Жената бавно и плавно пристъпи напред. Все още не беше сигурна дали беше готова да направи останалите няколко крачки. Гледаше на горе към небето. Знаеше,че не трябва да поглежда на долу. Нито напред,. Това щеше да я разколебае. А тя не искаше това. Не сега!

Взираше се в облаците. Те плуваха много бавно в небето-настигаха се,сливаха се и образуваха странни фигури . „Колко богата може да е човешката фантазия“ помисли си тя. Тази пухкава пелена там дали наистина приличаше на бяло рошаво куче,или това е плод на нейното богато въображение? Изведнъж осъзна,че мисли за нейния Рокси, Беше една малка бяла рошава топка когато го видя за първи път. Тялото ѝ леко потрепери. Явно човек подсъзнателно вижда това,което иска да види. Тази мисъл се заби като трън в съзнанието ѝ. Отново потърси с поглед пухкавия облак. От него нямаше и следа. Беше изчезнал. Така като неусетно изчезнаха всички онези хубави неща в живота ѝ които я караха да се смее като дете и да се чувства толкова щастлива и толкова жива.... онези неща,които даваха смисъл на нейното съществуване.... Ето - пак започна да философства. На кого му е нужно да дълбае на вътре в душата и да задава хиляди въпроси защо... как... до кога.. Какъв е смисъла от въпросите,ако не можеш да им отговориш.? Тя бавно пое въздух и затвори очи . Ослуша се. Времето сякаш беше спряло. Може би вътре в нея имаше един малък часовник който отброяваше всяка минута,всяка секунда, секи миг.... Притисна затворените си клепачи . Не искаше да вижда повече това което я заобикаляше. Странно! Явно човек имаше способността да вижда

повече със затворени очи Винаги отваряме очите си широко,когато искаме да видим нещо което ни убягва. Търсим нещо,някого и се взираме въртим се в кръг с търсещ поглед,,,, А се оказа толкова лесно-просто затваряш очи ,поемаш въздух и се оставяш на мисълта ти да те отведе там където трябва. Там където ще ти е по-добре... в съзнанието ѝ започнаха да изплуват безразборно и хаотично образи от детството-малката жълта къща на село,с онзи смешен еднокрак мечок който беше закачила на телената ограда, Спомни си за дядо си-за неговата озаряваща усмивка,за топлата му сбръчкана длан която често приглаждаше косите ѝ спираше нежно върху лицето ѝ....Спомни си за това,как я вдигаше на ръце, издигаше я високо над главата си и я завърташе силно, а тя смеейки се започваше да маха с ръце и да си представя,че е птица. Колко щастлива беше тогава Чувстваше се толкова лека и безгрижна...

Усети се,че леко се усмихва,Лицето на дядо ѝ изплува отново и сякаш отново я заля една приятна топла вълна. Обичаше да слуша гласа му,затаяваше дъх когато я слагаше в скута си и ѝ четеше от онази книга-с пожълтелите страници. Не всичко разбираше тогава, но ѝ беше приятно да се остави думите да я грабват и понасят на някъде – към непознати светове, където тя сама рисуваше мислено картини с ярки и топли цветове... Още чуваше топлият му дълбок глас“ Хората са като птиците, моето дете–  когато в душата на човек настъпи зима,стане му студено и непоносимо,просто тръгва-на някъде. Отива да търси онова място,където ще му е топло и ще се чувства добре. Понякога открива това място бързо, друг път трябва да върви дълго,много дълго. Важното е човек да не се отказва да върви и да търси. .

Колко мъдър беше този леко прегърбен от тежестта на годините човек. Тя попиваше всяка негова дума. Улавяше я и прибираше някъде вътре в себе си. Пазеше думите му за себе си съхраняваше ги старателно -като в стар килер в който баба ѝ прибираше ценните за нея вещи. Какво ли би казал дядо ѝ ако я видеше сега-тук,на това място-?

