30.05.2020 г., 9:59 ч.  

 CO-вид – 11. Дългото засилване 

  Проза » Фантастика и фентъзи, Други
671 1 2
Произведение от няколко части « към първа част
19 мин за четене

  Способният тактик може да се оприличи на шуайчжан – змията, която обитава планината Чаншан. Ако я удариш по главата, тя ще те нападне с опашката. Ако я удариш по опашката, ще те нападне с главата. А ако я удариш по средата на туловището, ще те нападне и с главата, и с опашката.

  Ако някой ме попита може ли да се стори тъй, че войската да противодейства като шуайчжан, ще отговоря: да, може. Дори и хората на У и на Юе да са врагове, ако те в една лодка прекосяват река и ги застигне буря, ще си помогнат взаимно, тъй както лявата ръка помага на дясната.

                                                                 Сун Дзъ „Изкуството на войната“

 

                                                                 Ухан, Свят Гама, есента на 2019  

 

  Хенг Чун стоеше пред входа на пещерата Ю-ши в планината Мошан. В сака на рамото му тежаха няколко прилепа, които беше хванал в горите наоколо, както и два панголина. Те от пещерата искаха да ги занесе на пазара в Ухан. След като ги беше събудил преди няколко седмици, това беше вторият път, когато отиваше да бракониерства. Прилепите и панголините бяха обикновени, нетрансформирани, но носеха в себе си онова, което щеше да промени света. Така поне смятаха кентаврусите. Хенг им се подчиняваше безпрекословно. След като бе одраскан в пещерата Драконова глава край Колибите, не можеше да се съпротивлява на усещанията, които дремеха в кръвта му. По-силно беше от него.

  Засега нямаше кой знае какво за вършене. Те искаха само да ги буди от време на време с помощта на Чашата и да следва указанията им.

  Хенг излезе от пещерата и застана с лице към входа. Отвори книгата на Сун Дзъ на нужната страница и произнесе тихо:

 „Синият дракон – отляво, Белият тигър – отдясно, Червеният сокол – отпред, Черната костенурка – отзад, Средищният дворец – над мен. Нека змията Шуайджан затвори вратата!“.

  Натисна издадената част от скалата с форма на змия по опашката и цепнатината с щракване се затвори. За да се открие входът отново, трябваше да докосне змията по главата.

   „Почти като  ΄Сезам, отвори се!΄, си каза младежът и тръгна да се спуска по стръмната пътека към града.

  Когато стигна до кооперацията, където беше квартирата му, там вече го чакаха полицаите. Взеха му и сака с прилепите.

   „Е, поне миналия път успях да пласирам няколко на пазара“, си помисли Хенг и усещаше, че те в него са спокойни. Беше направил нужното.

  После наоколо внезапно притъмня и Хенг Чун погледна в Бездната.

 

  Същия ден Юймин се прибра уморена от работа. Баща ú седеше, както винаги, в креслото до прозореца и гледаше навън. Беше пуснал телевизора, но не слушаше новините.

  „Зачестиха нападенията на прилепи в къщи из околностите на Ухан“, събощаваше в това време водещата, „ Влизат през отворените прозорци и нанасят щети. Някои от жителите на крайните квартали се оплакват, че са ранени от ноктите и зъбите им. Прилепите са от вида подковоноси, но са необичайно едри и силни. Разговаряме с д-р Дешанг Джан, ръководител на Лабораторията към Института по инфекциозни болести в Ухан. Д-р Джан, на какво се дължи повишената агресивност на прилепите в последно време?“

  На екрана се появи мъж на около трийсет години, със сериозно и умно лице, с очила и  бяла престилка.

  „Колко е приятен!“ – си каза Юймин и усети странна топлина да  плъзва по тялото ú, сякаш го познаваше отнякъде, отпреди, а може би от някой друг живот.

  „Дежа вю?“, помисли си озадачена девойката, но после тръсна глава:“Само си въобразявам!“ и изгаси телевизора.

