Млад си, много си млад още, синко, но един ден ще ме разбереш. Кипи ти кръвта още като младо вино, младостта ти те кара да се възгордяваш и замъглява погледа ти, но един ден ще ме разбереш. Не бързай, Аллах, Всевиждащият, е подготвил за всеки от нас нужното време на този свят и за всеки е създал онзи миг на успокоение и проглеждане, защото такава е била благата му воля, а кой си ти, че да му противоречиш? Бързаш, но се моли да се препънеш, за да можеш да паднеш и докато се изправяш, ще прогледнеш.

Казваш ми, че не съм достоен за султан, защото не съм превзел все още Града. Хм... Млад си, сине, аджамия. Тежки са думите ти, отровни слова изричаш. Ако не бе мой син, главата ти досега да се търкаля вече някъде из канавките на Едерне. Но ще ти дойде времето, ще се смириш и ти.

Когато си на колене, проглеждаш по-бързо. Моли се и се моли да си на колене по-дълго време, за да можеш когато се изправиш, да погледнеш света отвисоко, но не и надменно, както сега. Ще го видиш различен, пак твой, но различен. Но млад си още, нозете ти ще видят още много стъпки и много камъни.

И аз съм бил на колене. А гледайки отзад, можеш ли да кажеш султан ли е или обикновен просяк молещият се? Можеш ли да кажеш кой е праведен и кой грешен? Чие сърце е изпълнено с любов към Единствения и чие сърце е пълно с корист? Не можеш, синко – на колене пред Всевишния,, всички сме равни. Затова ние, правоверните, се молим ничком – за да може сърцето ти да докосне земята и да я усети. Затова прекарваме длани през лицето си когато се изправим, за да покажем, че сме прогледнали.

Ал Рахман е, сине, Милосърден, “Той е Аллах – Единствения, Аллах, Целта на всички въжделения! Нито е раждал, нито е роден, и няма равен Нему." Милосърден е във всяко твое решение, защото дори и грешно, то е взето, за да ти покаже правия път. Милосърден е, защото един ден ще ти прости – ще ти прости отвъд малките ти опрощения по време на петъчната ти молитва, джумуа, ще ти прости отвъд сините ти нощи и златните ти дни.

Надявам се на мен да е простил.

Аз, Мурад, Светлината на Изтока, Страшилището на вярата, Кинжалът на праведността, Владетелят на стотици народи, които целуват нозете ми само за един мой поглед и затварят очи, когато чуят името ми, Истината за прославата на Единствения, пред който Западът трепери като есенен лист, аз, Силата на Вярата и Мълнията на смиреността, аз направих намаз в християнски храм...

Да, сине, в християнски.

Помня като днес тюркоазените води на залива... Тихи, кротки, постлали за идващата пролет. И корабите ни, стотици и устремени, порещи водите, както истината разбива лъжата. Ето го пред нас, Салоник! Салоник, гордостта на Румели, вторият по големина след Града, перлата на ромейците, излял се като вода от хълмовете към морето под него. Ето го, блестящ и подканващ, облян в мартенско слънце като косите на девица. По стените му се веят жълтите знамена с двуглавия орел, виждат се дърветата му как трептят под галещия, пролетен вятър. Заливът му е като прегръдка и можеш да чуеш дори глъчката от улиците край брега.  Всичко остава в този заключен залив. Стените му са високи, но се чуваха гласовете на хората. Знаят, че идваме, знаят, че ги вещае неизвестното. Хората, сине, се плашат от неизвестното, незнанието ги плаши. Салоник с четиредесетте си църкви... Виждахме ги, чувахме камбаните им, тревожно биещи, като че да всяваха още по-голяма суматоха и ужас. Златните им камбанарии те заслепяват, пресвиваш очи, за да ги видиш, а погледът ти се лута, за да отгатне откъде идва звънът. Виждаш правите му улици, пъплещи нагоре към  хълма, виждаш точно по средата на града, гордо изправила снага „Ая Димитри“, достолепна, цяла в светлина с правата си осанка и предвкусваш сладостта на победата. Този град е като блудница, сине, блудница, която ти е дала топлина и не можеш да се откъснеш от нея. Знаеш, че е порочен, възгордял се, хвалещ се с блясъка си, с богатствата си и вярата си, и това те настървява още повече. Да го покориш, да усетиш как го стискаш в юмрука си, да го стъпчеш долу - не богатствата му, не блясъка му, а това, че се е възгордял прекалено много.

В такива моменти войникът не трябва да гледа назад, за да не се спре и върне.  Войникът гледа напред, а аз погледнах зад гърба си – измежду белите ни платна, между опънатия като струна на уд текелаж, се промъква заснеженият връх на Олимп. Преди неверниците са вярвали че там живеят боговете им, след това пък повярвали в Иса... Да стои и да гледа върхът, защото една е Истината и един е Аллах – всичко останало трябва да е зад гърба ти.

Аз, Мурад, стълбът на Вярата, Слънцето на Изтока, го превзех за три дни - на третия ден венецианците, които го управляваха, склониха глава и паднаха на колене. Аллах е един и така и трябва да бъде. „Пътят е на тези, които си дарил с благодат, а не на тези, над които тегне гняв, нито на заблудените!“

Аллах ме дари с голяма победа, такава не бе имал никой преди мен. Единствен Омар Великият, колона на вярата, да се свети името му и Аллах да го дари с вечна благодат, бе извършил по-велико дело, превземайки Йерусалим.

