10.
Романът му харесваше. Френцов реши, че след като приключи с този случай, непременно ще потърси други произведения на същия автор.
Въпреки че историята беше зловеща, бе пресъздадена по начин, който не предизвикваше ужас у читателя. В описанието на сцените нямаше бруталност, а се залагаше на психологически фактори.
В основата на всичко бе несподелена любов. През ученическите години убиецът бил влюбен в библиотекарката, но тогава тя го отблъснала. След много години той я посетил на работното ѝ място, бил гневен и искал да ѝ каже много неща. Но тя дори не го познала и това предизвикало още повече яростта му.
Едно малко момиченце успяло да се измъкне незабелязано от библиотеката, преди всички читатели да бъдат взети за заложници. То се обадило в полицията и съобщило, че се случва нещо притеснително там. Но полицаите подходили със съмнение и когато пристигнали на мястото, било вече късно – открили единствено трупове.
Инспекторът отмести погледа си от книгата и се замисли. Какво трябваше да означава всичко това? Имала ли е госпожа Манолова такъв обожател? Можеше ли една такава среща със стар познат да я е убила? Възможно бе силна емоция да е предизвикала края, ако са били изречени гневни думи. Но каква бе връзката с останалите книги и кражбата им? Липсваше всякаква логика.
Тогава погледът на Френцов се спря отново на първата страница на романа. Забеляза нещо, което досега не му беше направило впечатление. Всичко се случваше на Димитровден.
Днес беше Димитровден!
11.
Бързо набра номера на Тодоров и му сподели притесненията си.
- Може би не става въпрос за минало престъпление, а за нещо, което ще се случи днес.
- И аз искам да ти съобщя за някои разкрития. Велчо е нашият човек! Днес колеги са нахлули в жилището му. Открили са всички липсващи книги.
Френцов мълчеше в недоумение.
- Наистина го смятах за най-малко вероятен извършител. Той как реагира? – попита след малко.
- Никак. Нямало го. Хазяйката му заявила, че тръгнал с раница нанякъде. Сега да не кажеш, че вероятно някой е подхвърлил уликите.
- Боже! Но това не означава, че е замесен в престъпленията. Може единствено да е откраднал книгите – настояваше Френцов.
- Хм! И това не е всичко. Открили са изрязани статии от вестници, описващи случаите от нашия списък – заяви Тодоров. – Дали не е изпитвал тайни чувства към някоя от библиотекарките? Петросян е младичка.
- Тръгвам към библиотеката, да се срещнем там!
..................
Когато Френцов се озова пред входа на библиотеката, тъкмо пристигаха и комисар Тодоров с двама полицаи. Изкачиха се заедно по стълбището и влетяха в залата. Посрещна ги изненаданата госпожа Ненчева.
- Къде е госпожица Петросян? – попита комисар Тодоров.
- Тъкмо си тръгна. Аз съм на смяна сега – беше отговорът. – Може и още да е в сградата. Каза, че ще се отбие до Иванов.
Френцов огледа залата с читателите, но не откри този, когото търсеше.
- Велчо идвал ли е днес, знаете ли? – поинтересува се той.
- Да, тук беше, тръгна веднага след госпожица Петросян.
При тези думи всички хукнаха надолу по стълбището и се отправиха към централния вход на читалището.
- Иванов преподава уроци по пиано. Има кабинет на втория етаж. Бързо! – извика Тодоров.
Без да почукат отвориха вратата на кабинета му. Изненандаха се да видят едно момиченце, което кротко свиреше на пиано. Иванов бе застанал до прозореца и пушеше. Със смаян поглед той заяви:
- Знам, че пушенето в сградата е забранено, но...
- Госпожица Петросян тръгна ли си? – рязко попита Тодоров.
- Не съм я виждал днес – отвърна мъжът.
12.
- Ами сега? – извика Тодоров, когато се озоваха отново в коридора. – Какво ще правим?
Френцов се огледа наоколо и закова погледа си на една врата, на която нямаше табелка. Беше виждал, че чистачките държат там хигиенни материали и беше винаги отключено.
Втурна се към нея и рязко я отвори.
Притихнала в ъгъла, забелязаха госпожица Петросян. До нея стоеше изправен Велчо с нож в ръка.
- Не мърдай! – извика Тодоров.
Момчето гледаше уплашено. Започна да трепери.
- Този път май сгреши в преценката си – каза комисарят на Френцов. После се обърна към двамата полицаи – Хванете го!
Френцов усещаше, че нещо не е наред. Набързо прехвърли в мислите си сюжета на романа „Червената библиотека“. В съзнанието му изскочи образа на малкото момиченце, което се обажда в полицията и извика:
- Чакайте! Той не е виновен!
Сам се втурна към момчето и хвана дланите му.
- Не е искал да направи нищо лошо. Напротив! Решил е да спаси госпожица Петросян.