  Баща ú слушаше с половин ухо:

  – Хе, хе! Юймин, ако някой прилеп влети тук, ще го направя на супа! Знаеш колко обичам. Всъщност вчера си купих месо от панголин от старата Жилан на пазара за диви животни и ядох панголинско яхния. Един младеж от Колибите носел различни животни, които хващал в горите край Ухан. Аз не бих се отказал и от прилепско месо. Следващия път ще си купя.

  После се взря в нея и лицето му побледня:

  – Сложила си брошката! Нали ти казах да не я носиш! Къде беше? Видя ли те някой?

  Старецът почти крещеше и Юймин се изплаши, че ще получи удар. Никога не го беше виждала толкова ядосан и стреснат.

  – Дай ми я! Не трябваше въобще да ти я показвам! Мислех, че може да разчитам на думата ти! Юймин, няма ли да пораснеш най-сетне!

  Тай Уанг почти изтръгна синьото драконче от ръцете на младата жена и изхвърча на двора. Изгуби се някъде между храстите и пауловниите, чиито листа вече бяха започнали да опадват. След малко се върна, поуспокоен.

  – Но какво ти става, татко! – Юймин беше все още разтревожена. – Уплаши ме!

   – Никога повече не слагай тази брошка, освен ако аз не ти кажа! Юймин, говоря ти сериозно, послушай ме поне веднъж! Важно е! Някой видя ли те с нея? Някой мъж?

   – Какво ме питаш, всъщност? – изчерви се Юймин. – Носих я в офиса и на бизнес вечерята с малайзийците. Всъщност ръководителят на делегацията им се заинтересува от нея. Питаше ме откъде я имам.

  Лицето на Тай пак се изопна и Юймин видя истински страх по него.

  – Кой е той, кажи ми, Юймин?

  – Китаец от Малайзия, колекционер. Но защо се тревожиш толкова?

  – А, колекционер! – каза поуспокоен старецът, а после се втурна към компютъра в ъгъла на стаята. – Все пак трябва да проверя. Може да се тревожа напразно.

  Юймин погледна иззад гърба му към екрана. Беше отворил файл с гръмкото  заглавие: „Теория на хаоса. Практическо приложение. Автор – Тай Уанг.“

  – Пак ли ще изчисляваш самолетни катастрофи и природни бедствия? Невъзможно е да се предскаже с точност, татко!

  – Още малко ми остава. Формулата е почти готова. Но ако улуча времето, бъркам мястото. Принципът на неопределеността – промърмори старецът и проследи с поглед ситните букви на екрана. – Малайзия, Малайзия, какво имаше в Малайзия? Храмът Кху Конгси, изчезналият самолет… Този твой малайзиец да не живее в Джорджтаун, в храма Кху Кингси?

   – Как разбра? – попита учудено Юймин. – Не ми казвай, че това нещо работи!

  – Да, да, почти. За съжаление, почти.

  Тай се облегна назад и притвори очи.

  – Юймин, остави ме да помисля! Брошката съм я скрил на сигурно място, а малайзиецът… остави ме да помисля. Чувствам се малко уморен.

  Юймин тихо затвори вратата на стаята и остави угрижения старец да си мърмори пред компютъра.

  На другия ден Тай имаше температура и го тресеше. Оплакваше се и от болки в гърлото и загуба на обоняние. Юймин го заведе в близката клиника. Там му изписаха антибиотик и го пуснаха вкъщи. Обичайният есенен грип, казаха. Грипът наистина мина, но нещо стана с паметта на стареца. Започна да забравя някои неща. Отначало се шегуваше, но после разтревожената Юймин настоя да отидат пак на лекар. Диагнозата не беше обнадеждаваща – начална фаза на деменция. Изписаха му лекарства. Юймин му накупи пъзели, кръстословици, судоку. Вечер сядаха да играят на карти или шах. Сърцето ú се свиваше всеки път, когато го виждаше, сведен над някоя кръстословица в мъчителен размисъл. А толкова обичаше загадките!

  Но девойката не смяташе да се предава. Щеше да направи всичко възможно да забави развитието на коварната болест.

  Тай повече не спомена за Алибей Симън. А и Юймин не попита.

