Човек от миналото

Човешкият живот ни прекарва през множество трансформации. Налага ни се да свикваме с непрестанно променяща се обстановка и да се нагаждаме спрямо правилата на света. Често в този водовъртеж от емоции се губят контакти, възможности и изживявания. Замислете се и ще се съгласите, че е именно така!

През живота си се срещаме с наистина много хора, но малко от тях остават приятели за повече от година. По-голямата част от тях стават имена в дългия списък от познати. Цялата тази работа си има тъжен елемент. Утехата е, че винаги можем за затворим очи, да посочим с пръст някое произволно име и да започнем отначало.

Имаше едно време един мой познат. Обстановката ни сближи и направи така, че да прекарваме по много време заедно. Имахме общи интереси и това беше добре. Човешкото съзнание обаче е по природа взискателно и забелязва недостатъците. Трудно ми е да преценя дали бяха много, но основният от тях се проявяваше в опитите му да ги прикрие. Още щом се запознах с него установих, че е голям самохвалко и лъже на поразия. Когато споменеш за някое свое хоби, той веднага казва “Да! И аз се занимавам с това. Дори имам медал от едно състезание ... “ и така нататък, а в последствие си намираше извинение да не демонстрира уменията си. Лъжите му се оказаха безброй и скоро открих, че той се заплита все повече в тях. Познатите нему не го уважаваха. Затова и ми беше много мъчно да го оставя да лъже сам себе си. В резултат от това благородство, аз загубих много свободно време, за да участвам в истории, които са колкото забавни, толкова и тъжни. Един ден когато той позвъня на вратата ми, аз казах “Не искам повече да се занимавам с теб! “ и той мина през вкъщи само още два-три пъти, за да се увери, че наистина е така.

“Времената се менят, хората също! “ – гласи една стара поговорка. Последните няколко години се бях отдал на философски занимания, така че тази мисъл съвсем естествено изникна в главата ми следващия път, когато го видях.

Седеше на спирка и чакаше рейса, подобно на обикновен човек. Нямаше я онази вътрешна напереност, ами беше преминала във външна – кожено яке, черна фанелка, черни обувки, изискан колан с огромна тока... Той се беше издокарал, но това изглеждаше естествено. Много хора се разхождат по улицата и същевременно показват новите си дрешки. Може да не е много оправдано, но да не забравяме, че в днешни дни хората се кланят първо на модата и после на Господ. Тъкмо споменах името Божие, за да кажа, че когато се приближих видях на врата му да виси голям сребърен кръст. Много хубав, но някок си не подхождащ на съответното облекло.

- Здравей, Павле! Виждам, че си се променил. – пример за бла-бла типично в негов стил. – Изглеждаш ми по-страшен ...

- Авторитетен, бих казал! И ти, надявам се, си се променил към по-добро!

- Както виждаш... Ново училище, нови приятели...

- Ти наистина вече кандидатства! Харесва ли ти новото място?

- Хубаво е! Най-малкото има вид – наскоро му е правен ремонт. Кажи за теб! От много време не сме се виждали.

- Така е – какви ли не неща върша. Имам шепа нови хобита, постоянно ходя някъде и преди да се усетя времето минава.

Едно хубаво обяснение на това защо рейсът дойде точно тогава.

Същата вечер, освен за много други неща, мислех и за Слави. Бше станал обикновен, което е по-добре от патологичен лъжец. “Може би е станал свестен и си е намерил приятели“, казах си аз. В умът ми оставаше начинът, по който го бях отблъснал – грубо, но все пак с основание.

Следващия ден започна много добре. Следобяд минах през една книжарница с колелото и на връщане се сетих за Слави. Той живееше близо до мен, а времето изглеждаше подходящо, за да възобновим приятелството си. Когато вървях към дома му, си мислех за начини, по които ще му се извиня и ще му обясня защо не съм искал да сме приятели. Накрая от притеснение дори сбърках звънеца. Наложи се да си поговоря с възрастната му съседка. Дочаках и момента, в който той се показа горе, от прозореца си.

- Добър ден, Павле! – мълчание и съзерцателен поглед.

- Добър е, Слави! Минавах наблизо с колелото и си помислих, че ще искаш да излезем. Може да караме в парка. Ти нали имаш колело?

