10.04.2016 г., 0:41 ч.  

Черният ангел...Глава 1 

  Проза » Повести и романи, Хумористична
1637 1 5
10 мин за четене

Черният ангел….

 

Глава 1

 

 

Спрях стария си буик  пред къщата на хлапака, който щях да убия. Ама наистина тая къща си я биваше. Огромна с поне дванайсет спални или поне така мисля, обхождайки я с поглед за пръв път. Нямах никакво време да правя анализи на имоти, които едва ли някога ще ми бъдат по джоба. Трябваше да намеря по-малката си сестра, да й се развикам подобаващо и след това да сритам малкия хлапак, който си бе позволил да я отведе от академията, в която учеше и заради която работих на три места, за да плащам.

Смело крачих към вратата и натиснах малкия бутон, който бях сигурна, че струва повече от буика ми. Вратата от масивно дърво се отвори и пред мен стоеше възрастна жена в строг костюм, а косата й бе на толкова стегнат кок, че съм сигурна, че ако си пусне косата щяха да се появят още поне 100 бръчки по лицето й. Погледа, който получих бе изпълнен с възмущение. Да, ако целта на тази лелка бе да ме накара да се почувствам евтина, то успя. Е, вярно е че безобразно късите ми панталонки, впития бял потник и каубойските ботуши не бяха много прилично облекло, но това бе работната ми униформа!

- Нейтън Райли вкъщи ли е?-изчуруликах нежно и сложих най-блестящата си усмивка.

- Господин Райли е зает и не може да приема посетители в момента.-гласът на  тази жена бе по-фрапиращ от вида й.- За кого да предам?

- Слушайте госпожо, не съм дошла да си бъбря сладки приказки с този сополанко! Идвам за да прибера сестра си и ако не искате да вдигна такава врява, че да ме чуят в радиус от няколко километра Ви съветвам да доведете сестра ми – Риа Брайтън незабавно.- казах аз и я изгледах ледено, ама тази жена не трепна. Въпреки това знам, че я стреснах с тихите, но сериозни думи.

- Изчакайте! – спокойно каза тя и щеше да трясне вратата пред носа ми, ако не бях я хванала.

Избутах я и влязох в проклетата къща. Нямах представа накъде да тръгна. Антрето на този дом беше по-голямо от апартамента ми.

- Риа! – изкрещях аз.- Риа! Риа!

- Госпожице не можете да крещите по този начин тук! – сопна се възрастната лелка.

- Ами доведете сестра ми и ще спра! – креснах аз.

- Каква е тази врява?! – този глас принадлежеше на една изумително красива жена, която се появи сякаш от нищото. Очите й и косата й бяха черни като нощта, а фигурата нежна и крехка. Трудно можех да определя възрастта й. – Къде си мислите, че се намирате?

- Там, където сестра ми се намира. Къде е тя?

- Коя сте Вие?

- Ана Брайтън. Сестрата на Риа Брайтън, която Нейтън Райли е домъкнал тук.

- Уверявам Ви, че синът ми не е направил подобно нещо. Ако не напуснете незабавно дома ми, ще се наложи да повикам полиция.

- Ако не доведете сестра ми, ще се наложи да извикате гвардията, за да ме изведете от тук!

Двете се гледахме като хищни диви котки, готови да нападнат при първия признак на слабост у врага. Поздравих се, че дори не трепнах, макар външния вид на тази жена да бе така приветлив и нежен.

- Гладис. – каза тя без да откъсва очите си от моите.

- Да, госпожо.

- Доведете сина ми и девойката, която го придружава.

- Да госпожо.-тази възрастна лелка наистина говореше като Робокоп.

След като Гладис се втурна да изпълнява нареждането на госпожа Райли, смекчих острия си поглед. Тя направи същото. Тази идилия не продължи много дълго, тъй като се появиха Риа и Нейтън хванати за ръка. Тя изглеждаше толкова мъничка с късата си руса коса и изумрудените си очи до високия Нейтън. Двамата все още бяха деца.