 

                                                                     Свят Миден, наши дни

 

  „А и Юймин не попита“, написа Мирабела Йорданова и въздъхна:

  „А трябваше! Щеше да си спестиш много неприятности, момиче!“

  После понечи да изключи компютъра. Но внезапно клавиатурата пак затрака, без да я е докосвала:

  „Здравей, сладурче, пишеш ли? Пиши, пиши!“

  „Алибей, пак ли ти? Няма ли да ме оставиш на мира? Какво искаш всъщност?“ – затрака в отговор Мирабела.

  „Малка услуга, съкровище. Съвсем мъничка услуга!“

  „Ти къде си всъщност?“

  „У дома, безценна, у дома“, екранът просветля и Мирабела видя огромна зала, декорирана с изящна дърворезба, с масивни колони, украсени с различни орнаменти. Перспективата леко се измести и пред девойката се разкри  внушителна сграда – огромен храм с полегат покрив, покрит с червени керемиди и украсен с множество дървени скулптури на дракони, феникси, митични животни и сцени от китайските легенди.

  „Добре дошла в двореца на китайския император, уважаема!“

  „Няма ли престанеш с този сарказъм, Алибей, не ти отива на годините! Четох за храма, който ми показваш. Той е само реплика на двореца на китайския император. Стига си се фукал! Кажи какво искаш!“

  „Само една малка разходка, благородна моя! Нищо повече. Искам да отскочиш до града на тракийските царе – Перперикон. Съвсем наблизо ти е. А, да, и гледай да седнеш на царския престол! Може да намериш нещо там.“

  Внезапна догадка озари Мирабела и тя се наклони към екрана:

  „Да не искаш да кажеш, че една от Чашите е в Перперикон? Но това е невъзможно! Брошките са от династия Мин. Перперикон е много по-древен. Тракийските царе са живели там в пети век преди новата ера – осемнадесет века преди времето на династия Мин.“

  „Чашите са стари колкото Света. Не са от династия Мин. Направени са само да изглеждат така.“

  „И защо ти не си я прибереш?.. А, да, дяволоид не може да вземе Чаша! Може да я открие ангел, да я притежава човек, но не и дяволоид, освен ако не му е дадена доброволно. От ангел или от човек. Как не се сетих! Та нали аз самата написах Правилата преди няколко дни! Изглежда и аз започвам да забравям“

  „М-да… Впрочем, нали ти е известно, че китайците слагат фамилиите си пред имената, а не след тях? Да видим как ще го измислиш този път! Пак ли ще направиш от дефекта ефект? Ех, дифузия, сладурче! Защо не вземеш да решиш някоя кръстословица? Да ти метна ли една малайзийска?“ – ухили се Алибей, но по лицето му продължаваше да витае сянка на тревога.

  Мирабела забеляза това и го жегна тържествуващо:

„Май вече не си толкова самоуверен, колкото в началото, а? Какво става? Уплаши се, че ще спра да пиша и ще изчезнеш ли?“

  „Няма да спреш да пишеш, не можеш“, каза загадъчно Алибей. „ Друго ме тревожи. Нещата започват да се променят. Картата буквално се трансформира пред очите ми. Чашите се местят. Трябва да побързаш. И какво толкова специално има в този ваш Балкански регион, че съхранявате цели две Чаши? Няма ли да ме открехнеш?“

  „Две ли са? И къде е другата? А, да, в Гърция, разбира се! И за каква карта говориш?“

  „Тази, която намерих. Но ти още не си го написала. Това предстои. Тоест, аз вече я намерих, но ти още не си го написала. Уф, тези времена с различна скорост! Всъщност, така и трябва да бъде – първо събитията се случват, а после ги описват, нали? Тези пророци! Та на картата е отбелязано всичко. Само в Китай  и на Балканите има две Чаши толкова близо една до друга. И само една е извън Книгата – тази на Перперикон. А испанската вече се премести.“

  „ Къде се премести?“, попита Мирабела и после, пак осенена, възкликна, почти едновременно с Алибей:

  „В Италия!“

  „Добре, убеди ме!“, каза писателката решително. „Още утре ще отида на Перперикон и ще потърся Чашата,  но ще ми се да разбера как смяташ да ме накараш да ти я дам. Знам, че няма да я използваш за добро!“

  „Всичко на този свят е за добро, дори и злото!“ – ухили се дяволоидът.

