ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ: ЧУДОВИЩЕТО, КОЕТО ИЗЯДЕ ЦЯЛА ПЛАНЕТА ОТВЪТРЕ

-Ха!- извика изненадана Виктор, - Роси, Роси, ела да ми прочетеш какво пише тук!

  Беше намерил една неголяма книга в калъфката на поредната възглавница, но не можеше още да чете на български и затова викаше братовчедка си.

-Книга, намерих книга, но нали още не зная всички български букви...Ще ми я прочетеш ли?

  Русалия, която беше по- голяма от него и ходеше в българско училище, отвори книгата  и прочете заглавието:

-„Как да се храним правилно и никога да не напълняваме“! Вито, това е книга за диети, няма изобщо да е интересна! Пък и аз се храня правилно, зная какво да ям!

- Не мисля така, възрази Виктор, постоянно искаш от баба да ти купува вафли! И се сърдиш, когато ти отказва!

- А ти какво правиш? Забрави ли колко мрънка за оная мазна баница с извара? Ами гадната пица с майонезата? Не ми се хвали, ако продължаваш така, скоро ще пуснеш шкембе!

- Как ли пък не! Когато съм в къщи, изобщо не ям такива неща, само тук и то веднъж, баба не ми разреши повече!

- Като каза баба...Бабо, бабо, бързо ела! Каква е тая приказка, за някоя дебела принцеса с разстройство ли?

- Или за трол с ей такова голямо шемебе...- изказа предположение и Виктор.

  Баба им, която точно си хапваше праскова, завъртя глава .

-Не е нито за тролове, нито за принцеси, а за едно чудовище!

- Чудовище? Лакомо чудовище, на което майка му разрешава да яде всичко?

- Първо хапнете по една праскова и двамата! Вижте колко са узрели и розови! А да знаете колко са сладки...

 Децата не чакаха да ги подкани втори път, захапаха прасковите, а сокът веднага потече по лицата и ръцете им. Но това изобщо не притесни нито тях, нито баба им. Когато приключиха, изтичаха в банята и се измиха.

-Виж, бабо, вече са ми чисти ръцете!- протегна към баба си Виктор и двете  ръце, от които още капеше сапунена пяна.

- И моите са чисти! Виктор, какво си направил, не си се измил от пяната!

- Ама аз нарочно, да докажа на баба, че се мих със сапун! Защото мама все не ми вярва!

-  Добре, добре, искам да запомните, че аз ви вярвам, защото никога не сте ме излъгали!- успокои ги баба им- Или греша? Да не би само мъничко...

- Неее!- извикаха и двете деца в един глас- Никога не лъжем, затова хайде приказката!

- Ами щом е така...На една планета се роди едно малко чудовище. Всъщност, когато се роди беше мъничко колкото топката на Виктор и никой не го смяташе за чудовище. Имаше си и име, наричаха го Пито и всички обичаха да си играят с него, защото той наистина беше кръгъл като топка , с големи и винаги учудени очи и малки , но много бързи крачета. Сама че...не зная кой сгреши във възпитанието му, дали майка му или пък учителката в детската градина не го наблюдаваше достатъчно, но Пито прявяваше голям апетит. Отначало му се радваха, че си изяжда всичко и иска допълнително, после пък другите деца бяха доволни, че скришом дояжда това, което са оставили и така не им се карат, че не са го изяли. Скоро беше пораснал толкова много, че всички деца, взети заедно, не  тежаха колкото него. Бузите му се издуваха като покрив на палатка, а крачетата му едва го носеха. Само че той дори се гордееше с това.

