ЧИКО ЧИКОВ ДНЕС

Чико  смукна от цигарата. Взе чашата  бира. Отпи голяма глътка. Избърса  с ръкава на сакото си,  полепналата  по устните му пяна  и се почеса под мишницата. Загаси телевизора, точно когато Джеврие  ханъм си обуваше прашките. Поредната серия на Листопад беше към края си. Прехвърли няколко канала, но навсякъде даваха турски сериали. От толкова баклави, сладки чайове и тулумбички, щеше да хване диабет.

 Днес беше открил магазин за погребални аксесоари и козметика. Цял ден беше чакал  елтехника от Елекроснабдяване, за да пусне тока. Дойде чак в 4. И веднага се заяде за таблото и бушоните. Чико не беше вчерашен. Каза му да включи тока,  и да влезе в магазина, за  да си избере нещо, защото на тъмно нищо няма да види. Тока беше пуснат, и инспекторa си замина с крем за бръснене „Каро”, Тройной одеколон, крем „Здраве” и трандафори  за покойници. Чико протриваше ръце. Лесно се беше отървал. 

След него дойдоха двама от данъчното,  за да „пломбират” касовия апарат. Те бяха по-делови. Директно казаха, колко струва  пломбирането извън работно време.  Не останаха много доволни от полученото и казаха, че пак ще дойдат.

          Сутринта  беше имал друго посещение. Три здрави момчета дойдоха да му предложат застраховка. Отказа. Те се спогледаха, огледаха витрината и вратата, провериха каква марка са бравите и си тръгнаха. На изпроводяк Чико им каза  да предадат поздрави на Жежо Бика, бившият му шофьор. Залепи познатия стикер на вратата  и се усмихна. Застраховка си имаше отдавна. Още когато си пиеше уискито с Главния по крайбрежните капанчета. Сега вече Чико беше бизнесмен. Представител на голями френски и босненски фирми за погребални аксесoари и козметика. Имаше магазини в цяла София. Канеше се да отвори и в Родопите. Такава беше модата сега. Днес беше отворил най-луксозният, бившата сладкарница „Савоя” бе превърната на морско дъно и тук се продаваха продукти с тиня от езерото на крокодила Кочо. Цял ден  го бяха посещавали бивши колеги от Парламента, направиха доста оборот, но вересиите също не бяха малко.

Най-голям успех имаха препаратите за депилиране на интимни части и сервизите за варено жито. Лято беше и хората искаха да се освежат. Лошо няма.

Обличайки копринената си нощница, Чико се сети за посещението на бившата му секретарка и любовница. Сега беше депутатка  и Председателка на Комисията по професионалната подготовка,  на кадри за Европейските институции,  по интеграцията на малограмотните. Ходеше на вечерна прогимназия, но това никак не й пречеше на работата в Парламента. Напротив, така тя имаше непосредствени наблюдения върху „обектите на образованието”, както казваше бившата ù класна. Чико ù  подари две червила  за срамни устни, от любимите ù цветове и я покани на вечеря в Дипломатическия клуб.  Диди (Денка) отказа под претекст, че е много заета. Чико знаеше много добре, с какво е заета.  Учеше се да пише на тесни и широки редове.

          Чико легна в широкото легло с дюшек „Дормео”, и дълго не можа да заспи. Целият му живот като човек,  мина пред очите му като мултипликационен филм.

          Човеците казват, че в началото било словото. Нищо подобно. Началото беше срещата с Главния и поемането на бизнеса на Тарамански. Тогава той стана истински човек.

Сега е уважаван бизнесмен. Канят го на всички светски партита, даже на Римска баня, бала на милиардерите. Носи чорапи по 1200 лева чифта.   Ходи редовно на педикюр и маникюр. Кара кола за 1 милион евро. Тарзан вече е доставчик на пица, с него скъса отношенията. Парту шерше ла фам. Джейн изигра пак главната роля. Каза на Тарзан, че Чико я свалял. Глупачка, нима като спиш с някого е повод за свалка? Хората не го считат даже за повод за запознанство.

 Светските лъвове се бият за Чико. Няма вестник с 50 страници и нагоре да не иска интервю от  него.

Чико хъркаше сладко, сладко и сънуваше цветни сънища.

На сутринта Чико взе душ, смени си слиповете, облече новия костюм и слезе долу в хола.  Икономката му поднесе закуската на верандата. Двете готвачки трепереха,  дали ще му хареса кафето „алатурка”, което той  пиеше  всяка сутрин.