Жената леко тръсна глава. Искаше да пропъди мислите блъскащи се бясно в главата ѝ

Вече нищо нямаше значение. Какъв е смисъла да си спомня,да си задава въпроси, да разговаря със себе си... През последните месеци го правеше често. И дълго - толкова дълго , че не усещаше как утрото плавно се прокрадваше и навлизаше през прозореца в стаята ѝ. Чувстваше се толкова уморена от безсънните нощи. И тежка-желанието и волята ѝ отслабваха с всеки изминал ден. Ставаше ѝ все по-трудно да се надигне от леглото. Искаше ѝ се да заспи и никога да не се събужда. Но се събуждаше-винаги с тежка въздишка и с мисълта „ още един ден“ За това сега беше тук. Отвори очи, Огледа се Всичко си беше същото-шипковия храст,който помнеше от години, голямото дърво,което простираше големите си стари клони над земята. Синчеца който като килим се разстилаше през цялата поляна Чу песента на щурците скрити уютно във високите треви. Природата си имаше своя живот Тя просто си беше там и не се интересуваше от душевните ѝ терзания, Не можеше да ѝ проговори и да ѝ каже «Спри! Остани при нас.» Тишината и мрака завладяха тялото и ума ѝ отново.. Отчаяно направи още една крачка на пред. Вече беше съвсем близо, Още две крачки и щеше да стигне до големия заоблен камък на който беше седяла толкова пъти съзерцавайки звездите. Понякога усещаше студенината му, потръпваше от студ ,но винаги тогава усещаше две здрави мъжки ръце които я обгръщаха и стопляха. Изведнъж пред очите ѝ изскочи неговото лице, Колко много обичаше да се взира в очите му Обичаше да усеща наболата му брада под пръстите си. Харесваше ѝ да ѝ говори нежно да го наблюдава как драска по белия лист и да чертае проекта на тяхната къща, Техният бъдещ общ дом. Питаше я къде иска да е спалнята,а тя смеейки се му показваше с пръст  - “тук и тук.“ Той винаги я питаше-“ за какво са ни две спални? А тя закачливо му отговаряше-“ Къщата ни ще бъде голяма и ще имаме всичко по две-две спални,две детски стаи,две деца, двойно щастие....Опияняваше се от тази мисъл. Толкова много,че никога не забеляза,че той не отговаряше нищо. Продължаваше да гледа напрегнато в белия лист и дълбоко и леко отнесено всмукваше от цигарата си.

Погледна отново към белия камък. В тъмнината той приличаше на гигантска бяла гъба изникнала на поляната, в близост до ръба. Сякаш искаше да съзерцава от високо красивата гледка която се простираше наоколо. Затова често двамата идвах тук,седяха мълчаливо, загледани някъде напред ,прегърнати . Това беше тяхното любимо място-техният пристан. За това може би именно тук чу онези думи ,които толкова дълго очакваше да чуе. Тя не искаше да му говори за това. Не искаше да го притиска. Страхуваше се да не го изплаши. Отне му много време. Много повече,от колкото ѝ се искаше, но това нямаше значение. Спомни си точно деня-беше я довел тук-високо над града,запъхтени от изкачването на стръмния хълм, затоплени от слънцето което бавно се изкачваше на горе и озаряваше цялата поляна. Гледаха от високо там-на долу,където целият свят беше в краката им. Чувстваха се свободни и влюбени. Той я повдигна нежно с ръце и я остави да стъпи върху белият камък Придържаше я с една ръка,за да не падне. С другата С треперещи пръсти бръкна в джобчето на ризата си и извади малка,кадифена кутийка, Като стар,опитен магьосник отхвърли с един пръст капачето на кутийката на горе, Отвори я и я поднесе напред към нея. Нещо проблесна . Слънцето се отрази толкова силно в това лъскаво нещо,че я заслепи. Тя притвори за миг очи и го чу да казва“ Ще се омъжиш ли за мен?“ Толкова дълго чакаше този момент,че за миг не разбра какво се случва. Но след това в ушите ѝ закънтяха празнични фанфари.