- Вижте колко съм голям! По- голям съм от всички ви и никой не може да ме победи, защото просто ще се търкулна и ще го сплескам!- и налапваше поредния сандвич от огромната си раница. Когато се прибереше в къщи, изяждаше всичката храна, така хладилникът винаги беше празен. Един ден и това не му беше достатъчно и затова изяде играчките си, после и цветята заедно със саксиите и пръстта в тях...Постепенно гладът толкова се засили, че хвърли око и на завивките и матраците, възглавниците и книгите от библиотеката! Когато се опомни, в къщата вече не беше останало нищо, ама не само за ядене, а наистина НИЩО! Пито много се разстрои, чудеше се какво ще кажат родителите му, сигурно много щяха да  му се карат.

- Много ме е срам, повтаряше си нещастното същество- Ама много, много, много! Срам ме е не само от мама и татко, но и от леля, чичо и братовчедите, от децата от махалата и класа...Май ще е най- добре да избягам някъде, където никой не ме познава!

   И той понечи да тръгне към вратата. Но не можа да помръдне, защото беше изпълнил цялата къща! Неусетно беше съборил вътрешните стени , а прозорците се тресяха от самото му дишане и стъклата всеки момент щяха да се разпаднат.

-Трябва да изляза! На всяка цена трябва да изляза, никой не трябва повече да ме вижда!

  И той наистина се опита да излезе, но опитът му доведе до събаряне на цялата къща! Покривът се срути върху Пито, той кихна силно от керемидения прах и това събори и стените.

  Не му оставаше нищо друго, освен да изяде и остатъците от къщата, за да заличи следите от стореното. След това вече не му оставаше нищо друго, освен да си хване пътя и никой вече да не го види никога.

  Само че това изобщо не беше толкова лесно, защото гладът продължаваше да го тормози, а и беше толкова пораснал, че можеше да бъде сбъркан с цял влак! В корема му сякаш се беше образувала огромна дупка, която нищо не можеше да запълни, дори и оградата на старото училище, която погълна за няма и минута!

-Чудовище! Чудовище! – викаха всички, които го видеха и хукваха да бягат- Пазете се, изяжда всичко по пътя си и пак остава гладно!

- Олелее, майчице! – вайкаха се хората когато видяха, че колите и къщите им една по една изчезват в бездънния стомах на Пито.- Няма къде да се скрием, той ще изяде и нас!

 Разбира се, Пито не беше толкова лош и никога нямаше да посегне на човешко същество, но можеше да погълне някого и по погрешка. Ако, например, се беше скрил в крайпътните храсти, които му се сториха като малка салата. Вече беше толкова голям, че можеше изобщо да не ги забележи!

-Но какво да направя?- чудеше се нещастникът- Как да ги убедя, че не съм чудовище, но просто много ми се яде?

- Не можеш- обади се някой близо до него и той стреснато се обърна да види кой е. От обръщането му земята потрепери като при земетресение от поне шеста степен. Шосето се напука, реките промениха посоката си, вулканите заплашително изпускаха пари и дим, почти готови да изригнат.

- Кой си ти? И можеш ли да ми кажеш какво да направя?

- Трудно е, ти вече надроби огромна каша и си я поглъщаш много бързо!

  Беше един пъстроперест папагал, който хвърчеше край него и се опитваше да го премери.

-Сто и седемдесет , двеста и тридесет, петстотин и осем, деветстотин и четирдесет...охо, хиляда и десет...

- Какво броиш? Извинявай, може би още не си свършил...

-Тихо, опитвам се да премеря колко си дълъг и след това може би ще мога да пресметна и колко тежиш.

- Но защо ти е това? Аз раста постоянно и утре вече няма да съм същия, а може би двоен!

- Необходимо е за статистиката. Така казва моят стопанин, а той е директор на цялата статистика на света!

- А той...къде е?- попита Пито, треперейки от страх да не му кажат, че вече е изял важния директор.

- Излетя за космическата станция, преди да си изял и корабите. Ще те наблюдава оттам и ще напише книга за тебе. А аз останах, за да му докладвам от мястото на събитията!

- Но аз...олелее, пак съм ужасно гладен! Трябва да се огледам за храна! А, ето го и летището! Колко много самолети!

