Централната крайна улица

(За разлика от измислените приказки, тази не е с хепи енд…., защото е истинска)

Живееше (а може би все още живее) в самия централен край на селото, един мъж. Кое е селото ли? Това е без значение, всяко второ българско село. На около шейсет и нещо. Краят е централен, защото се намираше в края на улицата, минаваща през самия център на селото. В радиус от около две-три пресечки, нямаше нито една обитавана друга къща, та човечецът, дори и да живееше в центъра, си мислеше, че това е самият му край. Къщата, макар и голяма, строена преди много години да побира домочадието, сега стоеше материално пълна и  бездушевно празна. Само на един хвърлей от къщата БЕШЕ училището. По настоящем сграда без врати и прозорци, тук-там и без керемиди, а на географските карти закачени в класните стаи, за да различиш къде е Америка, трябваше завидна доза фантазия – толкова бяха изгризани от мишките. Магазин в селото нямаше – защо му е магазин? Сякаш на единствения му обитател му е нужно друго освен хляб, малко сланинка и печена чушка? А тези, истинските продукти, мъжът знаеше, че не може да си намери в магазина, за това си ги отглеждаше и приготвяше сам. През лятото – само трябваше да отиде до градината, грижливо скопана и наторена с естествен тор, за да си откъсне най-вкусните плодове и зеленчуци на света. И не завиждаше, ах, как само не завиждаше на всички други хора, които живеят в града, че не могат да направят същото. Понякога наистина не се случваше да е сам в селото. Навестяваха го млади хора, тръгнали да търсят приключения и без да искат озовали се на централната крайна улица. Гледаха го като някой паметник, питаха го с недоумение как може да живее там и си отиваха, естествено, всеки отива и стои там, където смята, че са корените му. Изгубих се в това село, за да се намеря отново. В селото, където живееше (а може би все още живее) един мъж на седемдесет и нещо.