Черноокият

             Хатидже изплакна последните дрехи  и излезе на двора. Сложи пластмасовия леген на плочника и бързо започна да простира прането. Бързаше, защото ако закъснееше за работа  Хасан винаги ги орязваше от надницата.

          Надве - натри сложи шарения шал и покри косите си. Заключи и побърза да излезе навън. Беше още рано утро. Розова светлина се разстилаше над планината, а високите мури и ели все още хвърляха сиви сенки. Слънцето се показваше свенливо зад тях, но птиците вече се чуваха.

            Хатидже влезе в цеха, преоблече се с тъмносиня манта и се отправи към другите жени. Те вече сортираха билките на дългите работни маси. Миришеше на пролетни цветя. Риган, мащерка, бял оман, еньовче, детелина и много други се бяха преплели в един огромен куп. Жените работеха мълчаливо и бързо. Хасан не обичаше излишните приказки и не им даваше да бърборят.

            Хатидже пак си мислеше за снощи. От три години беше омъжена за Ахмед, но бракът не й донесе нищо хубаво. Той беше с десетина година по – стар от нея и доста избухлив. Бяха я омъжили на шестнадесет без да я питат, отначало имаше малко топлина между тях, но след време, когато Хатидже не можеше да роди, Ахмед я хокаше за щяло и нещяло. Беше вечно намусен и сърдит. През по – голямата част на вечерта сумтеше недоволно или млъкваше. Щракаше каналите на телевизора, а Хатидже се свиваше на топка и затваряше уморено очи. Понякога я заваляше на леглото, вдигаше й нощницата и проникваше в нея. Хатидже стискаше още по – силно очи и едва изтърпяваше похотта му. Стискаше я силно. Болеше я, но не проронваше и звук. Нямаше милувки. Нямаше и една добра дума…

           Измина час и билките бяха подредени и поставени в сушилнята.

             Хасан повика Хатидже и няколко жени и им нареди да се качат в джипката. Щеше да ги закарат в планината да берат още билки.

         Жените се настаниха и зачакаха. Щом шофьорът седна на седалката те се зачудиха, защото не го познаваха. Нямаше го  Омар бей, а някакво младо чернокосо момче даде газ и джипът заподскача по черния път.

    Стигнаха до някъде, после трябваше да продължат още нагоре към ливадите.

    Младежът застана до вратата и им подаваше ръка, за да слязат. Щом Хатидже пристъпи към него, тъмноокият се втренчи в нея. Лицето й пламна от неудобство. Ръката й се шмугна в пръстите му, а лека усмивка се разля по лицето му.

    Жените се пръснаха и започнаха да събират билки. Планината ги пое и те се скриха в пазвите й…

       Хатидже усещаше как  мъжкия поглед я прогаря. По плещите си, пробягваше по фигурата й, спираше пак на лицето й…

   Тя се смути още повече. Затрепера от свян и срам. Беше възпитана в строг морал и затова не знаеше какво да прави. Очите на младежа я следваха неотклонно. Той вървеше след нея  и тя запелтечи крака.  Не видя един голям камък, подхлъзна се и падна.

                      - Оххх – оххх… - едва чуто промърмори, но младежът силно я прехвана през кръста и я вдигна леко от земята.

  После се наведе и впи устните си в нейните. Хатидже онемя от изненада. Вдигна пръсти и си избърса устата с крайчеца на забрадката си.  Заозърта се, но наоколо нямаше никой. Въздъхна от облекчение. Никой не ги беше видял… Страхът й се стопи…

  Черноокият  се засмя високо, като я видя как се бърше. Тя първо се сконфузи, а после руменината от бузите й плъзна надолу към шията.

     Загледа го… Беше хубав и строен… като излязъл от снощния сериал, дето го гледаше. Черната му коса лъщеше на слънцето, а усмивката му беше блага като шербета, дето го пиеха вечер…

   Хатидже и тя се разсмя на неловката сцена.

          Какво ли й ставаше? Дръзна да го гледа право в очите! Ако знаеше какво се случва, мъжът й щеше да я напердаши подобаващо…

        Я се спри, момиче… - един глас я отрезви на минутата…

       Нищо не му каза. Продължи мълчаливо да събира билки.

  Младежът вървеше като сянка след нея. Помагаше й и носеше чувалите.

    По обед спряха до едно изворче. То се виеше като спирала по чуките…Водата беше студена и бистра. Хатидже се наведе да измие ръцете си и наплиска лицето си. Беше много горещо. Задъхана и морна тя седна на тревата.

      Той взе в двете си шепи вода и изненадващо я напръска. Тя не остана по – назад и също му отвърна. Пръски залетяха към черноокия…

         Избухнаха в смях…

    Беше като полудяла…смехът й се извиваше като буйна река…

    Черноокият се доближи до нея и я взе в прегръдките си…

    Ръцете му развързаха шамията й, която се свлече на тревата. Смолистите й плитки се пръснаха по гърба й. Пръстите му я погалиха нежно по лицето.

       Нежна милувка…като перце…като коприна…като повей от вятър…

     Само когато беше дете майка й я беше галила така…Никой друг…

     Хатидже затвори очи и се почувства щастлива…

      Милувката разтопи смачканото й сърце…разбра, че е жива…

          ………………………

    Хатидже беше от няколко месеца в Германия. С черноокия. Бяха луднали един по друг. Загърбиха норми и морал…шушукания и клюки…След унизителния развод и големите разправии с роднините си вече стъпваше на крака.

        Ошета и нареди квартирата. Сготви вкусна вечеря.

   Чакаше го с  нетърпение… поглеждаше през прозореца и се ослушваше за стъпките му… чакаше да се сгуши в мъжките му ръце… и  да я погали с онази нежна милувка, като коприна…която я разтапяше като шекер в черен чай…

   Впери поглед в огледалото. Наедрялата й снага носеше нов живот…

   Горчивите дни минаха…

           …може би това беше щастието…