  Не мина много и от самолетите вече нямаше и следа, а размерите на Пито наистина се удвоиха, и то много преди да настъпи утрешния ден.

-Трябва ти наистина огромен източник на храна- каза папагалът. – Ако можеш да изядеш планетата отвътре...Можеш да оставиш горния пласт, хората ще продължат да живеят на него, ще си строят къщи, гари, летища и дори училища...Само трябва да внимаваш да не прегризеш корените на дърветата.

- Това е добра идея, може би . Но как да вляза вътре?

- Ей го вулканът , отдавна е угаснал, пък и за тебе лавата сигурно е също храна..

  Пито не губи време, набързо изяде цялата планина, където се намираше вулканът. Отвори се огромна дупка.

  И започна едно ядене! Не мога да ви кажа дали продължи дни или седмици, но никой не подозираше какво става вътре в планетата. Наистина, понякога имаше земетресения или пък реки изчезваха внезапно, но дори важните и много умни учени не подозираха, че някой яде планетата отвътре.

  Докато един ден Пито видя, че пред устата му висят корени на дървета , а тук- таме се подават и каменните основи на сградите.

-Лелее, изял съм май всичко! Ако продължа, няма да се получи добре. Може да разруша цели градове и да унищожа горите и парковете...А с тях животните и хората! Наистина го разбирам, наистина не искам да го правя! Ще изгубя доброто си име веднъж завинаги.Ще ме наричат престъпник и ще ме осъдят! Трябва да изляза оттук и да намеря друга планета. Да, това е изходът!

  Но когато се опита да излезе, цялата планета се разтресе. Не можеше да намери никакъв изход, защото беше израснал още повече и почти беше запълнил изядената сърцевина на планетата.

-Ами сега? Тук съм направо в затвор, няма никакъв изход!

  Изведнъж пръст падна на носа му и той силно кихна.

  Представете си как киха същество, голямо колкото планета!

  Тънката кора, която беше останала, се начупи също като яйчена черупка, парчетата отлетяха на различни страни и поеха по многобройни орбити около звездата. Пито също се завъртя като пумпал, лашна се насам- натам много пъти, без да може да определи къде е горе, къде е долу и изведнъж силно притегляне  изпрати и него в орбита. Когато престана да се люлее и световъртежът му отмина, разбра, че планетата вече не съществува, а той самият се е превърнал в жива такава! Притеглянето на звездата не му разрешаваше да мръдне настрани от орбитата и така беше обречен на постоянен глад и обикаляне около звездата!

   Колко време прекара така, никой не може да каже. Тогава в звездната система пристигна космическият кораб на професор Кримбо Зунк, най- известния специалист по космически чудовища във Вселената.

-Така...-мърмореше си той, докато наблюдаваше скоро образуваните от разпадането на планетата астероиди. – готов съм да се обзаложа, дори без да гледам в старите каталози, че тук нямаше астероиди, а само една планета. Но къде е тя? Или...не, не може да бъде! Колко странна планета, прилича на огромен гол охлюв и има два странни кратера , които светят! Непременно трябва да кацна на нея и да взема проби!

    Речено- сторено, колко му е за един изпечен космически пътешественик като професор Зунк да кацне успешно на непозната планета. Според бордовия дневник, тя щеше да е под номер двеста четирдесет и девет милиона деветстотин двадесет и четири хиляди и шестотин и петнадесет! Ох, може би трябваше да го напиша с цифри за да разберете по- добре но... След като се огледа наоколо и не видя никаква опасност, ученият мъж включи сондите за да вземе проби .

-Странна е тая планета, каза си все така на себе си, защото на кораба нямаше друга жива душа, а пък беше дал почивка и на роботите.- Никакъв релеф, нито скали, нито кратери, освен...

  Изведнъж някой извика:

-Ох!

- Това пък какво е?- учуди се професорът- Така ли ми се счу, или някой изпъшка?

- Олеле, боли!- чу се отново.- Откога пък са се появили комари тук?

