, да бленуваш, да обичаш, да даряваш, да умираш, да се възродяваш. Да бъдеш човека с онези две очи, които ме карат на скоча в най-дълбоката пропаст на света, там където теб те няма, където няма да ме спасиш, но мен не ме е страх. Нали имам очите ти, малките стъкла под мен, разрязващи стъпалата ми, но аз не плача. Всичките сълзи са пресушени там, в езерата с любов и малките надежди летят в небето с пеперудата. Няма да умра щом те обичам, щом си всичко за мен, щом имам очите ти, щом небето е наше, и когато всичките тези звезди в любимата ти синева изгаснат при зората на новия ден, не се плаши. Аз ги пазя всичките, пълни със светлина и плам, на дъното на очите ми. Малки „обичам те" във всяка искра и всеки поглед, който забиваш в мен, от който толкова много боли, защото не мога да го запазя в сейфа на сърцето ми, той вече е разрушен от отровата, която изпих, защото те обичам толкова силно и толкова изпепеляващо както никога преди. Просто чувствам как след миг ще се пръсна на късчета и ще се разпилея в очите ти, парченце след парченце, пеперуди заляти с обич, пърхащи към океана на погледа ти.

Умирам. Не тъжи, дори и сълзите да напират да се излеят като приливна вълна въху лицето ти. Искам само да помниш, че винаги ще те обичам, независимо дали съм до теб, аз ще бдя над духа ти, ще огряват правилния път, по който да поемеш.  Смъртта не е толкова страшна, толкова черна и толкова зловеща, колкото ми я описваше, щом страстта е безсмъртна и щом целия ми свят приживе...  бе в очите ти.