          Чико излезе на улицата. Шофьорят му го чакаше с отворена задна врата. Чико седна, каза на Муто да спре климатика. Тръгнаха към центъра на града, където Чико имаше среща с други бизнесмени. Събраха се в новата чалга кръчма «Ела под дъба». Собственика беше бивш агент на тайните служби, та беше весело,  защото всички го познаваха. Даже децата му казваха «чичко шпионин». Често си играеше с тях на детската площадка. Днес щяха да обсъждат поведението на опозицията по време на наводнение. Валеше много дъжд в последно време.

          Лалкините бяха дошли с жените си, генералът водеше тъща си,  а Пальо Мокрото подпираше  прочутата си майка. Тя закусваше с бутилка водка, та сутрин не беше в добра форма. Чико я погледна и ù  намигна. Защо мъкнеха нещастната жена по събрания сабахлем рано, рано. Ама тя държеше контролния пакет акции  в  фирмата,  и нейното присъствие беше наложително.

Пръв взе думата Ставри Чадърджията. Обстойно разгледа въпроса с наводненията и поведението на градивната опозиция. Той беше специалист по дъждовните въпроси.  Като бивш зам. Министър на държавните наводнения, имаше голям опит. Предложи да се направи тотален чадър над цялата държава.

Втори взе думата Алията, « абе холан, какъв чадър над държавата ще опъваме, като сега тя е опънала чадър над нас». Чадър връз чадър става ли, попита Коджата, който търгуваше със  слънчеви батерии за морските курорти.

Чико отпи от лимонадата, да си накваси устата, и си спомни «вкуса на шестоъгълна гайка». който някога беше почуствал в устата си, когато още не беше съвсем Човек. Сега качеството беше малко по-добро, но метала пак се чустваше. С палмовото масло, той беше на «ти», още като бебе, баба му го хранеше с това, намазано на резен от банан. Хубави години бяха, спомни си за родната  джунгла и очите му се изпотиха. Там нямаше такива убийства всеки ден, отвличанията бяха сведени до минимум, а  чалгата не се чуваше въобще.

Улици нямаше, но беше чисто като в черква. Водата беше бистра като сълзите на Боби, когато чорбарите му отскубнаха тупето за 18 хиляди евра. А смяташе да го остави на сина си. Но нема късмет момчето.

          Коджата се надигна от местото си, отиде при Ставри и му пошушна нещо. Чадърджията го изгледа уплашено и предложи да отложат дебатите за петък. Петък беше пазарен ден и пазарлъците ставаха на всяка крачка. Групата се разпръсна. Чико си тръгна последен.  «Чичко шпионин» метеше кръчмата и си тананикаше тихичко. Дъжда пак валеше.

          Вечерта Чико имаше среща с  приятели. Щяха да ходят на театър да гледат стара революционна пиеса. Пиеса за един кръчмар, дето хранел революционерите безплатно. Чико никога не беше ходил  на театро, но гледа, гледа и нищо не разбра. Нито кръчмата беше кръчма, нито кръчмарът харен. Всички викаха, ама не се разбираше за какво. А бунтовниците приличаха на панаирджийски чапкъни, та пееха «вий спомнятели си госпожо?» Било модерно театро. Чико се срамуваше да каже, че никога не е виждал театро, камо ли пък «модерно». Ама нейсе убиха 3 часа. Кога падна пердето всички свиркаха, а артистите се радваха, че не са ги били. Чико започваше да се очовечава.

          На излизане две дами му намигнаха една подир друга. Чико също им намигна и отпраши по жълтите павета към «Мазилото». Тук купонът беше в разгара си. Манекенките бяха насядали по скутовете на бизнесмените и обсъждаха  конкурса «Мис Крокодил», който щеше да се проведе следващата седмица край Перловската река. Цеци гьобека искаше тя да го спечели. Обаче Мара Белата не даваше и дума да става за 2-ро място. Щяха да присъстват представители от всички мешерета, и тя искаше 1-вото място. Още повече, че след това щеше да замине за Габон, където бяха световните финали. Чико си поръча едно Чивас Регал с  лед, седна във  ВИАЙПИ ложата и се огледа. Имаше много депутатки от кралската партия. Пиеха скоч и се оглеждаха за спонсори.