- Риа Брайтън! Веднага тръгваш с мен! – казах аз грабвайки ръката на осемнадесетгодишната си сестра.

- Не, Ана! Пусни ме! – викна тя и Нейтън скочи срещу мен.

- Пуснете я! – Нейтън се опита да ме спре.

- Нейтън! – викна майка му, което бе достатъчно да вкамени пламналия до този  момент млад мъж.

Не исках да виждам болката в очите на Риа. Тя се бе ококорила към Нейтън, който не помръдваше, сякаш госпожа Райли го бе парализирала с думите си. Нямаше грам емоция на лицето му. Тя спря да се бунтува и зелените й прелестни очи се напълниха със сълзи. Определено това не беше целта ми, но до някъде мисля, че тя трябваше да стане свидетел на това, за да проумее, че момчета като Нейтън винаги изоставят и нараняват момичета като Риа. Тя си пое въздух и стисна ръката ми.

- Отведи ме от тук, Ана.

Тези думи бяха достатъчни. Кимнах на госпожа Райли и напуснахме приказния дом.

 

Мина цял час от както шофирах към академията на Риа. Предупредих на двете си работни места, на които трябваше да съм днес, че няма да отида и за щастие проявиха разбиране. Това ме успокои до някъде, но мълчанието на Риа ме изяждаше като ръжда метала.

- Риа….

- Недей. – сряза ме тя.

- Съжалявам.

- Не, не съжаляваш. 

- Напротив. Никога не съм искала да те нараня или да те разделя с човека, когото обичаш. Нейтън е от такова семейство, което ще те унищожи, а това ще унищожи него, докато не ви раздели. Той наистина има чувства към теб. Видях го в очите му, но можеш ли да му го причиниш? Да го измъчваш като го принуждаваш да гледа как семейството му те унижава и разкъсва, а той да не може да ти помогне?

- И какво да направя? – проплака тя.-  Обичам го и искам да съм с него! Трябва да има някакво решение…

- Има разбира се! – усмихнах се.- Превърни се в жената, която ще бъде достойна за мъж като него - образована, силна и независима! Която може сама да пази себе си, любовта си и мъжа, когото обича!

- Искаш да го изоставя?!

- Съвсем не! Просто трябва да пренаредиш приоритетите си.

- Мислиш ли, че ще се справя?

- Ако не мислих така, нямаше да работя на три места, за да плащам за това снобарско място, където учиш! – засмях се аз.

Успокоих се, защото успях да успокоя нея. Истината беше, че тя бе всичко, което имам. Първият ми спомен е, когато бях на седем, а Риа плачеше на една болнична кушетка. Тогава тя беше на четири. Имаше руса коса като моята, но очите й бяха зелени, а моите сиви. Спомням си жената, която ни отведе в дома за сираци и ни записа под името Брайтън. През цялото време се грижех за нея. Когато пораснах забелязах, че ние сме много различни и си приличаме само по косата. Риа бе дребничка и с кръгло лице и бяла като порцелан кожа. Аз бях по-висока и с по-ясно изразени форми с кайсиева кожа. Устните й бяха тънки, а моите плътни. И така направих ДНК тест и разбрах, че нямаме биологична връзка по между си. Така и не й казах, но мисля че се досеща. За мен това не промени нищо. Бях готова на всичко, за единствения човек, който си имах. Исках да й покажа, че света не е ужасно място, стига да откриеш призванието си. Затова я записах в най-престижната академия в радиус от триста мили. Имаше добри оценки и се справяше добре в средата на богаташите. Знаех, че

някой като Нейтън рано или късно щеше да се появи, но милиони пъти бях обмисляла внимателно думите и подхода си. За сега даваше добър резултат.

 

Риа се успокои и заспа, докато шофирах към академията. Радвах се на това пътуване. От както бе започнала да учи там, прекарвахме твърде малко време заедно и това ми тежеше. Когато видях светлините на училището, сякаш невидима примка се омота около гърлото ми. Не исках да се разделяме. Спрях колата и я събудих.

