Защо всички си мислят, че отвлечените принцеси искат да бъдат спасявани?!

  Ами не е вярно, да ви кажа. Не всички искат непременно да бъдат спасени. И точно това се опитвам да обясня на онази сбирщина идиоти в подножието на крепостта. Чучнали са там от месец вече и не дават никакви признаци, че ще си ходят. Всъщност – нищо не правят, не предизвикват Зигфрид, не целят крепостта с камъни, не измислят нови игри. Нищо. Просто си седят.

  И точно днес решиха да се бият по доспехите колко са смели. Много лесно мога да позная какво си мислят, докато съм надвесена от най-високата кула и ги моля, почти благовъзпитано, да млъкнат:

 „Със сигурност драконът я е принудил! Трябва да я спасим от това чудовище!”

 Трябва, дръжки! Въобще не е нужно да ме спасяват, но ако те не млъкнат скоро, ще събудят Зигфрид и той ще се ядоса. Не че ще им направи нещо съществено, най-много да им подпари под броните – Зигфрид е пацифист.

  Още помня деня, в който ме отвлече. Баща ми – царят – ме беше заключил в една от кулите на замъка, защото бях обидила поредния  кандидат за ръката ми. Аз, обаче, бях решила, че мога да избягам от кулата по перваза й, който я свързваше със съседната. Уви, первазът се оказа прекалено тесен, а вятърът духаше толкова силно, че изгубих равновесие и полетях надолу.

  Мислех, че всичко е изгубено, когато остри нокти ме сграбчиха и увиснах във въздуха. От ужаса изгубих съзнание и се събудих, положена в красиво легло в непознат замък. На скрина до мен бе положена нова рокля  и малка кутия с мехлем. Погледнах своята рокля и видях, че е разкъсана на няколко места, а кожата бе съвсем леко одрана. И тогава си спомних – беше ме спасил дракон.

  Намазах раните с мехлем, преоблякох се и реших да потърся помощ. Целият замък бе пуст, нямаше жива душа, а когато стигнах до подземието, чух дълбоко равномерно дишане. Понечих да отворя вратата, от която идваше звукът, но уви – беше прекалено тежка за мен. Надник през ключалката и видях блестящи червени люспи. Дръпнах се уплашено назад,  наистина беше дракон – побързах да се върна в стаята си.

  А там ме чакаше цял поднос със сладкиши и разредено вино. Късно вечерта някой почука на вратата ми, понечих да отворя, но открих, че съм заключена. От другата страна се чу красив мъжки глас:

 - Принцесо, извинете ме, че не мога да Ви осигуря всички удобства, на които сте свикнали, но, уверявам Ви, престоят Ви тук няма да продължи дълго. Веднага щом измисля как да Ви върна невредима у дома, ще го сторя. Виждате ли, аз съм дракон – името ми е Зигфрид и случайно минавах покрай вашия замък, когато Ви видях да падате. Щях да Ви сваля на земята, но бях ранен, а хората, които ме видяха, решиха, че Ви отвличам и ако се бях приземил, щяха да ме убият. Затова простете ми волността, но реших да ви доведа в моя замък.

  Проблемът е в това, че нямам слуги, които да Ви върнат у дома, а да наема карета е... малко непосилно. Разбира се, в никой случай не бих Ви пуснал сама или с някакви съмнителни типове. Затова простете за усложненията още веднъж и ако имате нужда от нещо, само кажете. Сега Ви пожелавам лека вечер и дано не съм се натрапил прекалено.

  И нито дума за това, че бе спасил живота ми. Още същата вечер страхът ми от Зигфрид изчезна. Следващите няколко дни вече бях обиколила целия замък, вътрешните градини и кулите. Получавах храна постоянно, а Зигфрид се появяваше всяка вечер, за да се извини, че не е измислил решение на моя проблем и да ми пожелае лека вечер.

  Толкова ми липсваше компания – някой, с когото да си поговоря, но за моя най-голяма изненада не изпитвах никаква тъга по родния си край и семейството ми. И на четвъртата вечер, когато Зигфрид се появи отново и ми пожела лека вечер, го помолих да остане да си поговорим. Оттогава той оставаше всяка вечер, а месец по-късно дори събра смелост да ми се покаже. И беше толкова красив – внушителен дракон с блестящи червени люспи. Излъчваше несравнима мощ, почувствах се безкрайно нищожна пред него. Но не изпитвах страх, никакъв страх – единствено спокойствие.

  За първата ни годишнина му подарих плетена шапка, а той – околосветско пътешествие.

  Върнах се от него с настинка – все пак, колкото и дебело да си облечен, ако летиш толкова дълго време на гърба на дракон, настинката ти е в кърпа вързана. Зигфрид ми даваше някакви специални цярове и цяла нощ стоя до леглото ми. Скоро настинката бе отминала, но явно той се бе заразил. И веднъж, когато понечих да му сменя компреса, той кихна и изгори косата ми. Ето че и ние като останалите двойки имахме проблеми.

  Рицари постоянно лагеруваха в подножието на крепостта, но така и не успяха да проникнат вътре. И всички до един бяха убедени, че Зигфрид ме държи насила. Дори той, самият, на няколко пъти ми бе предлагал да избера някой от рицарите за свой съпруг. Последният път, когато го направи, го заплаших, че ще го залея с вода, (а драконите мразят вода), и оттогава си живеем мирно и щастливо. Татко дори ни даде благословията си, макар и неохотно. Никой още не е повдигал въпроса за потомство и така май е най-добре.

  Тези глупаци долу още не са млъкнали, да се надяваме, че един казан студена вода ще охлади ентусиазма им.