Дебелата беше хвърлила небрежно бедър върху бедър,  та полата ù  се беше впила в гънките на баджаците. Мъжете я гледаха похотливо, но тя не им обръщаше внимание. Беше само на 3-тата чаша. Пиеше само джин тоник, без лед и лимон. Гошо тъпото седеше  срещу нея и подсмърчаше жално. Сега бяха от една парламентарна група и тя му беше нещо като шеф.  В този момент на вратата се появи най-напористата  чалгаджийска певачка. Идваше от село Горно Нанадолнище, баща ù бил кмет, та имаше страхотно самочуствие. Излъчването ù беше като на миньорска лампа сред  газ гризу. Беше облечена по последна мода с къси панталонки , та кривите й крака се виждаха с цялото си великолепие. Пъпът ù беше открит, и там  всред  кристалите Сваровски се виждаше и  нещо черно. Големите ù очи, пълни с обещания, гледаха  на околните с пренебрежение. Дясното виждаше всичко в радуис от 120 градуса, а лявото излъчваше характерната му студенина на лимонадено шише. Бодито от червен атлас беше ушито от стария юрган от  бабиния чеиз. Гицка беше кръстена на прочутата си баба, която някога беше раздавала държавни служби и министерски кресла. Внучката искаше да се възползва от дивидентите на баба си и беше почти успяла. За някакви си 100 години хората не бяха се променили много, пък имаше и хора паметливи.

          Гицка седна при Чико, взе чашата му и глътна съдържанието  на един дъх. Погледна близкостоящия келнер и му направи знака на победата.  «Цвай штук»  от същото.  Чико я взе на ръце и я премести в съседното сепаре, при един бивш футболист.

          Дисководещият дереше гърло, а гърлите кършеха снага около колеца. Уискито се лееше като боянския водопад, баджаци се метаха от сепаре в сепаре, долари и евра се смесваха в бездънните джобове на келнери и проститутки, а в завода струговете мълчаха,  като маймуни на припек.

Отдавна минаваше полунощ. Елита вече беше  готов да се премести в “Перон”, култовото заведение на  баровците от едрия бизнес. Тук костюмите бяха от Пиер Карден и Армани нагоре. Този сезон на мода беше колекцията на Тед Лапидус. Чико беше с  най-новото рае на Тед. Вчера го беше получил директно от Париж. На неговата маса бяха най-голямите асове на хотелиерския и ресторантьорския бизнес. Собственици на затворени комплекси в България, Гърция, Анадола, Вълчедръм и Испания. Те диктуваха  модата и цените. Бяха тук с жените си, обикновено от втори или трети брак.

Първите отдавна бяха останали във времената на соца и  бяха  напълно забравени. Сега край босовете кръжаха амбициозни и нагли селянки, по-вече известни с тоалетите и пороците си, отколкото със съдържанието на черепните си кухини. Всяка носеше,  тук там, импланти по 1500 кубика силикон, и нескопосано  боравеха  с имената на световно известни мъже и жени. Естествено никога не бяха се докосвали до тяхното общество, но по силата на парите на „съпрузите” , ги бяха виждали по ВИАЙПИ  хотелите на Монако, Монте Карло, Виена  и  Слатина.. Даже бяха седели случайно до тях, на концерти в  „Ла Скала”или  Виенската Щатс Опера,  без да могат да различат Вагнер от Офенбах, както и  Алексис Вайсенберг от  Паганини.

След такова пътуване, не само те, но и всичките им роднини и съселяни,  разказваха  къде е била тяхна Гица. Па и с кого се е видела, и до кого е клечала в нужника, по време на антракта. Е па,  нали са се гледале у едно и също огледало, значи са от едно тесто замесени.

Доценти и професори от Консерваторията, подсмърчаха от завист и гняв, и се подписваха срещу 435,68 лв. на месец. Вече и по журитата в телевизията,  канеха само Отварячки и Затварячки, защото бяха  по-атрактивни за масовия зрител. А като се зададеше „Брато”, на екрана се струпваше цялата „аристокрация” на  Факултета, както и някоя освинила  се внучка на забравен „полубог”.

На съседната маса седяха трийсетина мъже. Тук ректорът и деканите на 3-те факултета на Туристическия Университет  обсъждаха с родители на абитуриенти мизата за влизане в прочутия университет. Тази година това беше най-модната специалност.

Часът беше 3. Градът спеше а „хайлайфа” пиеше. Утре на трезва глава щяха да гласуват новите закони за боклука. А боклук колкото искаш. Само в градинката при гарата, колко боклук имаше. Мургавелки-свиркаджийки за 2,50, техните  „покровители”, доставчици на „трева” и по-твърди материали. Цигарени босове и „кръводарители”, контрабандисти и „контрабасисти”, контрольори от градския транспорт, всички те се смесваха с децата от махалата, които играеха на хубавата детска площадка завзета от „боклука” на маалата, но имаше и вносен, който всяка сутрин пристигаше в 8,30 от някъде си и си пиеше кафето в симпатичното кафе, избягвано от живущите наоколо.

Ех, живот, живот, си каза Чико, събра си такъмите, нарами Гицка и с бавни крачки се запъти към езерото на Кочо Крокодила. На улицата се зазоряваше. Започваше новият  ден.