  „Не чети Булгаков, както дяволът чете Евангелието!“, сопна се Мирабела и хлопна капака на лаптопа.

  „А ти не се прави на писателя Хенри Милс от „Имало едно време!“, ú отговори глухо ехото. 

    „Как винаги успява да каже нещо, след като вече съм изключила компютъра?“, помисли си озадачено Мирабела и понечи да се отправи към кухнята, но се спря навреме.

  „Нали започнах диета!“, си каза тя и решително стъпи на бягащата пътечка в стаята си.

                                                                   

 

                                                               Не ме мълчи – все още съществувам!

                                                               Зад бледия прозорец – сивота.

                                                               Негаснещият пламък тихо плува

                                                               в опушения храм на вечерта.

                                                       М. Димитрова    

                                                                               Свят Гама, есента на 2019

 

  Дешанг Джан мълчаливо гледаше през прозореца на сребристия кросоувър унилия есенен пейзаж, прелитащ по протежение на пътя към летището „Тянхе“. Шофираше годеницата му Лиан Джу, дъщеря на един от най-влиятелните граждани на Ухан – Енлай Джу, собственик на телекомуникационната компания „Чайна сет“. Според класацията на „Форбс“ той не слизаше от първата десетка на най-богатите хора в Китай. Като дъщеря на толкова известен човек, Лиан беше капризна и своенравна, но и доста умна и практична. Бяха се запознали на едно парти, скоро след като купи кросоувъра. Беше го замъкнала там младичката продавачка, която срещна в Залата за продажби на „Ухан Ауто индъстрис“. Излизаха няколко пъти, но нещо не се получи и преустановиха връзката. Но с Лиан се получи. И как не! Дешанг хвърли поглед към перфектната жена, която седеше до него, облечена в прилепващ копринен панталон, очертаващ стройните ú крака, малката, изящна гръд, стегната в преливащо в оттенъците на нефрита бюстие, безупречната кожа, бледите, дълги ръце с добре оформени, но не прекалено изпъкващи мускули – Лиан години наред бе тренирала фигурно пързаляне и изглеждаше безупречно.

  „Какво ли е намерила в мен – прегърбения, скучен очилатко, тази съвършена жена?“, почуди се за кой ли път Дешанг. „И точно нея държах снощи в ръцете си, прегръщах я и целувах. И смятам да го правя цял живот! Както и тя. Но жените си остават загадка за мен!“.

  Лиан усети погледа му и се усмихна. Дешанг се смути и усили звука на радиото:

  „Юймин, името ти значи светещ яспис!“, прозвуча познатият шлагер. „Лека си като крило на птица, неуловима като ропот на чиста вода, ясна, като звън на камбанка в мъглива нощ. Красива си, защото не знаеш какво притежаваш!“

  Мелодията, чиста и хармонична, извика неочаквани образи в съзнанието на младия мъж. Мярна му се лице с изящни като на статуетка черти и сериозни и някак печални очи. 

  – Да, щастливка е тази Юймин, на която са посветени толкова хубави думи – пророни Лиан и го погледна изпитателно.

  – Когато слушам песента, виждам теб – каза тихо Дешанг и отвърна поглед.

  Взря се напрегнато към тичащите край пътя хълмове с избледняла есенна трева и те му заприличаха на чудовища, които се засилват за скок. Младият мъж потръпна и сви зиморничаво рамене с някакво неясно предчувствие – за първи път през съвместния им живот беше излъгал годеницата си!

  Сребристият кросоувър зави към подстъпите на летището. Самолетът за Милано излиташе след половин час.

 

                                                                                                        /Следва/

 

https://www.youtube.com/watch?v=tWS9AecqyZA

https://www.youtube.com/watch?v=h2n5jM4IsRA

 

» следваща част...

© Мария Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • По принцип би трябвало да сме на Света на авторката Мирабела, но може и да не се окаже така, чети нататък☺.
  • Много е интересно. Само дето още не мога да разбера ние на кой от наблюдаваните светове сме.
Предложения
: ??:??