Колко време беше минало от тогава? . Месец,два,пет,година? Това нямаше значение. В нея не беше останал спомен за дните след това. Остана само онова дълбоко и разтърсващо чувство на огорчение, страх и обида. Спомни си за деня, в който през замъгления ѝ от сълзите поглед успя само да чуе „съжалявам“ като на сън тогава видя голямата пътна чанта,преметната през рамо,подаващите се от нея дрехи-натъпкани на бързо,а после вече ясно чу затръшването на входната врата. Тогава остана сама с тишината и лекият аромат на неговият парфюм останал след него. Как ѝ се искаше да задържи този аромат по-дълго. Сякаш по някакъв странен начин щеше да задържи и него. От това нямаше смисъл. Не можеш да задържиш на сила някого до себе си. Просто го оставяш да си тръгне-без сълзи,без сцени-съхранявайки себе си.

Жената отново бавно и мъчително пое въздух. Защо продължаваше да стои тук? Защо просто не направи останалите те крачки и да се свърши. Какъв беше смисъла да си спомня,да се връща на зад,да разсъждава... Просто трябваше да вдигне глава и решително да продължи напред-към нищото. Тя никога не беше достатъчно решителна. Ако беше-щеше ли да е тук? Тази мисъл се загнезди в нея и я накара да се замисли. Какво всъщност е решителността?

Кога човек трябва да бъде решителен? Дали е свързано с волята ? Пак много въпроси...

Дали хората които имат силна воля трябва да бъдат решителни...“ СТИГА ВЪПРОСИ! „

един вътрешен глас в нея закрещя „воля, воля. воля“ Жената инстинктивно вдигна ръце и притисна длани към ушите си-искаше да заглуши този предателски глас вътре в нея. Чуваше някак си от вътре учестеното си дишане. Опитваше се да забави и успокои дишането си,но ,продължаваше мислено като в транс да повтаря „воля,воля....“ Изведнъж пред затворените ѝ очи изникна образа на Вяра – ей така без – връзка. Това пък защо? Защо точно сега се сети за това момиче? Вяра беше съседското момиче,вече почти жена - едно крехко красиво създание с топъл поглед и въпреки тежката си съдба , излъчващо толкова спокойствие и доброта. Чувстваше се винаги много уютно в компанията на това момиче. Често ѝ гостуваше,пиеха чай,говореха си с часове...Взимаше със себе си и Рокси.. Вяра се беше привързала към кучето и май чувството беше взаимно,защото бялата къдрава топка скачаше игриво и се въртеше в кръг-понякога толкова дълго,че накрая залиташе и се блъскаше неволно в колелото на тежката количка. Тогава се чуваше звънкия смях на Вяра. Дали животните усещат когато хората са безпомощни и имат нужда от някого който да ги разсмива и забавлява,да дарява поне малко радост в иначе толкова трудните и еднообразни дни?

Изведнъж жената усети ,че беше затаила дъх-беше спряла да диша. Какво?! Защо се появи тази пронизваща болка в гърдите?! Тя леко отвори очи и някъде там пред себе си като в мъгла изплува образа на Вяра-отпуснала ръце върху облегалките на инвалидната количка, гледаше втренчено в нея/ Този път не се усмихваше. Гледаше втренчено право в нея и сякаш погледа ѝ излъчваше смесица от недоумение и укор. Тогава жената разбра! Там,пред нея,макар и само в съзнанието ѝ стоеше момичето,което цял живот беше приковано към този стол-против волята ѝ,без право на избор. „ Какво правиш?! „ какво? Наистина ли чува гласа

ѝ, или полудява? Тогава още веднъж чу въпроса който закънтя в ушите ѝ и се заби като трън в тялото ѝ „какво си мислиш,че правиш?“ Жената леко сви рамене и завъртя глава сякаш искаше да ѝ каже „ Не знам.... не съм сигурна....“ Момичето продължаваше да седи някъде там пред полузатворените ѝ очи ,свита и неподвижна в количката си,а очите втренчени в нейните, излъчваха смесица от гняв,укор и разочарование. Жената чу едва доловим шепот-напрегна се и се ослуша-искаше да разбере какво ѝ казва това момиче,появило се в съзнанието ѝ от нищото. Шепота се усили и се разнесе като ехо наоколо. „ Аз те мислех за умна и силна ,а ти се оказа егоистична и глупава. А,да! И двулична“ Двулична?! Това пък защо.... Сякаш прочела мислите ѝ момичето продължаваше уж шепнешком,а всъщност ехото разнасяше думите ѝ и кънтяха в главата ѝ „ А приказките за мечтите,за красивите неща в живота които ми разказваше? Забрави ли как ми говореше за прекрасните неща в живота които ме очакват когато успея да се преборя с невъзможното и да се изправя на крака?“