Тодоров свъси вежди.
- Представете си, че е научил, че нещо лошо ще се случи на Димитровден с госпожица Петросян. Не може да говори, не може да пише, как да съобщи това, което знае? Не може да се обади в полицията. Измислил е начин да я предупреди чрез книгите. Романът „Червената библиотека“ до известна степен е съответствал на това, което е знаел. Но ако изчезне само една книга, това е можело да остане незабелязано много дълго време. Затова Велчо е решил да привлече внимание, като открадне и други произведения. Той прекарва времето си в библиотеката от години и познава в детайли голяма част от творбите. Подбрал е няколко престъпления от вестника, за които е знаел, че съществуват книги със сходен сюжет. За да е по-убедителен, е подбрал тези, които имат издания с червени корици, каквато е била корицата на „Червената библиотека“ и което не е рядкост. Не знам защо не е взел тази книга по-рано, но предполагам, че е искал да бъде сигурен, че вече е привлякъл вниманието. Моето присъствие в читалнята го е убедило.
Надявал се е, че някой ще разбере посланието. Но ние не успяхме навреме, затова е предприел други действия. Похитил е госпожица Петросян, за да може да я опази. Така ли е, Велчо?
Момчето гледаше втренчено и изведнъж започна да кима.
- Велчо, кой е искал да навреди на госпожица Петросян?
Вдигна бавно ръката си, която беше свита на юмрук. Разгъна постепенно показалеца си и посочи една врата. Това беше кабинетът на Иванов.
Всички се обърнаха и погледнаха въпросително госпожица Петросян.
- Той ме ухажва от доста време. Но аз си имам приятел, Димитър се казва, довечера ще празнуваме имения му ден. Иванов обаче става все по-нахален. Реших днес да мина и да му кажа, че с приятеля ми сме се сгодили. Исках да ме остави на мира.
- Но какво е разбрал Велчо и най-вече – как? Да имаше начин да ни разкаже – въздъхна Тодоров.
Тогава момчето задърпа Френцов за ръката и го поведе към мъжката тоалетна. С едната си ръка сочеше към огледалото, а с другата – към една от кабинките.
- Ти си бил вътре? – попита Френцов. Велчо кимна. – А той е бил пред огледалото. – последва оше едно кимане. – Говорил си е сам пред огледалото, защото е смятал, че няма никого!
Момчето започна да кима енергично.
- Каза ли какво точно смята да ѝ направи? – попита инспекторът.
Велчо направи знак сякаш сипва нещо и после пие.
- Отрова! – извикаха в един глас Френцов и Тодоров.
- Госпожице Петросян, надявам се след като се отърсите от шока, да ни помогнете. Нужни са ни някакви доказателства – каза Тодоров.
Жената кимна в знак на съгласие.
- Бихте ли отишла в кабинета на Иванов и поискайте нещо за пиене. В никакъв случай обаче не го консумирайте! След пет минути ние ще влезем и ще вземем питието за анализ.
Момиченцето тъкмо излезе от кабинета по пиано и мина покрай тях. Постараха се да запазят самообладание и да изглеждат спокойни. Госпожица Петросян извади от чантата си едно огледалце, пооправи се, сложи си червило и се отправи към вратата на Иванов.
13.
Тодоров отвори вратата на кабинета по музика и каза:
- Добър ден!
В този момент Иванов сякаш се спъна, залитна и бутна питието на госпожица Петросян.
Френцов беше очаквал подобно действие, спусна се мигновено и успя да хване чашата във въздуха.
- Ще я изпратим за анализ, но мисля, че всички сме наясно какви ще са резултатите – каза комисар Тодоров.
.............................
Най-сетне госпожица Петросян бе в състояние да благодари на Велчо. Приближи се до него и го прегърна. Момчето се усмихна.
Тодоров се обърна към Френцов.
- Призна си всичко. Планирал го за Димитровден, за да бъде поболезнено за приятеля на госпожица Петросян, ако това се случи на имения му ден. Сподели също така, че на приема по случай годишнината на читалището се загледал в госпожица Петросян и се замислил за бъдещите си действия. Тогава осъзнал, че госпожа Манолова го гледа странно. Смята, че се е бил издал с изражението си и тя е разбрала, че има нещо нередно.
- Ето какво я е шокирало толкова. Същата нощ тя почина.
Тодоров кимна. След малко добави:
- Мислехме, че с един куршум ще улучим няколко заека, но за съжаление не е така. Престъпленията от списъка с книги си остават неразкрити и ни предстои много работа.
После, сякаш се колебаеше да зададе въпроса си, но в крайна сметка каза:
- Интересно ми е какво те накара да погледнеш от друг ъгъл? Защо настояваше, че Велчо е от добрите?
- Защото обича Достоевски! – каза Френцов и му намигна.
© Ф Ф Всички права запазени