- Веднага ли ще тръгваш? – попита ме тъжно тя.

- Ще поговоря с ръководителката преди това.

- Добре.

Видях едно свободно място на претъпкания с безобразно скъпи коли паркинг и се насочих към него. Как може тези родители да дават толкова пари за кола на един ученик! Такова разхищение! Включих задна скорост и се изнервих, че всички коли край мен бяха по-ниски и трудно ги виждах в огледалата на буика си. Бях почти готова, когато по колата мина вълна, която можеше да означава само едно – бях ударила със задната част на колата си предницата на някоя от тези безобразно скъпи коли. По дяволите.

- Добре ли си?-попитах Риа, а тя кимна и изскочи от колата, за да види пораженията.

Тогава чух как сестра ми говори с някого, но изведнъж замълча. Поех дълбоко въздух и излязох от колата. Погледа ми се прикова в Риа, която бе пребледняла като платно. Колко голяма можеше да е тази щета?! Проследих погледа й и озадачено забелязах, че на черната лъскава кола й няма почти нищо, но тя не гледаше това. Вдигнах очи и видях мъжа, който ни наблюдаваше с каменно изражение. МИЛИ БОЖЕ! Този човек реален ли беше или плод на въображението ми. И преди бях виждала красиви мъже, но като този – никога. Беше много висок – около един и деветдесет. Имаше релефно тяло, изваяно с мускули, които бях убедена, че са твърди като скала. И това се забелязваше от впитите джинси Деним и бялата риза с навити ръкави, подчертаваше загара на кожата му. Виждаше се част от гърдите му и сърцето ми започна да бие в бесен ритъм, защото  ме привличаше като магнит. А лицето му…. Господи… Изваяно, перфектно, с тънки чувствени очи и леден поглед от сини му очи ме накара да дишам все по-трудно. Косата му бе кестенява и секси разрошена от вятъра, който нежно полъхваше. Още малко щяха да ми потекат лигите. Мисълта за това ме изплаши. Колкото и мъже да съм срещала до сега, никога е нямало такъв, който да ме привлече по този начин.

- Много се извиняваме. Кажете колко трябва да изплатим за тази щета! – тревогата в гласа на Риа ме накара да се осъзная от транса, в който бях изпаднала.

- Това ще го уредя със сестра ти, Риа. – гласът му бе горещ и дрезгав, също като него. – Ще се видим при учителката.

Това бе знак към Риа, да ни остави насаме. Щях да остана насаме с този секс Бог и сърцето ми щеше да се пръсне. Трябваше да се стегна иначе щях да се стопя като сладолед на фунийка от погледа му. Силно се надявах, да не съм показала видимо, че е предизвикал такова вълнение у мен.

- Госпожице Брайтън, с Вас сериозно трябва да си поговорим!

- И по какъв въпрос би следвало да разговарям с мъж, който не познавам?

- Казвам се Мейсън Ръш. – явно очакваше някаква реакция от моя страна, но такава не последва и той се усмихна.

Тази усмивка накара всяка кост в тялото ми да омекне и не спирах да се надявам сърцето ми да не пробие белия ми потник.

- Ще е добре да запомните името ми, тъй като е възможно да станем едно семейство един ден!

 

© Фани Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • А къде е „Целувката на черния ангел“
  • Това наистина е една романтична комедия, както обичам да я наричам, До момента съм написала дванадесет глави и продължавам. Искрено благодаря за Вашите мнения и коментари Ще се радвам и за напред да изразявате така свободно мнението си
  • Звучи ми като начало на розов роман... Ако е това, да, посоката е правилна. Ако не... трудно ще излезе от тази схема, иначе динамично начало
  • Благодаря за вниманието и коментара! Вашето мнение означава много за мен! Приятно четене
  • Интересно
Предложения
: ??:??