Жената усети как коленете ѝ омекват,имаше чувството,че ще падне-искаше просто да не вижда момичето-това е просто мираж....но Вяра продължаваше все така шептейки и укорително да прониква в мислите ѝ Думите ѝ като плесници кънтяха в главата ѝ. „ Толкова години рехабилитация, мъки в опитите си да се изправя, безсънни нощи в които плачех,молех се да стане чудото,тайничко ти завиждах когато те гледах през прозореца как всяка сутрин излизаш бързичко,качваш се в колата си и потегляш за работа ,а вечер се прибираше късно, заключваше колата и бавно и уморено се прибираше в къщи. Винаги те слушах внимателно когато идваше при мен да си говорим и ти съчувствах за пропадналия ти брак,за предателството спрямо теб,за всичките ти житейски проблеми,прегръщах те и те успокоявах докато плачеше на рамото ми,но никога не ти казах, че не те разбирам...“

Знаеш ли колко пъти лежейки в леглото,забила поглед в тавана, си задавах въпроса -ако аз бях като теб,ако можех да се сменя с теб, ако нещастната любов, загубата на работа, предателството на приятели са цената която трябва да платя – какво бих избрала. И знаеш ли какво-отговора винаги беше един и същ. Бих се сменила с теб. Не ми пука за обстоятелствата които се променят във времето. Не ми пука за приятелите които са решили да си тръгнат. Бих била щастлива да мога да ходя,да дишам леко и свободно,да разперя ръце и да вървя,вървя,вървя.... Именно това прави живота прекрасен-да вървиш напред-по пътя който ти е предначертан,да изпитваш приятната тръпка от неизвестното-кого ще срещнеш по пътя си,какво ще ти се случи.... Дори и да се сблъскам с нещо неочаквано и не приятно- какво пък - ще продължа по пътя-и ще очаквам, и ще се надявам следващата ми среща с някого или с нещо да бъде хубава и приятна.....“ Гласът замлъкна. Настъпи тишина. Жената беше застинала неподвижно,беше спряла да диша. Усети това и пое шумно и дълбоко въздух. Изпитваше срам,дълбок срам Слава Богу, че поне видението го нямаше. Вяра ,с нейната количка беше изчезнала. Изведнъж се сепна,защото отново чу гласа ѝ в ушите си“ С такива мисли заспивах всяка вечер. И всяка сутрин се събуждах в леглото си осъзнавайки че ме очаква още един ден в тежка и трудна рехабилитация. Поредният ден. „

„Често чувах от теб,че живота е несправедлив,защото всичко което другите постигат с лекота,ти трябва доста да се трудиш за да го постигнеш. Е,аз ще ти кажа сега- ЖИВОТА Е АДСКИ НЕСПРАВЕДЛИВ! Аз бих дала всичко за да мога да ходя,да бягам,да пътувам... Боже,какво какво ли не бих приела,срещу това-да мога да ходя. Ти имаш тази възможност,ти дори и не забелязваш,че имаш тази възможност дадена ти ОТГОРЕ. Искаш да съсипеш това което аз искам с цялото си сърце...“ Жената не можеше повече да слуша, не издържа и започна да крещи»Стига! Стига! Разбрах!“ Чу как птичките скритите в храстите уплашено изхвърчаха нагоре в небето. Дори щурците сякаш замлъкнаха. Настъпи тишина. Жената дишаше тежко и запъхтяно. Какво правеше тук наистина? Как позволи сърцето и емоциите да замъглят ума ѝ,да я превърнат в някой друг. Как можеше да бъде сляпа за всичко което имаше? Жената направи крачка на зад. Тя притежаваше най-ценното което други нямаха-като Вяра например. Жената  пристъпи още веднъж на зад,и още веднъж,и още веднъж....