- Да, разбира се! Само почакай малко да го изкарам!

И той се скри. След две минути видях баща му да се прибира. Не го поздравих. Продължих да чакам. Това беше нормално когато става дума за Слави. Той има навика често да закъснява, докато приготвя разни неща, за да се представи по-добре. Друг път, ако има уговорена среща, идва двайсет минути по-рано и независимо по кое време си се появил казва “Закъсня! “.

Още две минути съзерцаване на дървената входна врата и той най-сетне излезе.

- Ей сега ще си изкарам колелото от гаража! – каза той.

Предложих му помощта си при изкарването. Той трябваше да мине по тясна пътечка из градината в двора на блока, при което закачи няколко растения. Накрая се задоволих с това да придържам вратичката на оградата. Колелото му беше старо, със съдрана седалка и ръждясали спици, но иначе работеше. Най-сетне можехме да тръгнем към близкия парк. Бяхме мълчаливи, поне в началото. Когато започнахме да се отдалечаваме от градската обстановка, Слави ме попита:

- Искаш ли да се промъкнем в хотел Hilton и да ядем храна безплатно?

- Как така?

- Ще се представим за клиенти и ще навестим шведската маса на втория етаж.

- Не мисля, че е възможно. Веднъж с един мой приятел искахме да влезем и да разгледаме, но не ни пуснаха.

- Така е, защото не сте се представили за клиенти.Трябва да се говори на някакъв непознат език.

- На английски!?

- Не! Правите се, че говорите на китайски и охраната долу ще ви помисли за важни клиенти. С Георги сме го правили.

- Кой е Георги?

- Един мой приятел.

Ако не друго, то поне си беше намерил приятел. Както вече споменах, преди Слави нямаше много, защото вместо да бъде себе си, се прикриваше зад купища лъжи. Съвсем естествено, се замислих дали не ме лъжеше в онзи момент. Без значение, той би желал да изпробваме верносттта на неговите твърдения. Това обаче ми се стори рисковано.

- Преди всичко ме караш да вършим нещо неправилно! Не съм съгласен и това не е само защото не съм гладен! – отсякох аз.

- Тогава нека отидем безплатно на кино в близкия мол! – продължи да предлага той.

- Това също не ми харесва.

- Трябва само да се влезе след началото. С Георги сме го правили поне пет пъти. Единствено веднъж онази, която пази за малко да ни хване, но ние я попитахме къде е тоалетната и така се измъкнахме.

- Станал си престъпник, Слави, но аз не съм такъв. Нека просто караме колело!

Той се съгласи след като видя, че не съм предразположен да се занимавам с глупости. Известно време мълчахме, докато се спускахме по първите няколко хълма. После предложих да си направим състезание с колела. Слави се съгласи, но след като започнах да му обяснявам маршрута, той ми оповести, че не познава парка много добре. Това ми се стори странно, защото и двамата живеехме еднакво близо до зеленината, а и от хвалбите му изглеждаше, че той излиза навън по-често. След като му обясних маршрута в най-дребни детайли и още минута гласене, двамата започнахме състезанието.

В началото той тръгна мого добре. Аз се забавих при смяната на скоростите, но след време вече го настигнах и дори го изпреварих на първия завой. Втория също взех безпроблемно, но Слави продължи напред.

- Забравих за пътеката. – обясни ми той когато се върнах.

- Добре! Тогава ще се състезаваме пак и този път ще си изберем по-дълъг маршрут с не чак толкова остри завои.

- Съгласен съм.

Когато стигнахме началото му обясних:

- Минаваме по пътеката, по която вървяхме досега, после по онази, която пропусна и накрая до моста.

- Кой мост?

- Ръждясалия в края на парка.

- Я по-добре да минем по целия път, че да не стане пак грешка.

Примирих се и стигнахме до финиша със спокойно каране. Впоследствие решихме да използваме същия маршрут, но наобратно.

Той отново му изпревари в началото, но после взех да го настигам. Когато трябваше да се отклоним в една пътека, той продължи напред с пълна скорост. Извика нещо, но не го разбрах. Събрахме се на края на трасето.

- Пропуснах пътеката! – обясни ми той.

В този момент телефонът ми съвсем навременно звънна. Обаждаше се майка ми.

- Добре! Ще бъда вкъщи за вечеря до петнайсет минути.