Аллах ми е свидетел, сине, чиста бе душата ми. Чиста като дете и аз, както Омар, пристъпих към християнски храм, за да се моля и да благодаря на Всевишния за светлината му, за силите, които ми даде в този ден. Не исках да го направя в „Ая Димитри“, там неверниците пазят мощите му, прекалено свято място е за тях, затова избрах друга църква, „Богородица Неръкотворна“ – на Мариам посветена, майка на Иса, свята и за нас.  

Два дни чаках преди да вляза в нея. Четвъртък срещу петък, късно бе, валеше дъжд, пролетен и тихо измиващ всичко по улиците. Червените тухли на стените ѝ... И през нощта бяха като от кръв, сине, кървави и прави, безкрайни. Ромеите са ги строили стотици години преди мен, а кървавото на глината им стоеше още... Всеки ден слънцето на Егея ги облива, а стоят все така червени. И арката на свода на входа ѝ – като дъга извит, все едно небесата те прегръщат.  Праведен ли съм? Какво правя тук? Да благодаря на Милостивия в чужд храм? Тук, където чужди чела са докосвали плочите на пода, молейки се на чужд бог. Там, където неверници са шептяли неверни слова. Или, навярно, молейки се на Мириам, словата им не са били неверни? Може ли невярна вяра да изрича верни слова? Можеш ли в чуждия храм на неверието да бъдеш верен? И можеш ли да търсиш дом там където е чуждо? И до днес не зная. Надявам се единствено Всевишният да ми е простил. Милостив ли е, наистина, ще ми прости това. Ал Рахман, Милосърден, защото ни е направил слаби. И в Ниса е казано „Човекът бе сътворен слаб“. Милосърден можеш да си само към по-слабия. Човек има нужда да се опре на нещо, да потърси подкрепа.

За благодарност влязох вътре, за наградата на величието ми, а сърцето ми е търсило прошка. “Аллах Теаля слиза на най-близкото небе до земята в последната част на нощта.“ Цяла нощ се молих. За благодарност влязох, за дуа, прошка, търсеше сърцето ми.  Благодарност, че Аллах ми позволи славата на велик пълководец, смиреност, че съм острието на Вярата и прошка за отнетите животи по пътя ми. За да има победа, трябва да има паднал на земята, неверници са, нечисти и неискащи да прогледнат.

„Помогни ми, Всемилостиви, не ме изоставяй точно сега. Слаб си ме сътворил и не ме изоставяй, когато погледът ми ликува от възхвалата на името Ти и победата ми за твоя слава, а душата ми не знае има ли право да те търси тук, сред тези стени. Навярно си ме изоставил за миг, сега, когато тялото ми е тук, а душата ми те търси сред непознатото. Навярно е така. Би ли ми простил? Ако сърцето ми е чисто, искрено, ако смиреност и покорство пред величието ти заглушават думите ми, а душата ми се раздира от крясъците на съмнение, до мен ли си още и не си ли ми обърнал гръб? Опрощаваш ли ми този миг на слабост или подлагаш на изпитание вярата ми, както си направил и с Ибраим, призован от теб да отнеме живота на сина си, за да докаже силата на вярата си?

Всъщност, зная – само на теб служим и само теб за подкрепа зовем, и на милосърдието Ти се уповаваме. Човек върши и правдиви, и неправдиви дела и всяко едно от тях е Твое проникновение, за да ни покаже правотата на Истината ти. Едно, единствено дело под небето няма прошка – да нараниш дете. Затова и Ибраим е трябвало да вдигне нож над главата на детето си – никога душата не се къса така, както при мисълта, че си наранил дете. Като хвърлен камък сред най-тихите води е – няма причина за това и няма прошка. Израфел, слязъл от небесата, свири на лирата си тогава, седнал на камък, вещаещ реки от огън за душата ти, от които няма спасение.

Всичко останало се надявам да ми простиш, да се свети името Ти, Първи и Прещедри, Творец и Създател.
Надявам се да ми простиш и съмненията ми – от слабост са, не от неверие. Когато душата се вие в болка, отваря врати за съмнението и трябват сили да успееш да ги затвориш. Помогни ми, а всяко мое дело ще е за твоя въхвала, единствено за правотата на светлината Ти и слава на името Ти.“

Призори излязох от храма. Навън ме чакаше свитата ми, а първите промъкващи се лъчи на пролетното слънце осветиха ланата на страх и безпокойство в очите им.

„Махнете кръста, свалете жълтото знаме на Румели – от днес тук да се чува само гласът на мюзеин!“.

Само това имах сили да кажа.

Навън сега пак вали, ти стоиш пред мен и ме гледаш учудено, невярващо. Баща ми ли е това, Мурад, непоколебимият, всевластният? Направил ли го е, наистина? А трябва малко вяра за всичко, синко. Трябва малко вяра, иначе оставаме сами. И Аллах не ти продумва, когато нямаш вяра.

Не зная, от сила или от слабост съм го направил, за възхвала или за прошка. Само вярата ми остана, че поне едно от тях тогава е било в сърцето ми.

И слабост да е било, нека ми е простено. И нека пребъде името Му, нека благодатта му слезе над всички правоверни, защото Той единствен е на небесата, Ал Муиз, Въздигащ, а ние сме на земята и грешни.