- Не, не ми се е счуло, някой наистина вика! Но това означава...че някой тук е жив! Ама кой? Не се вижда нищо наоколо!

- Аз съм жив, глупако! – от постоянния глад Пито вече беше загубил добрите си маниери. Освен това , от сондата го болеше много!

 В края на краищата, по принципа на изключването, професор Зунк най- после разбра, че има работа със странно същество, голямо колкото планета и , разбира се, изслуша историята на Пито с голямо внимание.

-Ще трябва бързо да се махате, професора- предупреди го набеденото за чудовище нещастно същество.- Отдавна не съм ял и може да изям кораба ви и вас самия! Освен ако не знаете някой начин да спра да раста или дори, о, не смея дори да си го мечтая! Да си възвърна предишния вид...

- Нека да видя...- каза старият пътешественик и отвори Гугъл. Написа следния въпрос:

 КАК ДА ВЪРНЕМ ПРЕДИШНИЯ ВИД НА ЧУДОВИЩЕТО, КОЕТО ИЗЯДЕ ПЛАНЕТАТА СИ ОТВЪТРЕ И ДА  ПРЕМАХНЕМ АПЕТИТА МУ ЗАВИНАГИ?

  Вие нали вярвате на Гугъл? Имало ли е случай да  запитате нещо и да не получите отговор? Понякога верен и полезен, друг път доста странен, трети път толкова невероятен, че питате пак...Но каквото и да запитате, Гугъл има отговор, това е безспорно и така сигурно както е, че най- вкусното нещо на света е ...Но ето и отговорът за проблема на Пито.

-Дупкотерапия, каза професорът след няма и пет минути.- Единственият начин е да намерим черна дупка и да влезеш в нея!

- О, не, за нищо не света, там изобщо мога да изчезна! Все пак, макар и окаян, животът ми е мил!

- Както искаш, но ако останеш тук, наистина ще се превърнеш в мъртва планета, защото няма да има какво да ядеш! Я минала някоя комета на сто- двеста хиляди години, я не!

  Ще не- ще, Пито се съгласи и не след дълго пое на буксир след кораба на Зунк към най- близката черна дупка.

-Затворено е!- посрещна ги непознат глас- Елате след няколко хилядолетия!

- Ти ще ми кажеш!- като вече казах, Пито беше напълно изгубил доброто си възпитание. Откачи се от кораба на професора и безцеремонно се набута в тъмната паст на космическата хищница.

 И започна една терапия...няма да навлизам в подробности, но постепенно нещастникът изгуби почти цялото си тегло, а някъде зад него се оформи нова планета с високи планини, зелени гори и пълноводни реки...

-Чакай, закъде бързаш?-стресна го гласът на пазача на дупката- мислиш да си тръгнеш така ли?

- Ами аз помислих, че щом вече съм отслабнал, мога да си ходя...Ще се върна на моята планета и ще се опитам да намеря приятелите си...

- Не и без това- и пазачът му пъхна в ръката една книга.

- Какво е това?

- Наръчник. Трябва да внимаваш какво ядеш и да не проявяваш лакомия. Иначе пак ще стане като преди...разбираш ли, ние тук се грижим за състоянието на пациентите си и след терапията!

- О, не, в никакъв случай не искам да става както преди! Ще науча книжката наизуст и ще спазвам всичко! За по- сигурно, може дори да си зашия устата...

 Като каза това, всичко около него изчезна. Разтърка очите си и видя, че се намира в собственото си легло, а майка му го вика за закуска. Беше приготвила една пълна чиния с палачинки, буркан сладко и кана със сок. Нима всичко беше сън?

  Седна в леглото и напипа нещо до възглавницата си. Беше книжката за правилното хранене! И сега трябваше да избере нея ли, или чинията с палачинки!

 Как мислите, какво избра Пито? А вие какво щяхте да изберете, а? И не ми казвайте, че сте още малки!