Циганска клетва
Писнало ù беше на Руска от просяци. Да са един или двама, добре, ще помогне, ама те се навъдиха много. И нахални, нахални... Уж просят, пък те преджобват, без да се усетиш! Ето сега и тази – даде ù парче хляб и три-четири домата скъса от градината, а тя напира да влезе в двора и все мънка „Дай, кака, някой лев!” Накрая не изтърпя, изгони я. Циганката промърмори нещо под носа си и я погледна с такива лоши очи, че Руска изтръпна. Мина ù през ума, че беше слушала да разправят за циганските клетви – когото прокълнели, на място попадала клетвата и тежко му и горко. По-лоши от магия били циганските клетви. „Дано не ме е проклела, дано!”, помисли си със свито сърце. Ама пък защо да я кълне, нали прояви човещина, не я върна, хляб ù даде, не я остави гладна да си ходи.
Вечерта я заболя главата и веднага пред очите и се яви злобния поглед на циганката. Разказа на мъжа си за циганската клетва, а той, Петър, само се изсмя.
- Бива ли, жена, да си толкоз наивна и глупава? Че то, ако всяка циганка можеше да те прокълне и да ти причини зло, щеше да се налага да храним цялата махала. Не че сега не го правим де, ама това е друго, то е политика. Нищо ти няма, вземи един аналгин и утре ще си кукуряк!
Не ù повярва Петър, ама Руска умираше от страх и все трепереше нещо да не я заболи. Хукна по лекари, де що има специалисти обиколи и всички казваха, че нищо ù няма. Е, вярно, само сърцето там нещо се обаждаше, тя си имаше аритмия от години, ама като изключим това, за нейната възраст била здрава като чук. Не им вярваше на докторите, залъгваха я сигурно, не смееха да ù кажат истината.
От този ден нататък Руска залиня и се залежа. Охкаше, пъшкаше и все говореше, че я е стигнала циганската клетва. В чудо се видя бай Петър. „Ще умре тая жена... - мислеше си той. - Ще умре и ще ме остави сам да кукувам на стари години.” Накрая измисли. Донесе един вестник в къщи, хвърли го на масата в кухнята и каза:
- Гледай, жена, таз, дето та прокле, умряла! Блъснала я кола. Нá, виж и снимка турили хората!
Руска рипна като козле и викна:
- Сериозно ли говориш, мъжо? Ами тя, ако е умряла, и проклятието е умряло с нея.
Дълго се кьори във вестника с късогледите си очи, слага ту своите, ту неговите очила, ама нали недовиждаше... Но от този ден стана на крака и си беше пак същата Руска. Само дето отдалече заобикаляше просяците или, ако не можеше да се отърве, им даваше и пари, и всичко, каквото поискат. Но Петър беше доволен, жива и здрава си беше жена му и даже по-здрава отпреди. Знаеше си той, че ще се получи – при толкова много катастрофи всеки ден, все някоя снимка във вестника щеше да му свърши работа. А Руска така и не разбра, че я беше излъгал.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нели Вангелова Всички права запазени
