ЧУДО

Още по пладне кръчмата гъмжеше от хора. Закърнели пияници, морни фермери и хитри търговци - всички седяха рамо до рамо и мълчаха. Кръчмата бе дом на празника, пивото и танците, но сега всички бяха навъсени и замислени. Само възрастният Дядо Иван се бе изправил над съселяните си. Косата и брадата му бяха побелели, бръчките също. -Пустото слънце! Изгори всичко - погледът му бе влажен и загрижен, думите трудно преглъщаше от яд. Суровите му ръце бяха омекнали от безпомощност. -Боже, прати ни малко дъждец - приплакваха други. Слънцето и сега бе високо над главите им. Не се виждаше нито едно облаче. Даже животинките не смееха да се покажат под жарките лъчи на огнената топка. Веселите пиянски препирни сега се заместваха от тъга и някоя друга псувня под нос. В ъгъла ни тая малка дървена сграда стояха големи и здрави мъжаги. -Стояне, какво ще правиш ти без жито? - приказваше един висок и сух, брадат господин. Космите на гърдите му изскачаха от разкопчаната му риза и сочеха насам натам. -Не зная бай Кольо, ще захвана некоя търговийка, някъде из селата ще диря келепир. -Келепир? Да имаш, да зимаш - намеси се приседнал човек голям като бик, досега тихо седящ в края на масата. Имаше само добри желания у тия думи. -А ти бе Пешо, що тъй мълчиш? - започна пак Кольо като леко потъркваше стърчащите си коси. Пешо бе навел глава и стискаше в ръка дървена чаша отдавна изпразнена. -Детето, Кольо, болно е - каза с тих гласец. Това може би бе най-важното, но не и единственото нещо което го тормозеше. И неговата нива скоро щеше да изсъхне скоро и пак глад и мизерия щяха да се намесят в дома му. -Какво му е на малкия Гаврилчо? -Не зная. Рада оня ден го води при доктора и нищо. -Па оня къв е мошеник - възмути се Стоян и тропна по масата. Кашлица мъчеше бедното дете от месеци. Ту се подобряваше, ту се влошаваше. Разтоворите постепенно запълниха помещението. Ракията и виното вече изпълваха чашите. Слънцето се прибираше и буийните пиянски спорове започваха. Изведнъж дървените врати заскърцаха и в кръчмата с ритник направо влезе бай Шиле. -Елате, елате, тука има някъв странник. Всички излязоха и заскачаха като ухапани, сякаш някой демон бе дошъл. Даже Пешо леко се заклати дотам и се присъедини към другите. Селяните се бяха нахвърлили като вълк на малка козичка, оградили го като лукави хищници. А в средата стоеше прегърбен младеж. Дългите му коси се сливаха с брадата му. Лицето му бе така мръсно и загрубяло като на хората около него, но те го гледаха като чужд, страшен таласъм. -Сеги речи, какво дириш тука? - заговори един от многото. -Само минавам господине, отивам към другото село - момчето се усмихваше и говореше спокойно. Селяните почти се бяха нахвърлили връз него. Гледаха го с крайчеца на очите си, където се криеше целият гняв и страх. Някои го дърпаха по елека, други го изследваха с очи. -Оставете човечеца да си върви по пътя - леко залитна и хлъцна Пешо, който разбута тълпата. Младежът тръгна с ведра стъпка по калния път и скоро не се виждаше ни в селото, ни наоколо, сякаш бе изчезнал между дърветата. Луната изгря, но лъчите й бяха попивани от големи облаци. Някаква искра се запали в душите на селяните. Капки дъждец започнаха да падат надолу. -Ура! Ура бе хора - дъжд! -Слава Богу! Всички се развеселиха и се върнаха в кръчмата. Песни, танци и хора започнаха да се играят. Бесна ръченица се вихреше, а ракията привършваше. Пешо, леко пиян, но също така изненадан и щастлив тръгна към дома, където остави предсмъртно бледото си момче и младата му жена. Нещо у него го караше да бърза към дома и да им каже за дъжда, който ще спаси нивите и отново ще имат какво да ядат. Когато отвори сламената врата обаче той видя нещо, което още повече го изненада. Сина му - скачаше и пееше, радваше се и тичаше из стаите. Лицето му грееше. Рада го гледаше с мил поглед, щастие капеше от очите й. -Кой беше тоя странник, за който всички разправят? - Рада попита леко подпийналия си мъж, който вече беше и забравил за идването на тоя прегърбен младеж.