Часовникът от стената
Спрял е. Спря преди доста време. Не знам от кога. Гледам го така без да помръдне. Без да трепне. Нямал е сили да продължи. Часовникът от стената. Стрелките му застанали са на едно място. Не усещат и не трепват. Дори не плачат. Не ги боли. Дали са... мъртви? Но ако има дам сили? Дали отново ще ще започнат да се движат, да трептят? Дали ще започне да ги боли? Но те... не са живи. Как така са спрели щом не дишат? Ами аз? Защо не съм като него. Часовникът от стената. Времето да минава и аз да се движа без да усещам нищо. Дори когато няма сили да движи стрелките си той е толкова могъщ. А аз съм само човек.
Времето. Същото, което часовникът отмерва. Само то може да ме отведе при Александър. Или дори и то е безсилно пред Онази. Но часовникът от стената не движи стрелките си, а времето при него не е спряло. Продължава да минава бавно. Да можех само за миг... Да бъда при своя Александър. Но какво?? Това е глупост!! Един миг е цялата вечност. Не мога да искам това. Прекалено много е!!! А и вече ми го е отнела. Но аз не се отказвам от Александър. Ще вървя към него. Знам, че е някъде. Ще го намеря! Или пък ще се откажа преди това, защото Александър ще бъде някъде много далеч.
Часовникът и сега си стои там безмълвно на стената. Стрелките му не трепнат, не се движат. Не ги боли... не дишат. И все пак толкова красиви са. Да можех да съм като тях, но аз искам да трептя, да се движа, да ме боли, да дишам. Не мога да дам сили на часовника. Той няма да трепне. И времето ще минава все тъй бавно. Дишам, вървя, движа се, спирам. Все същото. Нищо не се променя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Ангелова Всички права запазени
