ЧИКО ЧИКОВ ПЪТУВА
Човекът е човек, когато е на път. Чико беше прочел тази мисъл в училищния стенвестник, редактиран от класната. Беше запомнил тази гениална мисъл за вечни времена. Той обичаше да прави нещата за вечни времена. Така навремето беше станал човек за вечни времена и сега съжаляваше за прибързано взетото решение. И като такъв, сега му се налагаше всеки ден да ползва услугите на Центъра за градска мобилност. Сутрин се качваше на трамвая и веднага си спомняше за миризмата на макаците от съседната джунгла. Беше застанал до две тетки, които се бяха натъпкали с поне две дизии сирийски чесън. Вярно наоколо миришеше, но поне нямаше комари и мухи. Всичките бяха мъртви и се търкаляха по пода, като абитуриенти след бал. Чико мина напред към кабинката на ватмана. Тук се натъкна на бай Пешо, който днес беше заменил афтършейва на Ив Сен Лоран с аромата на бригадирска пот. Това му напомни за младежките години прекарани на Хаим Боаз. Много нещо прекарах там, помисли си Чико, и се усмихна к ...