ЧИКО ЧИКОВ ПЪТУВА
Човекът е човек, когато е на път. Чико беше прочел тази мисъл в училищния стенвестник, редактиран от класната. Беше запомнил тази гениална мисъл за вечни времена. Той обичаше да прави нещата за вечни времена. Така навремето беше станал човек за вечни времена и сега съжаляваше за прибързано взетото решение. И като такъв, сега му се налагаше всеки ден да ползва услугите на Центъра за градска мобилност. Сутрин се качваше на трамвая и веднага си спомняше за миризмата на макаците от съседната джунгла. Беше застанал до две тетки, които се бяха натъпкали с поне две дизии сирийски чесън. Вярно наоколо миришеше, но поне нямаше комари и мухи. Всичките бяха мъртви и се търкаляха по пода, като абитуриенти след бал. Чико мина напред към кабинката на ватмана. Тук се натъкна на бай Пешо, който днес беше заменил афтършейва на Ив Сен Лоран с аромата на бригадирска пот. Това му напомни за младежките години прекарани на Хаим Боаз. Много нещо прекарах там, помисли си Чико, и се усмихна като чалга певица при вида на дебел врат. Бай Пешо миришеше на смесица от аромати, започващи от умрели лебеди, ама не тия от езерото на Чайковски, и подсилени с концентрат от мириси на китайски партенки и екстракт от ланска лайкучка. Чико мръдна още две крачки напред и стана неволен свидетел на разговора между ватманката Парашкева с леля й Дуца.
Евалла на ватманката, как хубаво си беше наредедила кабинката. На дясно от голямата манивела имаше кавьорче с бродерия. Беше го докопала от чеиза на баба Дуца. Имаше и леко счупена вазичка с пластмасов карамфил. От ляво имаше два джиесема свързани със слушалки, прикрепени към ушите й с красиви щипки за пране. Сигурно бяха вносни. Парашкева или просто Пара както й казваха приятелки, роднини и колежки, беше на смяна по линия 7 до 22 часа. Леля Дуца й разказваше за последните събития в родата.
Родата им беше от Чирпанските села, та бяха много табиетлии. Обичаха да хапват вкусни манджи и да пият истински ракии и вина. Бойкотираха масово производството на Цар Киро, ама нейсе нали бяха малко роднини по сватовска линия, та Киро не го правеше на въпрос.
Трамвая зави по бул. „Христо Ботев“ и трябваше да спре на спирката. Да ама не спре, увлечена в разговора Пара не забеляза спирката. Ама какво е виновна тя, толкова малки ги правят тия спирки. Един искал да слезе, ами да е слязъл на гарата, или ще слезе на следващата. Толкова е полезно да се ходи пеша. Всички доктори го препоръчват. Пара му тегли една майна и продължи да разправя на леля си Дуца, какви туршии ще направи за зимата. При градинката на Майчин дом, Пара беше спряла на червен светофар, а един идиот искаше да му се отвори вратата та да се качел. Абе това софянците са ненормални хора, как ще седи трамвая с отворени врати и при това на спирка. Ами нали след една минута светофара ще стане зелен.
Нейсе, светна зелено и тя тръгна бързо и не чу какво й говореше тоя смахнат. След нея има и друг трамвай. Има нема 13 минути и той ще дойде. Вече наближаваше Сливница, булеварда де, не града, и Пара прекъсна разговора. На спирката имаше четирима контрольори натоварени с зеле, моркови и криви краставици. Бяха на промоция. Бяха си напазарували хората и сега трябваше и да проверят карти и билети. Мале докато качат целио багаж, па и себе си, минаа две минути. Пара се притесни за графика, ама какво да прави, нали са колеги, требе да ги уважи. Интерсно, че и четиримата беа по над 120 кила. Изглежда ги подбираха на кило, та да са по авторитетни.
Обикновено контрольорите се сбираха в кафенето на градинката, пиеха си кафето и разказваха интересни случки.
Пена викаше,че оня ден един смахнат не сакал да си покаже картата, защото оная циганка няма билет. Пена я познава добре, жената пътуваше по тая линия всеки ден и то по едно и също време. За какво да си купува билет и да харчи пари, нали на следващите избори турската партия пак щеше да й даде цяла тарелка студени кебапчета, за да гласува за тях. А Нане им разправя за един луд, дето сбирал билетите от седалките и ги хвърлял в кошчето за боклук. А Станка веднага реагира компетентно. „А бе Нане, къде си видел по трамваите кошчета за боклук, ти си сънувал бате“. И компанията се затресе от смях и смени темата.
Тамам, Пара ватманката свърши разговора с леля си Дуца и хоп, обажда се вуйчо й Стамат. Ами щели да изнасят шест месеца на дядо им, та да си оди на село у неделята. Да ама, не. У неделя Пара е на смяна.
Трамвая върви към НДК, а в мотрисата треска се тресе. Преплитат се разговори на пет джиесема, особено едната вика като глашатай на селски мегдан. Сигурно говори с деда си. Нали е глух па недочува. Чико слуша, гледа и се мае. Къде попаднах бе хора? Това е Градска мобилност, грижа за човека. Да ама Човека вече го нееема. Сега има ЧОВЕЦИ. Преди хранехме един, сега са много, помисли си Чико и се почеса под лявата мишница.
Когато трамвая спре при НДК, една булка не беше още успяла да слезе, Пара затвори вратата и щеше да потегли влачейки булката, ама добре, че в този момент й звънна Джиесема та хората успяха да издърпат булката.
Превозните средства на Градска мобилност са най-сигурното и най-ефикасно транспортно средство, пишеше над главата на ватманката Пара и хората бяха прави!
© Крикор Асланян Всички права запазени