В този момент се срамуваше от себе си . И беше гневна. Ядосана беше на себе си,че позволи

на слабостта да я завладее. Да , тя не винаги беше достатъчно решителна,но не беше слаба . Напротив-тя беше силна жена. Усети как тялото ѝ започна да се затопля,кръвта ѝ се съживи и сякаш всичко в нея започна отново да работи нормално. Сложи ръка на сърцето си и усети как то ритмично продължаваше да бие „Туп..Туп... Туп...“ Каква глупост щеше да направи. За малко да прекъсне това което там, някъде вътре в нея , всичко работеше само и единствено за нея. Някакво топло и приятно чувство на облекчение,благодарност и надежда се разля по цялото ѝ тяло. Жената се обърна кръгом и видя отпечатъците от стъпките си ,които беше оставила когато идваше на сам. Тръгна бавно обратно по тях, пое дълбоко въздух,издиша шумно и с по-бързи и уверени крачки продължи да върви напред,върху същите тези стъпки. Но този път в обратна посока. Точно така -това беше правилната посока-НЕЙНИЯТ път. Знаеше ,че беше поела в правилната посока. Знаеше и къде отива. Беше сигурна че искаше да отиде там-в нейния дом, щеше да приготви куфара си, да отиде при Вяра , да я качи заедно с количката ѝ в колата и да запрашат на някъде -без значение къде. И без това отдавна искаше да си вземе отпуск и да си почине,да попътува по света. Е,сега беше моментът. Щеше да вземе Вяра и Рокси когото беше оставила при момичето за компания. Щяха да отидат до Париж,Виена... където си поискат. Дължеше ѝ го. Искаше да я накара да се почувства поне малко щастлива и да сбъдне поне част от сънищата ѝ. Завладя я някаква енергия, желание за живот и надежда,или по-скоро вяра,че всичко ще бъде наред и я очаква нещо прекрасно по нейния житейски път. Жената бръкна в джоба на дънките си и извади телефона. Вървейки бързо,в движение набра номера на шефката си.

-Здравей, Калина! Знам,че е е малко неочаквано,но искам да си взема отпуск.

Заслуша се в гласа отсреща

-Да, знам,че не е по план, но ми се налага. Излезе нещо важно.

...............

-От утре. За един месец

Тя отдалечи телефона от ухото си защото знаеше какво ще последва.

На отсрещната линия се чуваше крещенето на нейната шефка

- Съжалявам, но не мога по-късно. Трябва ми сега. Важно е за мен, а и не съм ползвала отпуск от две години....

..........

- Добре, Калина. Няма да променя решението. Можеш да ме уволниш. Ще събера нещата си след като се върна.

Тя изключи телефона и го захвърли някъде в храстите. Знаеше,че няма да я уволнят. С Калина бяха приятелки от ученическите години. Стояха на един чин,често ѝ даваше да приписва и ѝ помагаше с домашните. По-късно когато, след години баща ѝ само с едно обаждане я уреди за шеф на отдела, Калина ѝ се обади и я помоли да дойде да работи при нея. Напусна тогавашната си работа и се премести с удоволствие. Калина знаеше, че винаги можеше да разчита на нея. Имаше и пълно доверие. До сега. Но сега,за пръв път искаше да не мисли какво е длъжна да направи, не искаше да мисли за срокове за баланси .... Искаше да помисли за себе си, а също и за едно друго момиче,което в този момент имаше нужда от нея.

Хайде, Вяра приготви се за голямо пътуване. Идвам

Жената С още по-бързи крачки се отправи към своята свобода. Свободата от оковите, които сама си бе поставила. Почти тичаше. Усмихваше се. Почувства се щастлива и лека. Сбогом мрак и отчаяние! Здравей, Живот! Здравей, Щастие! Чакайте ме! Аз идвам!!!

-